Хората са моногамни от много дълго време, от хилядолетия. Но

Хората са моногамни от доста дълго време, от хилядолетия. Но тази тактика на взаимоотношения в действителност е нещо извънредно в природата като погледнем към другите типове. Така че за какво го вършим?

Може ли моногамията да бъде обяснена с елементарни биологични аргументи? Или е по-сложна? Оказва се, че отговорът е по малко и от двете.

Макар да е норма измежду хората (въпреки че полиаморията е във възход), моногамията не е постоянно срещана в останалата част от животинското царство – да вземем за пример единствено 3 до 5% от типовете бозайници демонстрират някаква форма на моногамия.

Но измежду тях са прерийните полевки (Microtus ochrogaster), които се употребяват като модел за моногамия в проучванията на този вид връзка. Те са дребни гризачи, които прекарват цялостен живот с един сътрудник, което ги прави идеални за сходен тип изследвания.

В тази област на проучване обаче определенията за моногамия може да не наподобяват тъкмо като нашите – там постоянно се употребява терминът „ обществена моногамия “, който се характеризира с това, че животните съжителстват в двойки от мъжки и женски пол, остават дружно след чифтосването и взаимно пазят ресурсите си. При обществената моногамия се слага по-малко акцент върху половата изключителност и повече върху образуването на трайни връзки, с цел да се отрази по-добре държанието на участващите животни.

Изследванията на тези гадинки хвърлят известна светлина върху биологичните механизми, които може да са в основата на моногамията при този тип. Проучванията са разпознали някои хормони и техните рецептори, които образуват обществената съгласуваност, а точно вазопресин и окситоцин.

Окситоцинът постоянно е именуван „ хормон на любовта “, само че той играе значима роля и в регулацията на раждането, кърменето и майчините грижи. Изследванията при степните полевки демонстрират, че хормонът играе роля в развиването на връзката сред двойките при женските.

Установено е да вземем за пример, че инхибирането на неговия рецептор блокира развиването на партньорските желания, до момента в който стимулирането на рецептора посредством вливане на окситоцин в мозъка го улеснява. Някои проучвания демонстрират, че този резултат е характерен за дамите, макар че други го виждат и при двата пола.

Междувременно вазопресинът е от решаващо значение за свързването по двойки както при мъжките, по този начин и при женските полевки. Той участва и при други, по-разкрепостени типове гризачи, само че при тях рецепторите му (както и рецепторите за окситоцин) са по-малко, изключително в допаминовата система за заплащане. Това може да изясни за какво точно степните полевки са изключително склонни към моногамно обвързване.

В едно изследване от 2004 година откривателите слагат в допълнение копие на гена на вазопресиновия рецептор в мозъка на немоногамни ливадни полевки – и откриват, че те развиват нараснало желание към колегата, което е доста извънредно за тях.

В други проучвания са направени опити за инхибиране на вазопресиновите рецептори, като резултатът е понижаване на провокираното от чифтосване свързване по двойки. Инжектирането на вазопресин пък предизвика свързването по двойки.

Хормоните би трябвало да дават отговор за доста неща, когато става дума за моногамия – и не безусловно единствено при полевките. При хората окситоцинът също играе роля в свързването, само че към момента не знаем доста за ролята на хормоните изобщо в човешката моногамия.

Някои проучвания допускат, че моногамията има генетична основа, даже при хората. Още през 2008 година откриватели в Швеция откриват доказателства за вариации в характерен сектор от гена на вазопресиновия рецептор. Мъжете могат да имат сред нула и две копия на този сектор и екипът открива, че тези с повече копия демонстрират по-лоши резултати що се отнася до обвързването.

Изследване върху животни от 2019 година преглежда 10 типа гръбначни животни, като съпоставя генната експресия в мозъците на мъжки екземпляри, които са моногамни, с техни роднински типове, които не са. Така се откриват сходни промени в генната експресия всякога, което загатва, че моногамия има евентуална „ генетична формула “. Но, несъмнено, откривателите не могат да потвърдят 100% дали това се отнася и за човешката моногамия.

В последна сметка науката за тази част от държанието ни е комплицирана. Възможно е да знаем много неща (поне при животинските модели), само че към момента има доста въпроси без отговор. И по всяка възможност няма едно само, просто биологично пояснение.

Както се споделя в една обзорна публикация: „ Въпреки че има еднородност в нужните съставки, евентуално не съществува единна рецепта за обществена моногамия. “