Guy de Maupassant (1850 ~ 1893) Ги дьо Мопасан за

Guy de Maupassant (1850 ~ 1893)

Ги дьо Мопасан за бащата на „ Мадам Бовари ” 

Гюстав Флобер е роден в Руан на 12 декември 1821 година. Майка му, щерка на лекаря Фльорио от Пон л’Евек, произхождала от долнонормандския жанр Канбрьомер дьо Кроа-Мар и била в некръвно роднинство с Туре* от Учредителното заседание. Баща му, родом от Ножан-сюр-Сен, Шампан, бил първокачествен и прочут хирург, шеф на болничното заведение в Руан. Човек непосредствен, непосреден и внезапен, той не се възмутил, само че се учудил от влечението на сина си Гюстав към литературата. Смятал писателството за непотребен и лентяйски поминък.

Гюстав Флобер бил противоположното на дете-чудо. Научил се да чете извънредно мъчно. Когато на деветгодишна възраст тръгнал на учебно заведение, едвам се справял с четенето. Голямата му детска пристрастеност била да слуша приказки. Седял имобилен, вперил в разказвача огромните си сини очи. След това размишлявал в продължение на часове, е пръст в устата, изцяло замислен, като на сън.

Умът му обаче работел. Той към този момент измислял пиеси, които не можел да напише, само че които изигравал самичък, изпълнявайки ролята на всички настоящи лица и съчинявайки дълги разговори. От най-ранно детство двете отличителни черти на характера му били огромната доверчивост и ужасът от физическото изпитание.

Такъв си остана през целия си живот – наивник и домосед. Не можеше да гледа без неспокойствие някой да върви или изобщо да се движи към него. Заявяваше с острия си, гласовит и постоянно малко сценичен глас, че това не е симптом за просветеност. Казваше: „ Човек не може да мисли и да написа, в случай че не е седнал. “

Наивността му се резервира до последните му дни. Този така остроумен и изискан наблюдаващ сякаш виждаше ясно живота единствено отдалеко. Допреше ли се до него, станеше ли дума за най-близките му съседи, като че ли пелена покриваше очите му. Крайната му естествена пристойност, непоклатимото му добродушие, щедростта на възприятията му, на душевните му пориви са несъмнените аргументи за тази упорита доверчивост.

Той живя до света, а не вътре в него. По му се отдаваше да следи и не умееше доста да поддържа връзка.

В младостта си бил удивително хубав. Един остарял другар на фамилията, фамозен доктор, споделил на майка му: „ Вашият наследник е самият млад Амур. “

Изпълнен с неуважение към дамите, Флобер живеел в положение на артистична адмирация, в нещо като лиричен възторг, подхранван от всекидневното другарство с най-скъпия му другар, първия му ментор, братското сърце, което човек намира един път в живота, Алфред Льо Поатвен, унищожен от работа и умрял напълно млад от сърдечно заболяване.

По-късно самият Флобер бил изумен от ужасната болест, която различен негов другар, Максим дю Кан, има неприятното скимване да направи обществено притежание в устрема си да откри връзка сред артистичната природа на писателя и епилепсията, да изясни първата посредством втората.

Разбира се, страшното зло не е могло да порази тялото, без да засегне разсъдъка. Но дали да съжаляваме за това? Дали изцяло щастливите, мощни и здрави хора са добре готови да схванат, да прозрат, да изразят живота, нашия така обезпокоителен и така къс живот? Дали те, преливащите от жизнеспособност, са способни да открият всички несгоди, всички премеждия, които ни заобикалят, да си дадат сметка, че гибелта безспирно ни покосява, всеки ден и на всички места, свирепа, сляпа, неизбежна.

Така че допустимо е, евентуално е първият припадък на епилепсия да е оставил диря на потиснатост и страх върху пламенния дух на здравото момче. Вероятно в него се е запазил прочут боязън от живота, ненапълно тъмен взор върху нещата, някаква недоверчивост по отношение на събитията, подозрение в очевидното благополучие. Но който е познавал възторжения и крепък Флобер, който ежедневно го е виждал да живее, да се смее, да се превъзнася, да усеща и да се вълнува, безспорно знае, че страхът от рецесиите, които прочее изчезнаха в зрелост и се появиха още веднъж едвам в последните му години, не бе изменил съвсем по никакъв начин метода му да живее и усеща, нито навиците му.

Ако не се считат няколкото непубликувани литературни есета, Гюстав Флобер издава първата си книга през 1857 година и това е шедьовърът „ Мадам Бовари “.

Известна е историята на този разказ, делото, заведено от прокуратурата, гневната обвинителна тирада на Пинар, чието име ще остане обвързвано с делото, красноречивата отбрана на Сенар, оправдателната присъда, изтръгната мъчно, с пазарлъци, провокирала тежките укори на ръководителя на съда, след това триумфът – отмъстителен, ослепителен, голям.

Gustave Flaubert (1821 ~ 1880)

Когато излезе „ Мадам Бовари “, публиката, привикнала с гъстия сироп на изящните романи и с невероятните истории на приключенските романи, причисли новия публицист към реалистите. Това бе груба неточност и кръгла нелепост. Реалист е този, който се интересува само от голия факт, без да схваща относителната му стойност и без да регистрира следствията му. За Гюстав Флобер самичък по себе си фактът не значи нищо. Ето какво изяснява той в едно от писмата си:

„ … Оплаквате се, че събитията не са разнородни – това е тъжба на реалист, пък и прочее надали е по този начин. Трябва просто да се вгледате в тях. Вярвате ли въобще в съществуването на нещата? Не смятате ли, че всичко е заблуда? Истинни са единствено връзките, т.е. методът, по който възприемаме предметите. ”

Не е имало по-съвестен наблюдаващ от него, само че и никой повече от него не се е опитвал да разбере аргументите, които пораждат следствията. В работния му способ, в художествения му способ имаше доста повече прозорливост, в сравнение с бдителност.

Вместо да разкрива душевността на героите си посредством обстойни пояснения, той просто я показваше посредством дейностите им. По този метод вътрешното се разбулваше посредством външното без нарочна психическа аргументация.

Най-напред измисляше видовете. След това посредством дедукция ги караше да правят присъщите дейности, които безусловно и изцяло закономерно трябваше да извършат, всеки съгласно нрава си.

Така че той учеше живота доста придирчиво, само че го използваше надали освен за сведение.

…

Гюстав Флобер израсна в разцвета на романтизма. Той бе откърмен с кънтящите изречения на Шатобриан и Виктор Юго и душата му изпитваше потребност от лиричност, която не можеше изцяло да се излее в такива точни книги като „ Мадам Бовари “.

И това е една от най-чудните черти на този популярен човек: модернист, изобретател, храбрец, той остана до гибелта си под господстващото въздействие на романтизма. Написа романи толкоз нови по тип, по този начин присъщи нему съвсем без значение от желанието си, съвсем неумишлено, тласкан от неудържимата мощ на гения си, от скритата в него креативна мощност. А усетът му беше различен: предпочиташе епичните сюжети, които се разпростират в сходни на оперни картини подиуми.

Със съкращения от „ Гюстав Флобер - Избрани произведения в четири тома ”, изд. Народна просвета
Снимки: Gustave Flaubert, circa 1860; carte-de-visite portrait by Étienne Carjat, The New York Review of Books, Guy de Maupassant, goodreads.com