Главният прокурор Иван Гешев сподели сатиричната творба Приказка за стълбата

Главният прокурор Иван Гешев показа сатиричната творба " Приказка за стълбата " на Христо Смирненски с приятелите си в обществената мрежа.

Без подозрение, в обявата му има отпратка към протичащото се сега в страната.

Основаната тематика в " Приказка за стълбата " е измяната и че колкото и да е чиста една душа, тя може да бъде изкушена.

__

Приказка за стълбата

***
Посветено на всички, които ще кажат:
" Това не се отнася до мене! "

***
— Кой си ти? — попита го Дяволът...
— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, какъв брой е грозна земята и какъв брой са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни талази на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха завчас, подвигаха гора от сухи черни ръце, гръм от възмущение и гневни крясъци разлюляваха въздуха и ехото замираше постепенно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прахуляк, обособени силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив декор. Идеше някакъв дъртак, наведен ниско доземи, като че ли търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална ария. Някой остро свиреше с уста, различен, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумство.
— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, какъв брой грозна е земята и какъв брой са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие ненавиждате ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм пазач на ония горе и без рушвет няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм безпаричен, парцалив младеж... Но аз съм подготвен да сложа главата си.
Дяволът отново се усмихна:
— О, не, аз не желая толкова доста! Дай ми ти единствено слуха си!
— Слуха си? С наслаждение... Нека в никакъв случай нищо не чуя, дано...
— Ти отново ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, едновременно прекрачи три стъпала, само че косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш по какъв начин стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, за какво те започнаха внезапно да пеят радостно и така нехайно да се смеят?... — И той отново се затече.
Дяволът отново го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз желая очите ти!
Момъкът обезверено махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти отново ще виждаш... Аз ще ти дам други, доста по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му подсети:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е така странно; по кое време съумяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя дребен откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с подготвеност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно ходило, единствено още едно ходило, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци...
— Млади момко, едно ходило още! Само още едно ходило, и ти ще отмъстиш. Но аз постоянно за това ходило вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е доста грубо!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкоз нечовечен. Аз ще ти дам в подмяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти в никакъв случай няма да минеш туй ходило, в никакъв случай няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: единствено сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той яростно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна стихия, ядосан и ядосан, разветрил черни коси, той мина последното ходило. Той беше към този момент най-горе. И внезапно в лицето му блестна усмивка, очите му заблестяха с тиха наслада и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава навалица. Погледна, само че нито един мускул не трепна по лицето му: то бе ярко, радостно, предостатъчно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха към този момент химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, какъв брой красива е земята и какъв брой са щастливи хората!