Георги Чапкънов извая портретите на старите си приятели Йордан Радичков

...
Георги Чапкънов извая портретите на старите си приятели Йордан Радичков
Коментари Харесай

Чапа: Три дни ядохме и пихме с Марчело Мастрояни

Георги Чапкънов извая портретите на старите си другари Йордан Радичков и Никола Манев, а в този момент чака знак от Троян, с цел да стартира монумент на Левски. С усмивка споделя, че Лили Иванова от раз е харесала дребната пластика, която би трябвало да е нейн огледален облик. „ С Лили всичко е рисково, тя е доста специфична. Но като гушна статуетката, беше доста прочувствено “, споделя огромният ваятел. Скоро ще се появи книга за Чапа, в която ще има даже някои от авторските му стихове.  „ Малко са дрън-дрън. Спонтанни. Например „ Махмурлух “: Взорът мрачен, мътни мисли, в екот демоничен, в мирис миризлив... “, показа той пред „ Стандарт “. Изключителният художник, на който са театралничили международни актьори като Федерико Фелини и родни арт титани като Теодорий Спасов, описа за още моменти от живота и изумителната си кариера.



-              Господин Чапкънов, какво си спомняте от детството във Вълчи дол?

-              Всичко си припомням. Само не мога да схвана къде отиде това време. Странна работа.

-              На кого беше първият портрет, нарисуван от вас?

-              Със сигурност на Сталин. Бил съм в първо поделение. Със затворени очи и до момента мога да обрисувам Енгелс, Ленин и Сталин, единствено Червенков ми се опираше. Но в никакъв случай не съм правил монументи – поръчваха ги на други: комсомолци, партийци, вождове.

-              Столицата беше ли потрес за вас?

-              Пристигнах тук от Провадия, където родителите ми работеха в локалния спектакъл. Знаех, че ще бъда художник. И нищо друго – бях малък, слаб, полуглух, с неприятен дроб. Калпав. Не ставах за авиатор – като татко ми. Не ми трябваше доста време, с цел да схвана, че фантазията ми няма да се трансформира в реалност. И се отдадох на изобразяване. Художествената гимназия тогава се обитаваше в къща на богат българин – след това я събориха, с цел да посторят крилото на Университета, което в този момент е тъкмо против СБХ-то. А на мястото на СБХ-то на „ Шипка “ 6 имаше тенис корт – там играехме физкултура.  Та по стените в класните стаи бяха накачулени рисунки на руски другарчета. Гледах ги и си мислех, че в никакъв случай няма да ги доближи – толкоз хубави ми се костваха първоначално. Добре, че имаше един бате Тошко, който ме образова за два дни и ме предизвести да не се озъртам прекомерно в близост. Но самочувствие добих чак през четвъртата година в гимназията - и осъзнах, че съм по-добър от руските другарчета.

-              Как живеехте в Академията?

-              Бедняшки. Нямаше пари – каквото изкарвахме, незабавно го изпивахме. Правех илюстрации за „ Литературен фронт “, „ Стършел “, „ Вечерни вести “. Смених минимум 30 квартири – от таван на таван. Това беше тактиката на софиянци – пускаха студенти от провинцията в празни, пусти и мръсни тавани. Ние ги превръщахме в място за живеене и не след дълго притежателите ни споделяха: „ Айде, махайте се! “.

-              Какво се рисуваше най-вече тогава?

-              Винаги съм рисувал, каквото си желая. Открай време се развличам. Живопис, графика – трупаха се. Глина, някоя и друга теракотка, а години по-късно открих восъка.  В Академията имаше клуб на студентите – там правехме изложбите. Казваха, че първата ми е доста хубава. Искаха да остане в музея на Академията. Отказах – скатават ти работите по мазетата, я ги видиш повече, я не.

-              Какви творения пазите от тези славни години?

-              Нищо не остана. Моят състудент Иван Смолянов и брат му, Коста Смолянов, превъзходен график, живееха на таван в блок, покрай едно от посолствата. Избухна пожар и всичко изгоря – техните работи и мойте. Подобни неща се случиха нееднократно - тук се изгубиха, там не знам какво стана. Вече от дълго време не обръщам никакво внимание какъв брой и какво имам. В Япония направих скулптурите от целия източен зодиак – на площад в чисто нов град на един от полуостровите. Беше огромен възторг – цяла Япония пристигна да се снима в този парк. Всички говореха за него - до момента в който земетресение и цунами не отнесоха всичко в океана. Край. Казах си: Боже, и в случай че това не е знак! Оттогава пет пари не давам за нищо. Научих много от японците. Бил съм там дузина пъти – и не е имало случай да не тръсне. Но хората са привикнали – знаят, че ще утихне. Не се вълнуват. И аз престанах. Ако на земята има извънземни, то това са японците. Много честни. Като кажат нещо, не е нужно да се записва. Е, има и нарушители – само че са от други азиатски страни.

-              Как стана по този начин, че вие - дивият балкански индивид – се превърнахте в звезда в Страната на изгряващото слънце?

-              Морският капитан Веселин Казаков, който отговаряше за целия наш източен флот – доста грамотен и високо културен човек, комунистите нямаше по какъв начин да го прескочат - един ден попаднал на публикация: най-големият музей в Япония за статуи навън прави конкурс за реалистична и нереална творба, надлежно на името на Роден и на Хенри Мур. Приятелите започнаха да ме кандърдисват, а аз – не, та не. Един ден пиехме на маса в ресторанта на съветския център с Митьо Киров, Слона, Йоната Левиев – а в съседство Досьо Досев и брат му, известният галерист Веско Досев. По едно време Веско, който слушаше по какъв начин още веднъж ме навиват, взе думата: „ Защо не щеш, бе, Чапкънче? Човекът чак от Токио идва, с цел да те убеди - може ли такова нещо?! “ На всичкото от горната страна се оказа, че Веско Казаков към този момент е платил и таксата за присъединяване в състезанието – нямаше връщане обратно. И завоювах. На идната година – отново завоювах. Станахме другари с основния проектант на Япония. Абе, харесахме се с японците. Но там не е за нас!

-              Защо?

-              Не сме положителни хора.

-              Искал ли сте да останете някъде по света през дълголетната ви възходяща кариера?

-              Не. Никога не съм се блазнил от сходна опция. Най-добре е тук да си оставя кокалите.

-              В Петрич има три ваши работи. Бил ли сте при Ванга?

-              Не. Там имаше страшни опашки от хора с проблеми. А аз какво да я запитвам? Разговарях с мъж и жена от Прага, които бяха пристигнали, с цел да схванат от Ванга къде им е момчето – отпътувало и ни новина, ни кост. Полудели хората – и айде при Ванга. А тя им споделила: Веднага да се прибирате – той към този момент си е в къщи.

-              Как се запознахте с Фелини?

-              Д-р Каранов, бащата на Косьо Каранов от малкия екран, в онази ера се ожени за тунизийката Фатима  – млада, красива, миньонче. По едно време отпътуваха за Италия. А тя доста отракана – знае един куп езици. Разтропана колкото си искаш. Бяхме близки другари. Един ден ми споделя: „ Абе, Чапе, в Рим против нас има доста известна изложба – „ Виктория “. Защо да не направиш галерия в нея? “. Оказа се, че се намира на фамозната улица „ Маргута “ – с ателиетата на художниците, с къщата на Федерико Фелини и Джулиета Мазина. Бях не запомнил за тая работа, когато Фатима докара в София притежателя на галерията Тоди - да пием по една ракия. Дойде той, видя всякакви мои работи и незабавно изиска да се задействаме. Добре, но аз нещо не се съгласих. И с цел да ме убеди, че би трябвало да приема, Фатима даде обещание: „ Тоди ще те запознае с най-големите хора на Италия “. И взе да изрежда, а аз – нищо. По едно време Тоди изтърси: „ И с Фелини – врата до врата сме “. Така се навих. От дума на дума минаха две години – вървя аз в Рим, никакъв Фелини. Тоди в действителност вдигаше огромна тревога - с кого ли не не ме срещна, а Фелини все го няма. Заведе ме в къщата на чичото на Марчело Мастрояни – огромен ваятел. Страшен дъжд валеше, колкото да се добрахме до нея – на брега на Тибър, съвсем до водата. Влязохме в палацото, нещо неповторимо – със 7-метрови тавани. Оказа се, че самият талант Микеланджело е живял там. 

-              Вие сте станали половин италианец, до момента в който сте чакали звездния си момент с великия кинаджия...

-              И още по какъв начин. За тая пуста галерия при Тоди правех скулптурки от восък във Флоренция и Рим, само че ги леехме в Пистоя. Със Снежа, жена ми, бяхме няколко пъти по месец в Италия. Тя беше доста добър човек – отгледа мен, децата, внуците и си отиде, горката.  И всякога в Италия питах:  „ Къде е Фелини, въпреки всичко съм пристигнал поради него? “ И всякога се оказваше, че е някъде – я в Холивуд, я в Швейцария. А визите тогава бяха за тъкмо избран период – 20 или 30 дни. Пускаха ме да излизам на Запад един път на две години – и толкова. Такива предложения са ми провалили! Искаха ме на доста места. Тъй и не прокопсах. Преко сили две ателиета и едно жилище съм направил. Та със Снежа не ни хващаше сън, до момента в който чакахме новина от Фелини. Цяла нощ единствено това говорехме  – по какъв начин ще го срещнем, какво ще му кажем. Обожавах го – и него, и филмите му. Имах шанс, че бях гледал всичките, въпреки че единствено аз знам по какъв начин - с подправени билети, с другари, с връзки. И един ден Тоди се обади в Пистоя: „ Фелини се връща, прибирайте се в Рим “. Е, тогава изобщо не заспахме със Снежа. И на сутринта тръгнахме – първо рейс, след това трен. Бях купил бамбуков статив и топка глина, с цел да съм подготвен. И отново се стартира едно очакване – от механа на механа, от ястие на пиянство. В края на първия ден се скапах. Мислех си: Толкова съм въртоглав, откъде-накъде Фелини ще откри време за мен? Самият той рисуваше прелестно - огромен чудак, доста специфичен, а с негови другари художници даже направихме обща галерия. Докато го чакахме в Рим, към този момент бяхме напълно гроги, аз напряко се сдрусах. А офисите на галерията са тъкмо против прозорците на Фелини. Тоди през 3-4 минути въртеше едно телефонино и мърмореше: „ Ей, го на, не дава отговор. Уморен е от полета. “ Отговори чак на идната утрин. Докато разговаряха, чух Тоди да му изяснява: „ Само за три часа, най-малко за един, е, хубаво, де – въпреки всичко за половин, добре, де – за 15 минути “. Берекет версин – колкото-толкова. Поне ще се срещнем. Тоди затвори телефона и изрече знаменателната фраза: „ Фелини е от най-великите хора в света – само че, Чапи, и ти си популярен, но той към момента не го знае “. След малко Фелини се появи с белия си шлифер. Той върви против мен, аз – против него. Като наближи, сподели: „ Ти си Чапи “. Заговорих му на френски – знам го като ром, само че и той тъкмо толкоз го знаеше, тъй че всичко беше идеално. Нямахме потребност от преводачи. Отидохме при глината, а аз крещя на Снежа: „ Бързо му дай кончето от Пистоя “. После тя донесе още три-четири скулптурки, а той стартира да ги гали. „ Това са мои работи под твое въздействие “, обясних му аз. Така минаха 15 минути. И му рекох: „ Това е, Федерико, 15 минути – край “. А той ми отвърна: „ Давай, Чапи, ще ти театралнича, колкото би трябвало “. Беше необикновено. Никога не съм вярвал, че така ще стане. Можехме да свършим доста неща с него, само че това остана единственото ни другарство. Умориха го в Щвейцария.

-              Общували сте и с Марчело Мастрояни...

-              Видяхме се във Флоренция. Той знаеше, че се поканвам да му върша портрет. Беше наясно и нямаше нищо срещу да ми театралничи. Три дни ядохме и пихме в имението му. Само тримата: аз, моята брачна половинка и той. Около него нямаше никаква жена – нито италианската му брачна половинка, нито Катрин Деньов. Говорихме за безусловно всичко, беше доста хубаво. Марчело беше все по този начин готин, само че стар. И взех решение: няма да го върша, не желая да го демонстрирам сдрусан пред хората. Исках да извая оня, другият, предходният Мастрояни. Но към този момент го нямаше. Край. Аз си замълчах и той си замълча. Разминахме се във времето.

-              Казахте, че сте създател на малко декадентски стихове, а любовни строфи писал сте ли?

-              Не. Винаги съм гледал да се оправям „ телесно “, а не с думи. Като не могат другото, някои се оправят със стихове.

-              Фаталист ли сте?

-              Суеверен съм от дребен. Баба ми – майката на татко ми – беше доста специфична. Гагаузка – християнка, която приказва турски.  И до през днешния ден скърбя, че не го научих този език – знам много думи, но не е задоволително. Когато у дома желаеха да скрият нещо от мен, всички незабавно минаваха на турски. Та тази моя баба непрекъснато беше уверена, че на всички места към нас има таласъми. Малко по малко започнах да внимавам с кой крайник стъпвам на пода, когато заран ставам от леглото, с кой крайник престъпвам прага, когато излизам от у дома, кого срещам първи на улицата.

Източник: standartnews.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР