Фриц Риман (1902 – 1979) е немски психолог и психоаналитик.

Фриц Риман (1902 – 1979) е немски психолог и психоаналитик. Той  е съосновател през 1946 година на Института за психически проучвания и психотерапия в Мюнхен. В своята книга „ Основни форми на боязън: Една дълбинно-психологическа студия ”,  издадена през 1961 година, въз основата на богатия си  психотерапевтичен опит класифицира  четири съществени форми на боязън при обособените психически видове:

1. Страхът от себеотдаването, преживяван като загуба на Аза и взаимозависимост, присъщ за шизоидния вид персони.
2. Страхът от превръщането в самия себе си, преживяван като незащитеност и уединяване, присъщ за депресивния вид персони.
3. Страхът от смяната, преживяван като последователност и неустановеност. Характерен за натрапливия вид персони
4. Страхът от нуждата, преживяван като окончателност и несвобода, присъщ за хистеричните персони.

Според Риман, надценяването на един от четирите съществени страха води до основаването на четири структури на личността, които всички ние в друга степен познаваме, и които повече или по-малко, са част от всеки от нас. Той отбелязва, че най-обременяващи са страхове, претърпени прекомерно рано в детството, във възраст, когато детето към момента не е в положение да развие съпротивителни сили по отношение на тях. Авторът разказва четири структури на личността – естествени структури с известно ударение. Ако обаче, акцентирането се трансформира в отявлена ограниченост, то доближава гранични стойности, които би трябвало да се схващат като изкривени форми или рискови разновидности на четирите естествени съществени структури.

Така се стига до невротичните разновидности на видовете структури, които психотерапията и дълбинната логика на психиката разказват в четирите огромни форми на невроза: шизоидност, меланхолия, натрапчива невроза и хистерия.

Основната форма на боязън при шизоидния вид субект е  страхът от себеотдаването. Той  избягва на първо място близки персонални контакти, не позволява в съкровен проект никого до себе си, бои от срещите уединено с някого, с един сътрудник, и се пробва да направи човешките връзки настоятелен. Най-много от всичко той би желал да има шапката-невидимка от приказките, с чиято протекция би могъл, неразпознат, да взе участие и да се намесва в живота на другите, без да би трябвало да жертва нещо от себе си. Такива хора основават у близките усещане на далечни, хладни, дистанцирани, мъчно разговорливи, сухи, даже студени. Често те наподобяват странни, чудати, неразбираеми и изненадващи в своите реакции. Човек може дълго да ги познава, без фактически да ги опознае. Стремеж  на шизоидния субект е да стане допустимо най-независим. Затова той се дистанцира от останалите, има потребност от разстояние по отношение на тях, не ги оставя да се приближат прекалено много, в никакъв случай не се обвързва напълно с тях. Нарушаването на тази отдалеченост той възприема като опасност за неговото витално пространство, като застрашаване на потребността му от самостоятелност, на неговата целокупност и той уверено се брани против това.

Отбягването на всяка доверена непосредственост поради страха от Ти, от откриващото се отдаване, прави шизоидния човек все по-изолиран и уединен. Неговият боязън от близостта се появява най-много тогава, когато той се доближава към някого или някой към него. В такива обстановки той става отхвърлящ, даже неприятелски и внезапно отблъсква другия, като  внезапно изключва, прекъсва контакта, отдръпва се в себе си и става недостижим. По този метод сред него и околния свят зейва бездна, която с годините става по-дълбока и от ден на ден го изолира.

Последствията от това събитие стават все по-проблематични: поради отдалечеността си от света на другите той знае прекомерно малко за тях; празнотите в опита му с хората стават все по-големи и отсам произтича неговата неустановеност в междуличностното другарство. Поради своя лекомислен контакт със света на другите хора шизоидният човек не разполага с опцията за насочване в него, и по този начин той се колебае в преценката за своите прекарвания и усещания, съмнявайки се дали може да ги постави на открито като реалност, или те са единствено негово „ подстрекателство “ и принадлежат само на неговия вътрешен свят.

Основна форма на боязън, при депресивния човек  е страхът  да станеш самоинициативен Аз, който надълбоко в нас бива претърпян като отпадане от защитеността. Първото разследване от това е, че по този начин другият, сътрудникът получава свръхценност. Любящото предпочитание за себеотдаване се нуждае от сътрудник. Тук е заложен централният проблем на хората, които дефинираме като депресивни: те в по-голяма степен от другите са подвластни от сътрудниците си. Разделящата Аз и Ти пропаст ги  измъчва. Депресивният желае да бъде и да остане допустимо най-близо до другия. Той претърпява със боязън всяка отдалеченост, всяко отдалечаване и обособяване от колегата и се пробва да я  предотврати.

За него далечността значи да бъдеш оставен самичък, да бъдеш зарязан, а това събитие може да го докара до дълбоки депресии, даже до обезсърчение. Зависимостта като че ли е нещото, което му дава тази сигурност и  той се пробва да направи себе си подвластен от другия, или другия от себе си. Този, който е подвластен от някого, се нуждае от него, а да се нуждаят от теб видимо дава обещание една известна гаранция, гаранцията да не бъдеш зарязан. При депресивните хора преобладаващият боязън е този от загуба и изолираща отдалеченост, от разлъка, от незащитеност и самотност. Когато депресивният узнае, че ставането себе си, индивидуацията, неизбежно значи една разделяща другост, той или се отхвърля от това, или не го разрешава на колегата. Той е спътник на някого или прави този някой собствен спътник. Така депресивният като че ли живее живота на сателит, на ехтене, един единствено отразяващ живот, или пък го постанова на другия.

Страхът, че неговата лична автономия или тази на колегата би могла да докара до делене на пътищата и с това до една допустима загуба, съдържа истинното ядро, че всяка индивидуация и автономия ни изолира в някаква степен. Колкото повече ставаме самите себе си, толкоз повече се разграничаваме от другите, толкоз по-малко е общото ни с тях. Дори единствено различаването от другите, може да породи у него страха от загуба, тъй като той претърпява това като отдалечаване и отчуждаване. По тази причина той се пробва да се откаже от всичко отличаващо го от другите.

При натрапливия субект , главната  форма на боязън е страхът  от преходността. Най-общото разследване е от този боязън е, че той е податлив да остави всичка както досега. Промени от всевъзможен жанр припомнят за преходността, която той непременно желае да избегне. Затова и търси да открие или да сътвори все същото, към този момент известното и познатото. Когато нещо се промени натрапливият субект се усеща обезпокоен, смутен, даже изплашен. По тази аргументи той се пробва да попречва, стопира или лимитира измененията, и в случай че е допустимо, въобще да не ги позволява.

Той е надъхан против каквито и да е било нововъведения, което с времето от ден на ден се трансформира в Сизифовска задача, тъй като животът е непрекъснато в течение, всичко е в развой на непрекъсната смяна, всичко е в потока на постоянно пораждане и загиване, който не може да бъде спрян. Натрапливият субект заобикаля всеки нов опит или, в случай че това не е допустимо, го преиначава и приравнява към към този момент познатото и сигурното. Това от време на време прераства в съзнателна или несъзнателна непочтеност, като да вземем за пример човек пропуща някои елементи от новото, пояснява ги преднамерено или просто афектирано ги отхвърля с причини, постоянно задоволително плитки, с цел да стане ясно, че на него не му е до обективност, а до избавяне на една твърдо вкоренена настройка, която не трябва да бъде разклащана. Надценяването на потребността от сигурност е  основния проблем на натрапливите хора. С това се свързват нерешителност, далновидност, целеустремено дълготрайно обмисляне, въобще настройката за продължителност.

Разгледано от страна на страха, ние можем да опишем техния проблем като боязън от риска, от смяната и преходността. Те наподобяват на оня човек, който желал да влезе във водата едвам откакто се е научил да плува — те, по този начин да се каже, са плувците на изсъхнало в живота. Този метод на държание и настройка също може да одобри всякаква степен и да се изрази в най-странни форми. Някои хора с натрапливи черти имат цялостни дрешници, само че постоянно носят единствено старите си облекла, с цел да имат „ запаси “, сърцето им се къса, когато би трябвало да облекат нещо ново — те по-скоро избират заплахата, облеклата да „ излязат от мода “, да бъдат разядени от молци, или да останат неносени. Да употребяващ нещо ново значи да го изложиш на времето и с това на преходността, да го изтъркаш и по този начин да предопределиш края му. А всичко, което има край, припомня за преходността и в последна сметка за гибелта.

Тенденцията за отбягване на страха от смяна и последователност ние откриваме и в закостенялото придържане към завареното по традиция във всички вероятни области. Традиции от фамилен, публичен, честен, политически, теоретичен и набожен темперамент водят до догматизъм, консерватизъм, предубеждения и до разнообразни форми на фанатизъм. Колкото по-закостеняло човек ги застъпва, толкоз по-нетолерантен става той към всеки различен, който ги нападна или слага под въпрос. Зад това постоянно стои страхът, че нормалното, наученото, повярваното, познатото, което ни дава сигурност, би могло да бъде релативирано чрез нови възгледи и развиване, тъй че вероятно да се окаже неточност или илюзия, и поради това ние да би трябвало да се пренастройваме, да променяме себе си. Колкото по-тесни са личният небосвод и виталното пространство, колкото повече човек желае да ги резервира непроменени, толкоз повече той се опасява да не загуби своята сигурност поради новото развиване на нещата.

При хистеричният човек  страхът е от  неизбежното, от нуждата и от ограничеността. Хистеричните хора  решително се стремят към промени и независимост, споделят „ да “ на всичко ново, обичат да рискуват.

Бъдещето, което се простира намерено пред тях с всичките си благоприятни условия, е огромният им късмет. За тях всичко би трябвало да остане релативно, витално и цветно — значимо е само сегашното, мигновението. „ Carpe diem “ — използвай опцията, евентуално тя в никакъв случай няма да се появи още веднъж е техният главен лозунг. Миналото е отминало и към този момент не е интересно; бъдещето е необятното поле на опциите, само че те в действителност не са запланувани — това още веднъж би било прекомерна уточненост, значимо е единствено човек постоянно да е отворен за тях, подготвен да се откъсне от наличното. Те живеят в мигновението, не с твърди проекти и ясни цели, а постоянно в упованието на нещо ново, в търсенето на нови очарования, усещания и завършения, да се оставя да бъде отклоняван от нещо и съблазнявай от царящите сега възбуди или стремежи, които му се оферират извън или от вътрешната страна. Такъв човек се нуждае на първо място от възприятието за независимост, тъй като порядките и закономерностите констелират страха от определянето, от невъзможността да избягаш. Общовалидните, наложителни порядки биват преживявани най-вече под аспекта на ограничение на свободата и по тази причина по опция отхвърляни и избягвани. Така преследваната независимост е повече независимост от нещо, в сравнение с за нещо.

Хистеричният човек най-вече се опасява, и по опция заобикаля всичко, което ни дефинира и лимитира един път вечно: биологични дадености като половите функции на мъжа и дамата, стареенето и гибелта, само че също по този начин и конвенции, наставления и закони, всевъзможен тип правила на игра, които един колектив основава предвид на общуването сред хората. Той се бои най-вече от неизбежно ограничаващите ни страни на живота и света, които нормално отбелязваме като действителността – „ действителността “. Следователно става дума за света на обстоятелствата, към който ние би трябвало да се пригодим и който би трябвало да приемем, съзнавайки нашата взаимозависимост от закономерностите на живота. Хистеричният човек разполага с тази действителност прекомерно нашироко: слага я под въпрос, омаловажава я или я недовижда, пробва се да я взриви, да й се изплъзне и да употребява всички останали благоприятни условия, с цел да я избегне и да не я признае.

С това той придобива една привидна независимост, която нормално с времето става все по-опасна, тъй като по този начин човек живее в действителност в един нереален, измамлив свят, в който съществуват единствено мечти, благоприятни условия и стремежи, само че не и ограничаващи действителности. И колкото повече се отдалечава от действителността, толкоз повече той заплаща своята привидна независимост с обстоятелството, че не познава „ действителната реалност “, че не може да поддържа връзка с нея. Поради тази причина, опитите му да взе участие в нея са прекомерно неумели и по тази причина протичат разочароващо, в резултат на което той още повече се отдръпва в своя свят на желанията, а пропастта сред този свят и действителността става все по-голяма — неизбежният демонски кръг за хората с хистерична конструкция.

Инфо: magnifisonz.com