На либерализма му е нужен национализъм
Франсис Фукуяма, Foreign Affairs
Либерализмът е в заплаха. Основната на демократичните общества е търпимостта към разликите, уважението към правата на личността и върховенството на закона.
И всичко това през днешния ден е под опасност, доколкото светът претърпява нещо, което можем да назовем „ криза на демокрацията “ или даже меланхолия.
По данни на Freedom House, политическите права и гражданските свободи в целия свят се лимитират с всяка минала година в продължение на последните 16 години.
Упадъкът на либерализма се демонстрира в растящата мощ на страни като Китай и Русия, в ерозията на демократичните — или номинално демократичните институции в страни като Унгария и Турция и отстъплението от демократичната народна власт на страни като Индия и Съединените щати.
Във всеки от тези случаи
за растежа на антилиберализма заслуга има национализмът
Нелибералните водачи, техните партии и съдружниците им употребяват националистическа изразителност в устрема си към по-силен надзор над своите общества. Те осъждат своите съперници като „ елити, откъснати от живота “, като изнежени космополити и глобалисти.
Те настояват, че са същинските представители на своите нации и техни същински пазители. Понякога нелибералните политици изобразяват своите демократични съперници като нищо не умеещи хора, не от тоя свят. Често те назовават своите демократични противници не просто политически съперници, а нещо доста по-зловещо: врагове на народа.
Самата природа на либерализма го прави схватлив към такива офанзиви. Главният фундаментален принцип, заложен в либерализма е правилото на търпимостта: страната не постанова вярвания, понятия за идентичността на индивида или каквито и да било други канони.
От момента на тогава още слабото си появяване през 17 век в качеството на организиращ принцип политиката на либерализма предумишлено снижава совите политически цели с достиженията от „ добър живот “, към което постоянно са призовавали религиите, моралните доктрини или културните обичаи до запазването на самия живот в условия, когато популацията не може да се контракти какво точно съставлява този добър живот.
Тази огностична природа на либерализма основава прочут нравствен вакуум, доколкото хората следват своите пътища и изпитват единствено едва възприятие за общественост. Либералните политически порядки фактически изискват общи полезности, такива като толерантност, блян към компромис и здрав смисъл, само че те спомагат за мощните прочувствени връзки, присъщи за тясно сплотените религиозни и етно-национални общества. И в действителност, демократичните общества постоянно насърчават безцелното гонене на материалното самоудовлетворение от индивида.
Най-силната страна на либерализма си остава неговият действителен епохи прагматизъм и способността му да основава многообразие в плуралистичните общества.
Но все пак, разнообразието, с което могат да се оправят демократичните общества също има лимити. Ако задоволително голям брой хора сами отхвърлят демократичните полезности и се стремят да лимитират правата на другите, или в случай че жителите прибягват до принуждение, с цел да реализиран своето, то либерализмът самичък по себе си не може да поддържа политическия ред.
И в случай че обществата отстъпват от демократичните правила и се пробват да основават своята национална еднаквост върху категориите раса, етническа принадлежност, вяра или някакво друго схващане за „ добър живот “, те предизвикат връщането към евентуално кървясъл спор.
Свят, в който съществуват такива страни непроменяемо ще бъде по-разделен, разтревожен и нечовечен.
Ето за какво е значимо да не се отхвърляме от концепцията за нацията. Затова и би трябвало да признаем, че нищо не прави универсалността на либерализма несъвместима с нациите-държави.
Националната еднаквост е податлива, и тя може да бъде образувана по този начин, че да отразява демократичните желания и полезности и по едно и също време с това да основава на масите възприятието за общественост и цели.
В качеството на доказателство за непреходната значимост на националната еднаквост е задоволително да погледнем проблемите, с които се сблъсква Русия във войната с Украйна.
Президентът на Русия Владимир Путин съобщи, че Украйна няма своя лична национална еднаквост, друга от съветската и, че страната ще рухне незабавно щом стартира войната.
Вместо това Украйна настойчиво се съпротивлява на Русия точно тъй като нейните жители изповядват концепцията за самостоятелна, либерално-демократична Украйна. Те дадоха да се разбере, че са подготвени да умрат за тези идеали, само че единствено когато тези идеали бъдат вкоренени в страна, която те могат да нарекат своя лична.
Духовният вакуум на либерализма
Либералните общества изпитват огромни компликации с това по какъв начин да дават на совите жители положително виждане на националната еднаквост.
Теорията, лежаща в основата на либерализма, се сблъсква със сложности в провеждането на ясни граници сред общностите и обяснението за това, с какво хората могат да разполагат вътре и вън от тези граници. Това се случва, тъй като демократичната доктрина е издигната върху концепцията за универсализма.
Както се твърди във Всеобщата декларация за правата на индивида: „ Всички хора се раждат свободни и равни в своето достолепие и права. Всеки човек има право на всички права и свободи изложени в актуалната Декларация, без каквито и да било разлики като раса, цвят на кожата, пол, език, вяра, политически или други убеждения, народен или обществен генезис, благосъстоятелност, място на раждане или каквото и да било друго “. Либералите са теоретично загрижени за нарушаванията на правата на индивида, без значение в коя част на света се случват те. Много от тях не обичат националната самостоятелност и пристрастия на националистите и си се показват като „ жители на света “.
Заявленията за универсализъм от време на време мъчно се съгласуват с разделянето на света на национални страни. Например, не съществува ясна демократична доктрина за това, по какъв начин да се прокарват националните граници, което съставлява голям минус на демократичната доктрина, който води до вътрешно демократични спорове на основата на сепаратизма в такива региони като Каталуния, Квебек и Шотландия, и различия във връзка миграционната политика и отношението към бежанците. Популистите, такива като някогашният президент на Съединени американски щати Доналд Тръмп, доста дейно се възползваха от това несъгласие сред универсалистските желания на либерализма и по-тесните искания на национализма.
Националистите се оплакват от това, че либерализмът е разрушил връзките на националното единение и ги е заменил с световен космополитизъм, който се грижи за хората в далечни страни, по този начин както и за своите съграждани.
Националистите от 19 век основават националната еднаквост върху биологията и считат, че националните общности са учредени върху общия биологичен генезис. Това продължава да бъде значима тематика и за някои модерни националисти, такива като премиера на Унгария Виктор Орбан, който дефинира унгарската национална еднаквост въз основата на маджарската етническа принадлежност.
Други националисти, такива като израелския академик Йорам Хазони, се стремят да преразгледат етно-национализма на 20 век, потвърждавайки, че нациите съставляват обединяване на цивилизационни единици, които разрешават на своите членове да споделят здрави обичаи в езика, празниците, кухнята и така нататък
Американският закостенял мъдрец Патрик Денин твърди, че либерализмът съставлява форма на „ антикултура “, която е разтворила всички форми на долибералната просвета, употребявайки властта на страната за внедряването във всички аспекти на частния живот на хората и контрола над тях.
Денин и другите консерватори намерено упрекват пазарния капитализъм в прокопаването на фамилните полезности, човешкото общество и обичаи.
В резултат на това категориите от 20 век, които дефинират политически левите и десните от позиция на икономическата идеология, към този момент не подхождат изцяло на актуалната действителност, доколкото десни групи утвърждават потреблението на страната за регулирането както на стопанската система, по този начин и на публичния живот.
Има съвпадане в гледните точки на националистите и религиозните консерватори. Сред основните обичаи, които желаят да запазят актуалните националисти са религиозните. Например, партия " Право и правдивост " в Полша е тясно обвързвана с Полската католическа черква и надълбоко възприема опълчването на възприемането от демократична Европа на абортите и еднополовите бракове.
Точно по същия метод религиозните консерватори пък възприемат себе си за патриоти. Това се отнася, да вземем за пример, за американските евангелисти, които бяха ядрото на придвижването на Тръмп „ Да създадем Америка още веднъж велика “.
Следва да признаем, че основната концепция на рецензията на либерализма от консерваторите за това, че демократичните общества не обезпечават мощно общо морално ядро, към което да бъде издигнато човешкото общество, е задоволително вярна.
Но това е специфичност на либерализма, а не минус. Въпросът за консерваторите е в това, съществува ли действителен метод времето да бъде върнато обратно и да бъде възобновен по-строго честен порядък. Някои американски консерватори се надяват да се върнат във въображаемото време, когато всички в Съединените щати са били християни.
Но актуалните общества са доста по-разнообразни в религиозно отношение, в сравнение с във времената на религиозните войни в Европа през 16 век. Идеята за възобновяване на обща морална традиция, определяна от религиозни вярвания е безперспективна.
Лидери, които се надяват на сходно „ възобновление “, като Нарендра Моди, индийският националист-премиер, приканва към подтисничество и междуособно принуждение против мюсюлманите. Моди доста добре знае това, той беше министър на западния щат Гуджарат, когато през 2002 година той беше разтресен от междуособици, вследствие на които починаха хиляди, главно мюсюлмани. От 2014 година, когато Моди стана министър председател, той и съдружниците му се стремят да привържат индийската национална еднаквост към „ опорните стълбове “ на индуизма и езика хинди, което коренно се разграничава от светския плурализъм на създателите на индийския демократизъм.
За на никое място без страната
Нелибералните сили в света ще не престават да употребяват апелите към шовинизъм в качеството на мощно електорално оръжие. Либералите биха се изкушили да отхвърлят тази реторика като ура-патриотарство, на те нямат правото да отстъпват на съперниците си нацията.
Либерализмът с неговите универсалистки искания може да изпитва несръчност в съседство с изглеждащия стеснен шовинизъм, само че двете могат да бъдат „ помирени “.
Целите на либерализма са изцяло съвместими със свят, разграничен на национални страни.
Всички общества са длъжни да употребяват мощ, както за опазване на вътрешния ред, по този начин и за отбрана от външните врагове. Либералното общество също прави това, създавайки мощна страна, само че по-късно лимитира властта на тази страна посредством върховенството на закона.
Властта на страните е учредена на публичен контракт сред самостоятелните жители, които се съгласяват да правят отстъпка част от своите права да постъпват свободно, в подмяна на отбрана от страната. Ако става дума за демократична народна власт, то тази власт е узаконена както от закона, по този начин и от всеобщите избори.
Либералните права са безсмислени, в случай че не могат да бъдат обезпечени от страната, която, съгласно известното определение на немския социолог Макс Вебер, се явява легален монопол на силата върху избрана територия.
Териториалната пълномощия на страната нормално подхожда на територията, заемана от група лица, подписали публичния контракт. Хората, живеещи отвън тази пълномощия, също могат да разчитат на почитание на совите права, само че страната не постоянно е длъжна да обезпечава тяхното съблюдаване.
По този метод, страните с ясно избрана териториална пълномощия са значими политически играчи, доколкото единствено те могат да обезпечават законно използване на мощ.
В актуалния глобализиран свят властта се реализира от разнообразни институции, от многонационални корпорации до нетърговски организации, от терористични организации до наднационални органи, такива като Европейски Съюз и Организация на обединените нации.
И в никакъв случай не е била по-очевидна нуждата от интернационално съдействие в решаването на такива проблеми като световното стопляне и битката с пандемиите от инфекциозни болести. Но си остава факт, че единствената съответна форма на власт, а точно способността да се обезпечава спазването на разпоредбите благодарение на опасност или фактическо използване на мощ, остава под контрола на държавите-нации.
Нито Европейският съюз, нито която и да било друга организация, не употребява лична полиция или войска за обезпечаването на спазването на основаните от нея самата правила. Такива организации както и преди зависят от силовите благоприятни условия на страните, които са ги натоварили със съответните пълномощия.
Безусловно, през днешния ден съществуват огромен набор от правила на интернационалното право, които в доста области заменят правото на национално равнище.
Помислете, да вземем за пример, за о acquis communautaire (Acquis communautaire — системата от правни правила на ЕС-бел. Ред.), което служи като самобитно общо право за контролиране на търговията и разрешаването на разногласия.
Но в последна сметка интернационалното право както и преди, се опира на правоприлагането на национални равнища. Когато държавите-членки на Европейски Съюз се разминават в мненията си по значими въпроси на общата политика, както беше по времето на рецесията с еврото през 2010 година и миграционната рецесия през 2015 година, проблемите бяха решени не от европейското законодателство, а с относителната власт на държавите-членки. С други думи, висшата власт, както и преди си остава прерогатив на националните страни, а това значи, че контролът над властта на това равнище остава сериозно значим.
По този метод излиза наяве, че не би трябвало да се търси несъгласие сред универсализма на либерализма и нуждата от национални страни.
Макар че нормативната полезност на правата на индивида може да бъде универсална, тя няма правоприлагаща мощ. Това е липсващ запас, който безусловно се ползва на ясно избрана територия. И демократичната страна има цялостното право да дава разнообразни равнища на права на жителите и не-гражданите, тъй като тя не разполага с запас или пълномощия за универсална отбрана на правата на всички хора.
Всички хора на територията на страната се употребяват с равна отбрана на закона, само че единствено нейните жители са пълноправни участници в публичния контракт, притежаващи особените права и отговорности, в частност, правото на глас.
Този факт, че страните остават съсредоточение на силата на принудата, би трябвало да провокира нерешителност по отношение на предложенията за основаването на нови наднационални органи и делегирането на такава власт. Либералните общества са натрупали няколко стотин години опит, изучавайки по какъв начин да лимитират властта на национално равнище благодарение на върховенството на закона и законодателните институции и по какъв начин да уравновесяват властта по този начин, че нейното потребление да отразява общите ползи.
Но същите тези общества нямат визия по какъв начин да основават такива институции на световно равнище, тъй че, да вземем за пример, световен съд или законодателна власт биха могли да лимитират случайни решения на световната администрация. Европейски Съюз е артикул на най-сериозните до този миг старания, ориентирани към това да се реализира подобен резултат на районно равнище. И в следствие се е получила много тромава система, характеризираща се с прекомерна уязвимост в някои области (фискална политика, външни работи) и прекомерна власт в други (икономически регулации).
Но Европа въпреки всичко има обща история и културна еднаквост, които липсват на световно ниво. Международните институции, такива като Международния съд и Международния углавен съд, не престават да разчитат на държавите-нации за осъществяването на правосъдните решения.
Германският мъдрец Емануил Кант рисува в своето въображение „ безконечният мир “, при който на Земята, запълнена от демократични страни интернационалните връзки ще се контролират чрез закона, а не благодарение на мощ.
За страдание, войната на Русия против Украйна показва, че светът още не е достигнал този постисторически миг и, че грубата военна мощ си остава основен поръчител на мира за демократичните страни.
Затова е малко евентуално, че националната страна ще изчезне като най-важният състезател в световната политика.
" Добър живот "
Консервативната рецензия на либерализма съдържа в основата си рационален песимизъм по отношение на ударението, което поставя либерализма върху въпросите на персоналната независимост.
Либералните общества допускат тъждество на човешкото достолепие, което се основава върху способността на индивида да прави избор. По тази причина либералите са привързани към отбраната на тази независимост като главно право на индивида. Но въпреки, че свободата на личността е фундаментална демократична полезност, това не е единственото човешко богатство, което автоматизирано превъзхожда всички останали показа за „ добър живот “.
Сферата на това, което се счита за независимост с времето праволинейно се уголемява от независимост на избора в подчиняването на едни или други правила в границите на съществуващите морални рамки до основаването на такива правила за себе си. Но уважението към човешката независимост е предопределено за това да ръководи и да смекчава конкуренцията сред надълбоко вкоренените убеждения, а не просто да изтласква тези убеждения в цялата им цялост.
Не всеки човек мисли, че максимизирането на неговата персонална независимост е най-важната цел в живота или, че разрушаването на всяка съществуваща форма на власт безусловно е добра концепция. Много хора на драго сърце лимитират своята независимост на избор, приемайки религиозни и морални рамки, свързващи ги с други хора или живеейки в границите на наследени цивилизационни обичаи.
Първата корекция на Конституцията на Съединени американски щати е предопределена да отбрани свободата на вероизповеданията, а не да пази жителите от религиите.
Успешните демократични общества имат своя лична просвета и свое лично схващане за „ добър живот “, даже в случай че това виждане може да е по-различно от това, което допускат обществата, обединени от една теория. Те не могат да бъдат неутрални във връзка с полезностите, нужни за поддържане на тяхното битие в качеството им на демократични общества.
Те би трябвало преди всичко да отделят внимание на духа на колективизъм, толерантност и интензивно присъединяване в публичните каузи, в случай че желаят да бъдат сплотени. Общество, което вътрешно е концентрирано върху персони, заинтригувани единствено от максимизацията на своето персонално ползване, въобще не може да бъде общество.
Държавите са значими освен тъй като са средоточие на законна власт и принадлежности на надзор над насилието. Те са и единствен източник на общественост на хората. От една страна демократичният универсализъм хвърля предизвикателство към природата на човешкото другарство. Защото най-силните човешки привързаности са към най-близките хора: семейство и другари, а колкото повече се уголемява този кръг възприятието на дълг по отношение на тях неизбежно отслабва.
Но в продължение на епохи, паралелно с това, че човешките общества стават по-големи, по-сложни и границите на солидарността внезапно се уголемяват от фамилията, селото и племето до цели страни. Но и до момента, са малко тези, които обичат човечеството като цяло. За болшинството от хората страната си остава най-голямата единица за взаимност, към която те изпитват инстинктивна преданост.
И тази преданост е най-важната опора на легитимност на страната, затова, и на нейната дарба да ръководи.
В някои общества слабата национална еднаквост може да има пагубни последици, както е видно от процесите в страни като Мианма и Нигерия, както и в някои „ не състояли “ се страни като Афганистан, Ливия и Сирия.
Конкретика на демократичния шовинизъм
Този мотив може да наподобява сходен на причините на Хазони, консервативният израелски академик, който в своята книга „ Добродетелите на национализма “ се застъпва за световен ред, учреден върху суверенитета на националните страни.
Той прави значима спогодба, предпазвайки от склонността на демократични страни, такива като Съединени американски щати, да отиват прекомерно надалеч в устрема си да прекроят останалия свят по собствен облик и сходство. Но Хазони бърка, като допуска, че съществуващите страни са ясно разграничими цивилизационни единици и, че международният световен ред може да бъде издигнат, като ги одобряваме такива, каквито са. Сега съществуващите страни са обществени структури, които са непряк артикул от историческата битка, която постоянно е включвала завоевания, принуждение, насилствена асимилация и предумишлено манипулиране на цивилизационните знаци.
Съществуват по-добри и по-лоши форми на национална еднаквост и обществата могат да избират сред тях.
Ако националната еднаквост е учредена на закрепени характерности, такива като раса, етническа принадлежност или религиозно завещание, то тя става евентуално неинклузивна категория, нарушаваща демократичния принцип на равно достолепие.
Макар че сред потребността от национална еднаквост и демократичен универсализъм няма безусловно несъгласие, все пак сред двата правилото съществува мощна евентуална точка на напрежение.
Основаната на закрепени характерности националната еднаквост може да се трансформира в нападателен и извънреден шовинизъм, по този начин както се случва в Европа през първата половина на 20 век.
По тази причина демократичните общества не би трябвало да признават публично групи, образувани въз основата етническа принадлежност или религиозно завещание. Разбира се, има и случаи, когато това е неизбежно и демократичните правила не работят. В доста елементи на света етническите или религиозните групи от генерации заемат една и съща територия и имат лични устойчиви културни и езикови обичаи.
На Балканите, в Близкия Изток, в Южна Азия и Югоизточна Азия етническата или религиозната еднаквост де-факто е основна характерност на болшинството хора и да бъдат асимилирани в по-широка национална цивилизация е на практика нереално.
По принцип е допустимо да бъдат проведени някакви форми на демократични политики към няколко цивилизационни единици. Индия, да вземем за пример, признава няколко национални езика и в предишното позволява на своите щати да образуват лична политика във връзка с образованието и правото. В такива страни, като предписание, е належащо съществуването на федерализъм и съпътстващо предаване на пълномощията на субнационални единици. Властта може да бъде официално разпределена сред разнообразни групи, избрани от тяхната културна еднаквост, в конструкция, която политолозите назовават „ консолидирана народна власт “ (политическа система, насочена към ползите на националните малцинства, прилагана в страни разграничени на сегменти по етнически, религиозни, районни и други признаци. Такъв образец е Северна Ирландия). Макар че това работи сносно в Нидерландия, тази процедура се оказа пагубна в места като Босна, Ирак и Ливан, където групите се оказаха в безизходна битка за превъзходство без победител. В общества, където цивилизационните групи още не са се трансформирали в самоценни единици, е по-добре да се отнасяме с жителите като с характерности, а не като с членове на идентичностни групи.
Едновременно с това съществуват и други аспекти на националната еднаквост, които могат да бъдат признати непринудено и, затова, по-широко публикувани, такива като литературни обичаи, исторически разкази, език, храна, спорт. Каталуния, Квебек и Шотландия — всички те са райони с исторически и културни обичаи и в тях има доста поддръжници на национализма, стремящи се към цялостно обособяване от страните, с които са свързани.
Но няма никакво подозрение, че тези райони биха траяли да бъдат демократични общества, уважаващи правата на индивида, даже в случай че се отделят, както това се случи в Чехия и Словакия откакто те станаха обособени страни през 1993 година.
Националната еднаквост съставлява явна заплаха, само че и също по този начин избрана опция. Това е обществена структура и тя може да бъде образувана по този начин, че да поддържа демократичните полезности, а не да ги унищожава.
Исторически се е случило по този начин, че доста страни са се формирали от разнообразно население, изпитващо мощно общностно възприятие, учредено на политически правила или идеали, а не върху преобладаващи групови категории. Австралия, Канада, Франция, Индия и Съединени американски щати са страни, които в последните десетилетия се стремят да конструират национална еднаквост въз основата на политически правила, а не върху раса, етническа принадлежност или вяра. Съединени американски щати изминаха дълъг и мъчителен развой на преосмисляне на това какво значи да си американец, последователно отстранявайки понятието за поданството от класа, раса и пол, въпреки, че този развой още не е приключен и е претърпял голям брой неуспехи.
Във Франция построяването на национална еднаквост стартира с Декларацията за правата на индивида и жителя на Френската гражданска война, която постановява блян за поданство, учредено на общ език и просвета.
В средата на 20 век Австралия и Канада са страни с преобладаващо бяло население и ограничаващи закони във връзка с имиграцията и поданството, такива като известната политика за „ бяла Австралия “, която не позволява имигранти от Азия. Но и двете страни реконструират своята национална еднаквост на нерасова основа след 60-те години и се отварят за всеобща имиграция. Днес и в двете страни има повече хора, родени зад граница, освен това там има доста по-ниско равнище на расова поляризация, в сравнение с в Съединени американски щати и възобновление на белия расизъм.
Въпреки това, не би трябвало да се подценяват компликациите за образуването на обща еднаквост в внезапно разграничените демокрации. Мнозинството от актуалните демократични общества са били построени на основата на историческите народи, чието схващане за национална еднаквост е изковано с нелиберални способи.
Франция, Германия, Япония и Южна Корея са били народи преди да се трансфорат в демократични демокрации. Съединени американски щати, както означават мнозина учени, стават страна, преди да станат нация.
Процесът на образуване на американската нация в демократичните политически обичаи е дълъг, сложен и от време на време принудителен. Дори в този момент този развой се оспорва както от левите, по този начин и от десните с внезапно противоречащи си един на различен разкази за произхода на страната.
Либерализмът ще се сблъска със съществени проблеми, в случай че хората не виждат в него освен това от механизъм за спокойно ръководство на разнообразието без необятно схващане на национална цел.
Хора, претърпели принуждение, война и тирания, нормално се стремят да живеят в демократично общество, както са живели европейците след 1945 година.
Но доколкото хората привикват с мирния живот в изискванията на демократични режими, те възприемат всичко това като даденост и стартират да тъгуват по онази политика, която ще ги насочи към по-високи цели. През 1914 година в Европа съвсем цяло столетие не е имало разрушителни спорове, само че масата хора се оказват „ щастливи “ да отидат на война, без значение от големия веществен напредък, реализиран за това време.
Може би през днешния ден светът е достигнал сходна точка в историята на човечеството: в продължение на 75 години не е имало огромни междудържавни войни, в това време се следи всеобщ растеж на световното благополучие,което води до също толкоз огромни обществени промени.
Европейски Съюз беше основан като противоотрова от национализма, довел до международни войни и в това отношение той надминава всички упования със своя триумф.
Но обстановката в Украйна заплашва с ново принуждение и безпорядък в бъдеще. Ако Путин успее да съкруши украинската самостоятелност и народна власт, светът ще се върне в епохата на непоносим шовинизъм, напомнящ за началото на 20 век.
Съединените щати също напълно не са застраховани от такова развиване на историята, доколкото популисти като Тръмп се стремят да повторят путинските властнически способи.
Превод: Faktor.bg
Либерализмът е в заплаха. Основната на демократичните общества е търпимостта към разликите, уважението към правата на личността и върховенството на закона.
И всичко това през днешния ден е под опасност, доколкото светът претърпява нещо, което можем да назовем „ криза на демокрацията “ или даже меланхолия.
По данни на Freedom House, политическите права и гражданските свободи в целия свят се лимитират с всяка минала година в продължение на последните 16 години.
Упадъкът на либерализма се демонстрира в растящата мощ на страни като Китай и Русия, в ерозията на демократичните — или номинално демократичните институции в страни като Унгария и Турция и отстъплението от демократичната народна власт на страни като Индия и Съединените щати.
Във всеки от тези случаи
за растежа на антилиберализма заслуга има национализмът
Нелибералните водачи, техните партии и съдружниците им употребяват националистическа изразителност в устрема си към по-силен надзор над своите общества. Те осъждат своите съперници като „ елити, откъснати от живота “, като изнежени космополити и глобалисти.
Те настояват, че са същинските представители на своите нации и техни същински пазители. Понякога нелибералните политици изобразяват своите демократични съперници като нищо не умеещи хора, не от тоя свят. Често те назовават своите демократични противници не просто политически съперници, а нещо доста по-зловещо: врагове на народа.
Самата природа на либерализма го прави схватлив към такива офанзиви. Главният фундаментален принцип, заложен в либерализма е правилото на търпимостта: страната не постанова вярвания, понятия за идентичността на индивида или каквито и да било други канони.
От момента на тогава още слабото си появяване през 17 век в качеството на организиращ принцип политиката на либерализма предумишлено снижава совите политически цели с достиженията от „ добър живот “, към което постоянно са призовавали религиите, моралните доктрини или културните обичаи до запазването на самия живот в условия, когато популацията не може да се контракти какво точно съставлява този добър живот.
Тази огностична природа на либерализма основава прочут нравствен вакуум, доколкото хората следват своите пътища и изпитват единствено едва възприятие за общественост. Либералните политически порядки фактически изискват общи полезности, такива като толерантност, блян към компромис и здрав смисъл, само че те спомагат за мощните прочувствени връзки, присъщи за тясно сплотените религиозни и етно-национални общества. И в действителност, демократичните общества постоянно насърчават безцелното гонене на материалното самоудовлетворение от индивида.
Най-силната страна на либерализма си остава неговият действителен епохи прагматизъм и способността му да основава многообразие в плуралистичните общества.
Но все пак, разнообразието, с което могат да се оправят демократичните общества също има лимити. Ако задоволително голям брой хора сами отхвърлят демократичните полезности и се стремят да лимитират правата на другите, или в случай че жителите прибягват до принуждение, с цел да реализиран своето, то либерализмът самичък по себе си не може да поддържа политическия ред.
И в случай че обществата отстъпват от демократичните правила и се пробват да основават своята национална еднаквост върху категориите раса, етническа принадлежност, вяра или някакво друго схващане за „ добър живот “, те предизвикат връщането към евентуално кървясъл спор.
Свят, в който съществуват такива страни непроменяемо ще бъде по-разделен, разтревожен и нечовечен.
Ето за какво е значимо да не се отхвърляме от концепцията за нацията. Затова и би трябвало да признаем, че нищо не прави универсалността на либерализма несъвместима с нациите-държави.
Националната еднаквост е податлива, и тя може да бъде образувана по този начин, че да отразява демократичните желания и полезности и по едно и също време с това да основава на масите възприятието за общественост и цели.
В качеството на доказателство за непреходната значимост на националната еднаквост е задоволително да погледнем проблемите, с които се сблъсква Русия във войната с Украйна.
Президентът на Русия Владимир Путин съобщи, че Украйна няма своя лична национална еднаквост, друга от съветската и, че страната ще рухне незабавно щом стартира войната.
Вместо това Украйна настойчиво се съпротивлява на Русия точно тъй като нейните жители изповядват концепцията за самостоятелна, либерално-демократична Украйна. Те дадоха да се разбере, че са подготвени да умрат за тези идеали, само че единствено когато тези идеали бъдат вкоренени в страна, която те могат да нарекат своя лична.
Духовният вакуум на либерализма
Либералните общества изпитват огромни компликации с това по какъв начин да дават на совите жители положително виждане на националната еднаквост.
Теорията, лежаща в основата на либерализма, се сблъсква със сложности в провеждането на ясни граници сред общностите и обяснението за това, с какво хората могат да разполагат вътре и вън от тези граници. Това се случва, тъй като демократичната доктрина е издигната върху концепцията за универсализма.
Както се твърди във Всеобщата декларация за правата на индивида: „ Всички хора се раждат свободни и равни в своето достолепие и права. Всеки човек има право на всички права и свободи изложени в актуалната Декларация, без каквито и да било разлики като раса, цвят на кожата, пол, език, вяра, политически или други убеждения, народен или обществен генезис, благосъстоятелност, място на раждане или каквото и да било друго “. Либералите са теоретично загрижени за нарушаванията на правата на индивида, без значение в коя част на света се случват те. Много от тях не обичат националната самостоятелност и пристрастия на националистите и си се показват като „ жители на света “.
Заявленията за универсализъм от време на време мъчно се съгласуват с разделянето на света на национални страни. Например, не съществува ясна демократична доктрина за това, по какъв начин да се прокарват националните граници, което съставлява голям минус на демократичната доктрина, който води до вътрешно демократични спорове на основата на сепаратизма в такива региони като Каталуния, Квебек и Шотландия, и различия във връзка миграционната политика и отношението към бежанците. Популистите, такива като някогашният президент на Съединени американски щати Доналд Тръмп, доста дейно се възползваха от това несъгласие сред универсалистските желания на либерализма и по-тесните искания на национализма.
Националистите се оплакват от това, че либерализмът е разрушил връзките на националното единение и ги е заменил с световен космополитизъм, който се грижи за хората в далечни страни, по този начин както и за своите съграждани.
Националистите от 19 век основават националната еднаквост върху биологията и считат, че националните общности са учредени върху общия биологичен генезис. Това продължава да бъде значима тематика и за някои модерни националисти, такива като премиера на Унгария Виктор Орбан, който дефинира унгарската национална еднаквост въз основата на маджарската етническа принадлежност.
Други националисти, такива като израелския академик Йорам Хазони, се стремят да преразгледат етно-национализма на 20 век, потвърждавайки, че нациите съставляват обединяване на цивилизационни единици, които разрешават на своите членове да споделят здрави обичаи в езика, празниците, кухнята и така нататък
Американският закостенял мъдрец Патрик Денин твърди, че либерализмът съставлява форма на „ антикултура “, която е разтворила всички форми на долибералната просвета, употребявайки властта на страната за внедряването във всички аспекти на частния живот на хората и контрола над тях.
Денин и другите консерватори намерено упрекват пазарния капитализъм в прокопаването на фамилните полезности, човешкото общество и обичаи.
В резултат на това категориите от 20 век, които дефинират политически левите и десните от позиция на икономическата идеология, към този момент не подхождат изцяло на актуалната действителност, доколкото десни групи утвърждават потреблението на страната за регулирането както на стопанската система, по този начин и на публичния живот.
Има съвпадане в гледните точки на националистите и религиозните консерватори. Сред основните обичаи, които желаят да запазят актуалните националисти са религиозните. Например, партия " Право и правдивост " в Полша е тясно обвързвана с Полската католическа черква и надълбоко възприема опълчването на възприемането от демократична Европа на абортите и еднополовите бракове.
Точно по същия метод религиозните консерватори пък възприемат себе си за патриоти. Това се отнася, да вземем за пример, за американските евангелисти, които бяха ядрото на придвижването на Тръмп „ Да създадем Америка още веднъж велика “.
Следва да признаем, че основната концепция на рецензията на либерализма от консерваторите за това, че демократичните общества не обезпечават мощно общо морално ядро, към което да бъде издигнато човешкото общество, е задоволително вярна.
Но това е специфичност на либерализма, а не минус. Въпросът за консерваторите е в това, съществува ли действителен метод времето да бъде върнато обратно и да бъде възобновен по-строго честен порядък. Някои американски консерватори се надяват да се върнат във въображаемото време, когато всички в Съединените щати са били християни.
Но актуалните общества са доста по-разнообразни в религиозно отношение, в сравнение с във времената на религиозните войни в Европа през 16 век. Идеята за възобновяване на обща морална традиция, определяна от религиозни вярвания е безперспективна.
Лидери, които се надяват на сходно „ възобновление “, като Нарендра Моди, индийският националист-премиер, приканва към подтисничество и междуособно принуждение против мюсюлманите. Моди доста добре знае това, той беше министър на западния щат Гуджарат, когато през 2002 година той беше разтресен от междуособици, вследствие на които починаха хиляди, главно мюсюлмани. От 2014 година, когато Моди стана министър председател, той и съдружниците му се стремят да привържат индийската национална еднаквост към „ опорните стълбове “ на индуизма и езика хинди, което коренно се разграничава от светския плурализъм на създателите на индийския демократизъм.
За на никое място без страната
Нелибералните сили в света ще не престават да употребяват апелите към шовинизъм в качеството на мощно електорално оръжие. Либералите биха се изкушили да отхвърлят тази реторика като ура-патриотарство, на те нямат правото да отстъпват на съперниците си нацията.
Либерализмът с неговите универсалистки искания може да изпитва несръчност в съседство с изглеждащия стеснен шовинизъм, само че двете могат да бъдат „ помирени “.
Целите на либерализма са изцяло съвместими със свят, разграничен на национални страни.
Всички общества са длъжни да употребяват мощ, както за опазване на вътрешния ред, по този начин и за отбрана от външните врагове. Либералното общество също прави това, създавайки мощна страна, само че по-късно лимитира властта на тази страна посредством върховенството на закона.
Властта на страните е учредена на публичен контракт сред самостоятелните жители, които се съгласяват да правят отстъпка част от своите права да постъпват свободно, в подмяна на отбрана от страната. Ако става дума за демократична народна власт, то тази власт е узаконена както от закона, по този начин и от всеобщите избори.
Либералните права са безсмислени, в случай че не могат да бъдат обезпечени от страната, която, съгласно известното определение на немския социолог Макс Вебер, се явява легален монопол на силата върху избрана територия.
Териториалната пълномощия на страната нормално подхожда на територията, заемана от група лица, подписали публичния контракт. Хората, живеещи отвън тази пълномощия, също могат да разчитат на почитание на совите права, само че страната не постоянно е длъжна да обезпечава тяхното съблюдаване.
По този метод, страните с ясно избрана териториална пълномощия са значими политически играчи, доколкото единствено те могат да обезпечават законно използване на мощ.
В актуалния глобализиран свят властта се реализира от разнообразни институции, от многонационални корпорации до нетърговски организации, от терористични организации до наднационални органи, такива като Европейски Съюз и Организация на обединените нации.
И в никакъв случай не е била по-очевидна нуждата от интернационално съдействие в решаването на такива проблеми като световното стопляне и битката с пандемиите от инфекциозни болести. Но си остава факт, че единствената съответна форма на власт, а точно способността да се обезпечава спазването на разпоредбите благодарение на опасност или фактическо използване на мощ, остава под контрола на държавите-нации.
Нито Европейският съюз, нито която и да било друга организация, не употребява лична полиция или войска за обезпечаването на спазването на основаните от нея самата правила. Такива организации както и преди зависят от силовите благоприятни условия на страните, които са ги натоварили със съответните пълномощия.
Безусловно, през днешния ден съществуват огромен набор от правила на интернационалното право, които в доста области заменят правото на национално равнище.
Помислете, да вземем за пример, за о acquis communautaire (Acquis communautaire — системата от правни правила на ЕС-бел. Ред.), което служи като самобитно общо право за контролиране на търговията и разрешаването на разногласия.
Но в последна сметка интернационалното право както и преди, се опира на правоприлагането на национални равнища. Когато държавите-членки на Европейски Съюз се разминават в мненията си по значими въпроси на общата политика, както беше по времето на рецесията с еврото през 2010 година и миграционната рецесия през 2015 година, проблемите бяха решени не от европейското законодателство, а с относителната власт на държавите-членки. С други думи, висшата власт, както и преди си остава прерогатив на националните страни, а това значи, че контролът над властта на това равнище остава сериозно значим.
По този метод излиза наяве, че не би трябвало да се търси несъгласие сред универсализма на либерализма и нуждата от национални страни.
Макар че нормативната полезност на правата на индивида може да бъде универсална, тя няма правоприлагаща мощ. Това е липсващ запас, който безусловно се ползва на ясно избрана територия. И демократичната страна има цялостното право да дава разнообразни равнища на права на жителите и не-гражданите, тъй като тя не разполага с запас или пълномощия за универсална отбрана на правата на всички хора.
Всички хора на територията на страната се употребяват с равна отбрана на закона, само че единствено нейните жители са пълноправни участници в публичния контракт, притежаващи особените права и отговорности, в частност, правото на глас.
Този факт, че страните остават съсредоточение на силата на принудата, би трябвало да провокира нерешителност по отношение на предложенията за основаването на нови наднационални органи и делегирането на такава власт. Либералните общества са натрупали няколко стотин години опит, изучавайки по какъв начин да лимитират властта на национално равнище благодарение на върховенството на закона и законодателните институции и по какъв начин да уравновесяват властта по този начин, че нейното потребление да отразява общите ползи.
Но същите тези общества нямат визия по какъв начин да основават такива институции на световно равнище, тъй че, да вземем за пример, световен съд или законодателна власт биха могли да лимитират случайни решения на световната администрация. Европейски Съюз е артикул на най-сериозните до този миг старания, ориентирани към това да се реализира подобен резултат на районно равнище. И в следствие се е получила много тромава система, характеризираща се с прекомерна уязвимост в някои области (фискална политика, външни работи) и прекомерна власт в други (икономически регулации).
Но Европа въпреки всичко има обща история и културна еднаквост, които липсват на световно ниво. Международните институции, такива като Международния съд и Международния углавен съд, не престават да разчитат на държавите-нации за осъществяването на правосъдните решения.
Германският мъдрец Емануил Кант рисува в своето въображение „ безконечният мир “, при който на Земята, запълнена от демократични страни интернационалните връзки ще се контролират чрез закона, а не благодарение на мощ.
За страдание, войната на Русия против Украйна показва, че светът още не е достигнал този постисторически миг и, че грубата военна мощ си остава основен поръчител на мира за демократичните страни.
Затова е малко евентуално, че националната страна ще изчезне като най-важният състезател в световната политика.
" Добър живот "
Консервативната рецензия на либерализма съдържа в основата си рационален песимизъм по отношение на ударението, което поставя либерализма върху въпросите на персоналната независимост.
Либералните общества допускат тъждество на човешкото достолепие, което се основава върху способността на индивида да прави избор. По тази причина либералите са привързани към отбраната на тази независимост като главно право на индивида. Но въпреки, че свободата на личността е фундаментална демократична полезност, това не е единственото човешко богатство, което автоматизирано превъзхожда всички останали показа за „ добър живот “.
Сферата на това, което се счита за независимост с времето праволинейно се уголемява от независимост на избора в подчиняването на едни или други правила в границите на съществуващите морални рамки до основаването на такива правила за себе си. Но уважението към човешката независимост е предопределено за това да ръководи и да смекчава конкуренцията сред надълбоко вкоренените убеждения, а не просто да изтласква тези убеждения в цялата им цялост.
Не всеки човек мисли, че максимизирането на неговата персонална независимост е най-важната цел в живота или, че разрушаването на всяка съществуваща форма на власт безусловно е добра концепция. Много хора на драго сърце лимитират своята независимост на избор, приемайки религиозни и морални рамки, свързващи ги с други хора или живеейки в границите на наследени цивилизационни обичаи.
Първата корекция на Конституцията на Съединени американски щати е предопределена да отбрани свободата на вероизповеданията, а не да пази жителите от религиите.
Успешните демократични общества имат своя лична просвета и свое лично схващане за „ добър живот “, даже в случай че това виждане може да е по-различно от това, което допускат обществата, обединени от една теория. Те не могат да бъдат неутрални във връзка с полезностите, нужни за поддържане на тяхното битие в качеството им на демократични общества.
Те би трябвало преди всичко да отделят внимание на духа на колективизъм, толерантност и интензивно присъединяване в публичните каузи, в случай че желаят да бъдат сплотени. Общество, което вътрешно е концентрирано върху персони, заинтригувани единствено от максимизацията на своето персонално ползване, въобще не може да бъде общество.
Държавите са значими освен тъй като са средоточие на законна власт и принадлежности на надзор над насилието. Те са и единствен източник на общественост на хората. От една страна демократичният универсализъм хвърля предизвикателство към природата на човешкото другарство. Защото най-силните човешки привързаности са към най-близките хора: семейство и другари, а колкото повече се уголемява този кръг възприятието на дълг по отношение на тях неизбежно отслабва.
Но в продължение на епохи, паралелно с това, че човешките общества стават по-големи, по-сложни и границите на солидарността внезапно се уголемяват от фамилията, селото и племето до цели страни. Но и до момента, са малко тези, които обичат човечеството като цяло. За болшинството от хората страната си остава най-голямата единица за взаимност, към която те изпитват инстинктивна преданост.
И тази преданост е най-важната опора на легитимност на страната, затова, и на нейната дарба да ръководи.
В някои общества слабата национална еднаквост може да има пагубни последици, както е видно от процесите в страни като Мианма и Нигерия, както и в някои „ не състояли “ се страни като Афганистан, Ливия и Сирия.
Конкретика на демократичния шовинизъм
Този мотив може да наподобява сходен на причините на Хазони, консервативният израелски академик, който в своята книга „ Добродетелите на национализма “ се застъпва за световен ред, учреден върху суверенитета на националните страни.
Той прави значима спогодба, предпазвайки от склонността на демократични страни, такива като Съединени американски щати, да отиват прекомерно надалеч в устрема си да прекроят останалия свят по собствен облик и сходство. Но Хазони бърка, като допуска, че съществуващите страни са ясно разграничими цивилизационни единици и, че международният световен ред може да бъде издигнат, като ги одобряваме такива, каквито са. Сега съществуващите страни са обществени структури, които са непряк артикул от историческата битка, която постоянно е включвала завоевания, принуждение, насилствена асимилация и предумишлено манипулиране на цивилизационните знаци.
Съществуват по-добри и по-лоши форми на национална еднаквост и обществата могат да избират сред тях.
Ако националната еднаквост е учредена на закрепени характерности, такива като раса, етническа принадлежност или религиозно завещание, то тя става евентуално неинклузивна категория, нарушаваща демократичния принцип на равно достолепие.
Макар че сред потребността от национална еднаквост и демократичен универсализъм няма безусловно несъгласие, все пак сред двата правилото съществува мощна евентуална точка на напрежение.
Основаната на закрепени характерности националната еднаквост може да се трансформира в нападателен и извънреден шовинизъм, по този начин както се случва в Европа през първата половина на 20 век.
По тази причина демократичните общества не би трябвало да признават публично групи, образувани въз основата етническа принадлежност или религиозно завещание. Разбира се, има и случаи, когато това е неизбежно и демократичните правила не работят. В доста елементи на света етническите или религиозните групи от генерации заемат една и съща територия и имат лични устойчиви културни и езикови обичаи.
На Балканите, в Близкия Изток, в Южна Азия и Югоизточна Азия етническата или религиозната еднаквост де-факто е основна характерност на болшинството хора и да бъдат асимилирани в по-широка национална цивилизация е на практика нереално.
По принцип е допустимо да бъдат проведени някакви форми на демократични политики към няколко цивилизационни единици. Индия, да вземем за пример, признава няколко национални езика и в предишното позволява на своите щати да образуват лична политика във връзка с образованието и правото. В такива страни, като предписание, е належащо съществуването на федерализъм и съпътстващо предаване на пълномощията на субнационални единици. Властта може да бъде официално разпределена сред разнообразни групи, избрани от тяхната културна еднаквост, в конструкция, която политолозите назовават „ консолидирана народна власт “ (политическа система, насочена към ползите на националните малцинства, прилагана в страни разграничени на сегменти по етнически, религиозни, районни и други признаци. Такъв образец е Северна Ирландия). Макар че това работи сносно в Нидерландия, тази процедура се оказа пагубна в места като Босна, Ирак и Ливан, където групите се оказаха в безизходна битка за превъзходство без победител. В общества, където цивилизационните групи още не са се трансформирали в самоценни единици, е по-добре да се отнасяме с жителите като с характерности, а не като с членове на идентичностни групи.
Едновременно с това съществуват и други аспекти на националната еднаквост, които могат да бъдат признати непринудено и, затова, по-широко публикувани, такива като литературни обичаи, исторически разкази, език, храна, спорт. Каталуния, Квебек и Шотландия — всички те са райони с исторически и културни обичаи и в тях има доста поддръжници на национализма, стремящи се към цялостно обособяване от страните, с които са свързани.
Но няма никакво подозрение, че тези райони биха траяли да бъдат демократични общества, уважаващи правата на индивида, даже в случай че се отделят, както това се случи в Чехия и Словакия откакто те станаха обособени страни през 1993 година.
Националната еднаквост съставлява явна заплаха, само че и също по този начин избрана опция. Това е обществена структура и тя може да бъде образувана по този начин, че да поддържа демократичните полезности, а не да ги унищожава.
Исторически се е случило по този начин, че доста страни са се формирали от разнообразно население, изпитващо мощно общностно възприятие, учредено на политически правила или идеали, а не върху преобладаващи групови категории. Австралия, Канада, Франция, Индия и Съединени американски щати са страни, които в последните десетилетия се стремят да конструират национална еднаквост въз основата на политически правила, а не върху раса, етническа принадлежност или вяра. Съединени американски щати изминаха дълъг и мъчителен развой на преосмисляне на това какво значи да си американец, последователно отстранявайки понятието за поданството от класа, раса и пол, въпреки, че този развой още не е приключен и е претърпял голям брой неуспехи.
Във Франция построяването на национална еднаквост стартира с Декларацията за правата на индивида и жителя на Френската гражданска война, която постановява блян за поданство, учредено на общ език и просвета.
В средата на 20 век Австралия и Канада са страни с преобладаващо бяло население и ограничаващи закони във връзка с имиграцията и поданството, такива като известната политика за „ бяла Австралия “, която не позволява имигранти от Азия. Но и двете страни реконструират своята национална еднаквост на нерасова основа след 60-те години и се отварят за всеобща имиграция. Днес и в двете страни има повече хора, родени зад граница, освен това там има доста по-ниско равнище на расова поляризация, в сравнение с в Съединени американски щати и възобновление на белия расизъм.
Въпреки това, не би трябвало да се подценяват компликациите за образуването на обща еднаквост в внезапно разграничените демокрации. Мнозинството от актуалните демократични общества са били построени на основата на историческите народи, чието схващане за национална еднаквост е изковано с нелиберални способи.
Франция, Германия, Япония и Южна Корея са били народи преди да се трансфорат в демократични демокрации. Съединени американски щати, както означават мнозина учени, стават страна, преди да станат нация.
Процесът на образуване на американската нация в демократичните политически обичаи е дълъг, сложен и от време на време принудителен. Дори в този момент този развой се оспорва както от левите, по този начин и от десните с внезапно противоречащи си един на различен разкази за произхода на страната.
Либерализмът ще се сблъска със съществени проблеми, в случай че хората не виждат в него освен това от механизъм за спокойно ръководство на разнообразието без необятно схващане на национална цел.
Хора, претърпели принуждение, война и тирания, нормално се стремят да живеят в демократично общество, както са живели европейците след 1945 година.
Но доколкото хората привикват с мирния живот в изискванията на демократични режими, те възприемат всичко това като даденост и стартират да тъгуват по онази политика, която ще ги насочи към по-високи цели. През 1914 година в Европа съвсем цяло столетие не е имало разрушителни спорове, само че масата хора се оказват „ щастливи “ да отидат на война, без значение от големия веществен напредък, реализиран за това време.
Може би през днешния ден светът е достигнал сходна точка в историята на човечеството: в продължение на 75 години не е имало огромни междудържавни войни, в това време се следи всеобщ растеж на световното благополучие,което води до също толкоз огромни обществени промени.
Европейски Съюз беше основан като противоотрова от национализма, довел до международни войни и в това отношение той надминава всички упования със своя триумф.
Но обстановката в Украйна заплашва с ново принуждение и безпорядък в бъдеще. Ако Путин успее да съкруши украинската самостоятелност и народна власт, светът ще се върне в епохата на непоносим шовинизъм, напомнящ за началото на 20 век.
Съединените щати също напълно не са застраховани от такова развиване на историята, доколкото популисти като Тръмп се стремят да повторят путинските властнически способи.
Превод: Faktor.bg
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ