А днес руснаците чертаят карти
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
С маневрите си до украинската граница - без значение дали те ще продължат или последователно ще бъдат прекратени - Русия към този момент реализира триумф. Владимир Путин завоюва следните отстъпки от НАТО:
Ограничаване на разполагането на ракетни системи на Източния фланг на НАТО (или в по-мек вид това може да е координиране на тяхното ситуиране);
Регулиране на провежданите учения на Източния фланг (в това число и Черно море) на Алианса;
Неразполагането на офанзивни оръжия на територията на Украйна от страна на държави-членки на НАТО.
Разбирам вероятните контра-аргументи. В посока на това, че (1) отстъпки по отношение на ракетния щит на НАТО на Източния фланг могат да бъдат съпроводени с възможни такива, касаещи ПРО-тата на Русия, и (2) че нарасналата осведоменост и координация по отношение на ученията на Алианса в Източна Европа би трябвало да бъдат съпроводени с реципрочно " осветляване " на ученията на Москва в Западна Русия и Беларус.
Но на този стадий, в случай че сме очевидци на подготвеност за диалогичност по отношение на тези постановки, те са налице от НАТО, а не от Русия. Т.е. в случай че Запада е декларирал предпочитание за взаимни отстъпки, Москва не е. Това е едното.
Другото е, че преди скупчването на съветски въоръжени сили до Украйна и последвалата ескалация, нито едно от гореспоменатите положения не беше реалност. А към този момент всички те - ракетните установки и ученията в Източна Европа, военното съоръжение на Украйна - са поставени на масата за договаряния. Което компрометира суверенитета както на страните членки на НАТО, по този начин и този на сътрудниците на Алианса като Киев и Тбилиси (каквото и да споделят публично от Джо Байдън до Йенс Столтенберг).
Един от триумфите на съветския президент се вижда в това, че в случай че при започване на рецесията диалогът стартира с Украйна, то през днешния ден фокусът е някак по-различен: паралелно на Украйна, обсъждаме и Източна Европа. Защо не става дума за съветските ракетни установки в Калининград и Крим, само че чуваме да се приказва за тези в Полша и Румъния?
В рамките на руско-украинската ескалация, Владимир Путин си завоюва това, което искаше. А точно: да бъде приет като събеседник, когато става дума за сигурността на Източна Европа. Той не желае изцяло териториално завземане на Украйна (освен един кулоар от Донбас до Крим по логистични съображения, свързани с водоснабдяването на полуострова, който ще мине и през Мариупол и ще отреже достъпа на Киев до Азовско море изобщо), доколкото Минските съглашения към този момент му подсигуряват една парализирана страна: специфичният статут на Донабс планува Украйна да не може да взема основни решения - вътрешно- и външно-политически - без единодушието на района. По този метод проруският анклав ще бъде перманентна спирачка по възможния европейски път на Украйна (оттук Москва няма интерес от признаването на сепаратистките " републики " като самостоятелни, тъй като по този метод ще загуби сериозен лост за въздействие върху по-голямото " парче " от тортата - Украйна).
Междувременно не виждам аргумент в нито един от причините, които стоят в основата на тезата, че Алиансът е спечелил в това опълчване с Русия.
Един подобен мотив е, че НАТО е отхвърлило желанието на Русия да има несъгласие по отношение на участието на Украйна в Алианса. Единствената разлика в вероятността на Киев да стане член на НАТО - преди и след ескалацията на напрежението - е, че към този момент и на глас се признава тази (поне) настояща неспособност. Т.е. Русия няма нужда да постанова несъгласие върху нещо, което не стои като действителна алтернатива.
Вторият подобен мотив е, че НАТО се е обединил пред съветската опасност. Уви, нищо сходно не се следи. Такъв консенсус не бе разполагаем в никой от следните случаи: 1) дали опасност за инвазия по отношение на Украйна е действителна (САЩ и Англия против Франция); 2) какви би трябвало да бъдат икономическите наказания по отношение на Русия при нова инвазия на последната (САЩ и Англия против Германия, Италия); 3) дали би трябвало да се оказва помощ на Украйна и по какъв начин - с военни или единствено с стопански средства (САЩ, Англия, Балтийските страни, Полша, Турция против Германия, Франция); 4) по какъв начин (в какъв формат: Съвет НАТО - Русия, Диалогът за стратегическа непоклатимост, ОССЕ) и от кого би трябвало да се водят тези договаряния (тук имаше разграничение освен сред Съединени американски щати и Франция, само че и сред Берлин и Париж); 5) какви отстъпки би трябвало да се вършат пред Москва (изглежда, че френското предложение, редом на тези на Европейски Съюз и НАТО, е по-щедро към Русия); 6) какъв е обсегът на диалог с Москва - дали той касае единствено сигурността на Украйна (САЩ, Англия, Полша и т.н) или и сигурността на Европа (Франция).
Макар към момента да е рано за систематизирания по отношение на епизода на ескалация сред Москва и Киев, още занапред може да се каже, че Украйна бе предлог - Русия занапред ще разполага със сериозен инструмент за въздействие в страната посредством контрола си върху Донбас - до момента в който същинската цел за съветския държавен глава бе реализирано на отстъпки по контактните зони с НАТО, от Балтийско до Черно море.
Владимир Путин - откакто прилагаше тактиката на " разделяй и владей " по отношение на Европейски Съюз - в този момент го направи и по отношение на Алианса. Този път вместо стопански средства и енергийни планове, бяха употребявани военни. И шантажите на Путин не престават да дават резултати.
В началото на предишното столетие Халфорд Джон Макиндер написа, че демокрациите, повлияни и ръководени от идеалисти, мислят съгласно правила. В зараждащите се тогава английски геополитически среди съществува и друга равносметка, касаеща интервала от Първата до Втората Световна война: до момента в който американците (като Удроу Уилсън) говорили за полезности, германците чертаели карти.
Предвид това, че в ефира на съветските медии (Россия 1) към този момент разясняват разделянето на Украйна, можем да кажем, че през днешния ден руснаците чертаят карти.
С маневрите си до украинската граница - без значение дали те ще продължат или последователно ще бъдат прекратени - Русия към този момент реализира триумф. Владимир Путин завоюва следните отстъпки от НАТО:
Ограничаване на разполагането на ракетни системи на Източния фланг на НАТО (или в по-мек вид това може да е координиране на тяхното ситуиране);
Регулиране на провежданите учения на Източния фланг (в това число и Черно море) на Алианса;
Неразполагането на офанзивни оръжия на територията на Украйна от страна на държави-членки на НАТО.
Разбирам вероятните контра-аргументи. В посока на това, че (1) отстъпки по отношение на ракетния щит на НАТО на Източния фланг могат да бъдат съпроводени с възможни такива, касаещи ПРО-тата на Русия, и (2) че нарасналата осведоменост и координация по отношение на ученията на Алианса в Източна Европа би трябвало да бъдат съпроводени с реципрочно " осветляване " на ученията на Москва в Западна Русия и Беларус.
Но на този стадий, в случай че сме очевидци на подготвеност за диалогичност по отношение на тези постановки, те са налице от НАТО, а не от Русия. Т.е. в случай че Запада е декларирал предпочитание за взаимни отстъпки, Москва не е. Това е едното.
Другото е, че преди скупчването на съветски въоръжени сили до Украйна и последвалата ескалация, нито едно от гореспоменатите положения не беше реалност. А към този момент всички те - ракетните установки и ученията в Източна Европа, военното съоръжение на Украйна - са поставени на масата за договаряния. Което компрометира суверенитета както на страните членки на НАТО, по този начин и този на сътрудниците на Алианса като Киев и Тбилиси (каквото и да споделят публично от Джо Байдън до Йенс Столтенберг).
Един от триумфите на съветския президент се вижда в това, че в случай че при започване на рецесията диалогът стартира с Украйна, то през днешния ден фокусът е някак по-различен: паралелно на Украйна, обсъждаме и Източна Европа. Защо не става дума за съветските ракетни установки в Калининград и Крим, само че чуваме да се приказва за тези в Полша и Румъния?
В рамките на руско-украинската ескалация, Владимир Путин си завоюва това, което искаше. А точно: да бъде приет като събеседник, когато става дума за сигурността на Източна Европа. Той не желае изцяло териториално завземане на Украйна (освен един кулоар от Донбас до Крим по логистични съображения, свързани с водоснабдяването на полуострова, който ще мине и през Мариупол и ще отреже достъпа на Киев до Азовско море изобщо), доколкото Минските съглашения към този момент му подсигуряват една парализирана страна: специфичният статут на Донабс планува Украйна да не може да взема основни решения - вътрешно- и външно-политически - без единодушието на района. По този метод проруският анклав ще бъде перманентна спирачка по възможния европейски път на Украйна (оттук Москва няма интерес от признаването на сепаратистките " републики " като самостоятелни, тъй като по този метод ще загуби сериозен лост за въздействие върху по-голямото " парче " от тортата - Украйна).
Междувременно не виждам аргумент в нито един от причините, които стоят в основата на тезата, че Алиансът е спечелил в това опълчване с Русия.
Един подобен мотив е, че НАТО е отхвърлило желанието на Русия да има несъгласие по отношение на участието на Украйна в Алианса. Единствената разлика в вероятността на Киев да стане член на НАТО - преди и след ескалацията на напрежението - е, че към този момент и на глас се признава тази (поне) настояща неспособност. Т.е. Русия няма нужда да постанова несъгласие върху нещо, което не стои като действителна алтернатива.
Вторият подобен мотив е, че НАТО се е обединил пред съветската опасност. Уви, нищо сходно не се следи. Такъв консенсус не бе разполагаем в никой от следните случаи: 1) дали опасност за инвазия по отношение на Украйна е действителна (САЩ и Англия против Франция); 2) какви би трябвало да бъдат икономическите наказания по отношение на Русия при нова инвазия на последната (САЩ и Англия против Германия, Италия); 3) дали би трябвало да се оказва помощ на Украйна и по какъв начин - с военни или единствено с стопански средства (САЩ, Англия, Балтийските страни, Полша, Турция против Германия, Франция); 4) по какъв начин (в какъв формат: Съвет НАТО - Русия, Диалогът за стратегическа непоклатимост, ОССЕ) и от кого би трябвало да се водят тези договаряния (тук имаше разграничение освен сред Съединени американски щати и Франция, само че и сред Берлин и Париж); 5) какви отстъпки би трябвало да се вършат пред Москва (изглежда, че френското предложение, редом на тези на Европейски Съюз и НАТО, е по-щедро към Русия); 6) какъв е обсегът на диалог с Москва - дали той касае единствено сигурността на Украйна (САЩ, Англия, Полша и т.н) или и сигурността на Европа (Франция).
Макар към момента да е рано за систематизирания по отношение на епизода на ескалация сред Москва и Киев, още занапред може да се каже, че Украйна бе предлог - Русия занапред ще разполага със сериозен инструмент за въздействие в страната посредством контрола си върху Донбас - до момента в който същинската цел за съветския държавен глава бе реализирано на отстъпки по контактните зони с НАТО, от Балтийско до Черно море.
Владимир Путин - откакто прилагаше тактиката на " разделяй и владей " по отношение на Европейски Съюз - в този момент го направи и по отношение на Алианса. Този път вместо стопански средства и енергийни планове, бяха употребявани военни. И шантажите на Путин не престават да дават резултати.
В началото на предишното столетие Халфорд Джон Макиндер написа, че демокрациите, повлияни и ръководени от идеалисти, мислят съгласно правила. В зараждащите се тогава английски геополитически среди съществува и друга равносметка, касаеща интервала от Първата до Втората Световна война: до момента в който американците (като Удроу Уилсън) говорили за полезности, германците чертаели карти.
Предвид това, че в ефира на съветските медии (Россия 1) към този момент разясняват разделянето на Украйна, можем да кажем, че през днешния ден руснаците чертаят карти.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ