Йордан Величков: Част от РС Македония ще стане Южна Сърбия – не е хипотеза, а реална перспектива
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Доц. доктор Йордан Величков
„ Изучавайте историята, изучавайте историята! В историята
са скрити всички секрети на държавническото изкуство.”
Уинстън Чърчил
Очевидно и най-големите наивници схванаха, че политиката на Скопие с България се дефинира не от македонистите, а от Белград. Цялата вътрешнополитическа, икономическа, обществено-пропагандна, културно-образователна сфера, както и външната политика на македонската страна напълно се образува и диктува от крайните сръбски националисти и следените от тях служби.
Безпрецедентната по мащаби, заостреност, язвителност, надменност, стигаща до немислим цинизъм и най-груба имитация на българската история, продължаваща повече от столетие и половина без спиране, е дело на Белград. Скопие, като питомен папагал, буквално я повтаря. Потресаващите антибългарски тези и чудовищните фалшификации на българското минало, пропагандирани от Белград от средата на ХIХ век до през днешния ден, буквално и педантично се тиражират от скопските медии.
Зомбирани от налудничавите хрумвания на Илия Гарашанин, застъпени в книгата му „ Начертанието” от 1844 година, сръбските националисти си повярваха, че Балканите принадлежат на „ великия” сръбски народ, а всички останали етноси следва да бъдат посърбени или унищожени. Така под ударите на бруталната сръбска денационализаторска машина попадат всички прилежащи нации – българи, албанци, унгарци, хървати, немци, мюсюлмани. Възползвайки се от тяхното робско състояние или взаимозависимост, дребната сръбска държавица хвърля големи старания и средства да сърбизира най-малко част от тях, а при удобни моменти да ги заграби.
Срещу тези с нищо непровокирани завоевателски упоритости на Белград реагират част от най-изявените управителни дейци на националноосвободителното ни придвижване – Г.С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев. Стъписани от очертаващата се смъртоносна опасност, надвиснала над поробения ни народ, те безкомпромисно се опълчват и разобличават войнстващия сръбски шовинизъм. Тези смели мъже не се преценяват с никого, не угодничат на мощните, не се стремят да се харесат на „ големите” братя. Най-малко ги е грижа какво мисли турският султан, австрийският император или сръбският крал. Тяхното схващане е захласнато от една мисъл – по какъв начин да спасят българския народ и то с единственото оръжие, с което разполагат – перото, тъй като зад тях няма страна, няма войска, няма капитали. Какъв контрастност сред държанието на достолепие и храброст и политиката на спътник, провеждана през последното столетие от българските политици!
Статиите на Христо Ботев открояват освен един необикновен ерудит с извънреден нюх и просветление в интернационалната сфера, само че впечатляват със своята модерна новост. Според неговите аргументирани изказвания най-сериозната смъртна опасност, надвиснала над българския народ, е освен турското иго, само че и извънредно нападателният сръбски шовинизъм. Нещо, което повече от столетие българските политици по този начин и не проумяха.
„ Още от началото на своето битие до момента Сърбия е била неискрена към българския народ” – е безапелационен Хр. Ботев. „ Нейните всевъзможни държавни управления от Милоша до Милана, като се изключи че не са желаели в никакъв случай да ни оказват помощ, с цел да смъкнем от шиите си варварския турски хомот, само че по всевъзможен метод са се стремили да попречват нашето освобождение… По време на честите български въстания 1838, 1839, 1840, 1841 година )(всички на територията на днешна Сърбия) Милош се отнася прекомерно подло към нещастните български въстаници. Дори и по време на най-голямото българско въстание – Нишкото, от 1841 година, към което се причисляват Видин, Шаркьой и Враня, мащабите на което уплашили турците и те незабавно търсят съдействието на сърбите. И го получават. Сръбското държавно управление не разрешава всякаква помощ за български въстаници, а армията им блокира границата и не позволява разрушените въстанически елементи на сръбска територия. В резултат на това свирепите турски войски изгориха повече от 150 села, направиха такива страшни зверства, каквито не е имало в най-черните страници на нашата история.” – с голяма тъга споделя поетът бунтовник.
Да напомним, че всички тези чисто български региони са завладени през освободителната 1877/78 година и след няколко десетилетия от половин милионното население не остава жив българин.
Дълбоко наранена от аргументираните сериозни изявления на нашите революционери, сръбската страна дава отговор с масирана, нервна и арогантна агитация като пуска в ход обидите, ругатните, фалшификациите, с които тя чудесно си служи. Ботев не ѝ остава задължен и дава следващия заслужен отговор.
Обръщайки се към редакцията на едно от най-шовинистичните сръбски издания „ Изток”, той написа: „ Вие твърдите, че сте ни изнасяли обстоятелства, а ние сме ви псували… На нас не ни разрешава мястото да изнесем всички гнусотии и клюки, които вие отправяте освен към Екзархията, само че и към целия български народ и да ви покажем кой от нас е псувал – вие или ние. Как да отговорим на безумието на Милош Милошевич, че на Балканския полуостров от памтивека живеели единствено сърби и 200 хиляди татаро-българи? Как желаете да отговорим на тези безумия, когато вашето държавно управление се стреми на Балканския полуостров да останат единствено 200 хиляди българи, съгласно вас татари, а останалите 7 милиона да погубите. На сходни безумия умните хора дават отговор със смях и пренебрежение, а на политическия шарлатанизъм – с псувни. За тази невъобразима антибългарска политика вие заслужавате освен псувни, а и узница.”(б.а. - затвор от руски).
Въпреки налудничавата неприязън на сръбските националисти към българския народ, Ботев и другите революционни дейци са несравнимо по-толерантни от бруталните белградски вестникари. „ Ние не псуваме, (както вършиме вие) нито сръбската интелигенция, нито свестните сръбски патриоти, а атакуваме единствено оная патриотарска сволоч (б. а. - сбирщина), в чиито кратуни се ритат конете на Душана.” – написа Ботев.
Очевидно тази „ патриотарска сволоч” е пуснала дълбоки корени измежду сръбското общество откакто повече от 150 години нейните почитатели не престават без спиране нито за момент да подържат неистовата ненавист и злоба към българския народ и да отхвърлят неговото битие.
Връщането към тези трагични години на нашето минало е наложително. То разкрива генезиса на един извънредно резистентен нападателен курс на Сърбия. Без подозрение задачата на тази враждебна политика е посредством обругаване и демонизиране на всичко българско, заграбване при подобаващи исторически условия на нови и нови български територии и налагане на яростен гнет за посърбяване на българското население в тях. Този извод е изрично подсилен от неоспоримите исторически обстоятелства. От завземане на Вардарска Македония през 1912 година до разпада на Югославия кървавият режим на Белград избива над 70 хиляди македонски българи, над 150 хиляди минават през лагерите и пандизите, а 200 хиляди се избавят в чужбина.
Според историческите свидетелства авторските „ права” върху пропагандния писък на Скопие са напълно запазена марка на Белград. Сръбските протежета край Вардар единствено повтарят малоумните антибългарски тези на Сърбия.
Решението на македонистите да открият сръбски културен център в Скопие, да наложат проучването на сръбски език в учебните заведения и да организират с Белград обща политика за отбрана на националните им малцинства свидетелства за недвусмислено желание на районен съд Македония и Сърбия да стартират предсъединителни стъпки за обединяване на двете страни. Очевидно пристъпването към сходен акт е окуражено от самодейността на Тирана и Прищина за издигане на общ министър председател и президент, стъпка в духа на витаещата концепция в Албания, Косово и албанските управителни среди в Скопие за сливане на всички албанци в една страна.
Вероятно с реализирането на албанското обединяване, което не е въпрос дали, а по кое време ще се осъществя, тъй като има горещата поддръжка на Ердоган и безмълвното единодушие на Вашингтон, настава звездният момент и за сръбската националистическа кохорта. Стогодишните им неистови старания, необикновен гнет и хвърлени големи кадрови и финансови запаси ще бъдат възнаградени. Част от районен съд Македония ще бъде включена в сръбските граници и ще стане Южна Сърбия. Това не е хипотетична, а действителна вероятност. Такива са в действителност и разумните последствия от безличната, некадърната, непоследователната, продажната, сервилната и сателитна стогодишна политика на българските държавни управления, които даже не проумяха, че имат против себе си опитни, обиграни, виновни, поредни и предани на националистическата си идея сръбски политици.
Отчитам, че тонът на обявата ми е относително изострен. Той е предизвикан обаче от враждебното отношение на Сърбия към България, която тя третира като последна пачавра на планетата и то повече от век и половина и върху която се изливат съвсем всекидневно ненавист, завист, злоба и то в мащаби, които са без аналог в Европа.
Всичко това свидетелства за тежка форма на войнстващ, нападателен шовинизъм, от който сръбският народ не се нуждае. Този народ има задоволително позитивни качества и не веднъж е печелил уважението на интернационалната общност. Паметно в историята на Европа ще остане държанието на сърбите, които изрично отхвърлиха страната им да бъде спътник на нацистка Германия. С мощни демонстрации и със смразяващия девиз „ Боле рат, него пакт!” („ По-добре война, в сравнение с пакт!”), смъкнаха от власт прогерманското държавно управление. Затова героично и почтено държание Югославия заплати цената на един милион и 700 хиляди човешки жертви.
Убеден съм, че в случай че новите поколения в Белград се освободят от националистическите сенки от предишното, сръбският народ, към който изпитвам най-хубави усеща, ще завоюва доста повече почитание и престиж на интернационалната сцена. Силово присъединение на непознати територии и денационализиране на непознати етноси няма да направи Сърбия нито по-силна, нито по-велика.
Текстът е оповестен във в. " Труд "
Доц. доктор Йордан Величков
„ Изучавайте историята, изучавайте историята! В историята
са скрити всички секрети на държавническото изкуство.”
Уинстън Чърчил
Очевидно и най-големите наивници схванаха, че политиката на Скопие с България се дефинира не от македонистите, а от Белград. Цялата вътрешнополитическа, икономическа, обществено-пропагандна, културно-образователна сфера, както и външната политика на македонската страна напълно се образува и диктува от крайните сръбски националисти и следените от тях служби.
Безпрецедентната по мащаби, заостреност, язвителност, надменност, стигаща до немислим цинизъм и най-груба имитация на българската история, продължаваща повече от столетие и половина без спиране, е дело на Белград. Скопие, като питомен папагал, буквално я повтаря. Потресаващите антибългарски тези и чудовищните фалшификации на българското минало, пропагандирани от Белград от средата на ХIХ век до през днешния ден, буквално и педантично се тиражират от скопските медии.
Зомбирани от налудничавите хрумвания на Илия Гарашанин, застъпени в книгата му „ Начертанието” от 1844 година, сръбските националисти си повярваха, че Балканите принадлежат на „ великия” сръбски народ, а всички останали етноси следва да бъдат посърбени или унищожени. Така под ударите на бруталната сръбска денационализаторска машина попадат всички прилежащи нации – българи, албанци, унгарци, хървати, немци, мюсюлмани. Възползвайки се от тяхното робско състояние или взаимозависимост, дребната сръбска държавица хвърля големи старания и средства да сърбизира най-малко част от тях, а при удобни моменти да ги заграби.
Срещу тези с нищо непровокирани завоевателски упоритости на Белград реагират част от най-изявените управителни дейци на националноосвободителното ни придвижване – Г.С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев. Стъписани от очертаващата се смъртоносна опасност, надвиснала над поробения ни народ, те безкомпромисно се опълчват и разобличават войнстващия сръбски шовинизъм. Тези смели мъже не се преценяват с никого, не угодничат на мощните, не се стремят да се харесат на „ големите” братя. Най-малко ги е грижа какво мисли турският султан, австрийският император или сръбският крал. Тяхното схващане е захласнато от една мисъл – по какъв начин да спасят българския народ и то с единственото оръжие, с което разполагат – перото, тъй като зад тях няма страна, няма войска, няма капитали. Какъв контрастност сред държанието на достолепие и храброст и политиката на спътник, провеждана през последното столетие от българските политици!
Статиите на Христо Ботев открояват освен един необикновен ерудит с извънреден нюх и просветление в интернационалната сфера, само че впечатляват със своята модерна новост. Според неговите аргументирани изказвания най-сериозната смъртна опасност, надвиснала над българския народ, е освен турското иго, само че и извънредно нападателният сръбски шовинизъм. Нещо, което повече от столетие българските политици по този начин и не проумяха.
„ Още от началото на своето битие до момента Сърбия е била неискрена към българския народ” – е безапелационен Хр. Ботев. „ Нейните всевъзможни държавни управления от Милоша до Милана, като се изключи че не са желаели в никакъв случай да ни оказват помощ, с цел да смъкнем от шиите си варварския турски хомот, само че по всевъзможен метод са се стремили да попречват нашето освобождение… По време на честите български въстания 1838, 1839, 1840, 1841 година )(всички на територията на днешна Сърбия) Милош се отнася прекомерно подло към нещастните български въстаници. Дори и по време на най-голямото българско въстание – Нишкото, от 1841 година, към което се причисляват Видин, Шаркьой и Враня, мащабите на което уплашили турците и те незабавно търсят съдействието на сърбите. И го получават. Сръбското държавно управление не разрешава всякаква помощ за български въстаници, а армията им блокира границата и не позволява разрушените въстанически елементи на сръбска територия. В резултат на това свирепите турски войски изгориха повече от 150 села, направиха такива страшни зверства, каквито не е имало в най-черните страници на нашата история.” – с голяма тъга споделя поетът бунтовник.
Да напомним, че всички тези чисто български региони са завладени през освободителната 1877/78 година и след няколко десетилетия от половин милионното население не остава жив българин.
Дълбоко наранена от аргументираните сериозни изявления на нашите революционери, сръбската страна дава отговор с масирана, нервна и арогантна агитация като пуска в ход обидите, ругатните, фалшификациите, с които тя чудесно си служи. Ботев не ѝ остава задължен и дава следващия заслужен отговор.
Обръщайки се към редакцията на едно от най-шовинистичните сръбски издания „ Изток”, той написа: „ Вие твърдите, че сте ни изнасяли обстоятелства, а ние сме ви псували… На нас не ни разрешава мястото да изнесем всички гнусотии и клюки, които вие отправяте освен към Екзархията, само че и към целия български народ и да ви покажем кой от нас е псувал – вие или ние. Как да отговорим на безумието на Милош Милошевич, че на Балканския полуостров от памтивека живеели единствено сърби и 200 хиляди татаро-българи? Как желаете да отговорим на тези безумия, когато вашето държавно управление се стреми на Балканския полуостров да останат единствено 200 хиляди българи, съгласно вас татари, а останалите 7 милиона да погубите. На сходни безумия умните хора дават отговор със смях и пренебрежение, а на политическия шарлатанизъм – с псувни. За тази невъобразима антибългарска политика вие заслужавате освен псувни, а и узница.”(б.а. - затвор от руски).
Въпреки налудничавата неприязън на сръбските националисти към българския народ, Ботев и другите революционни дейци са несравнимо по-толерантни от бруталните белградски вестникари. „ Ние не псуваме, (както вършиме вие) нито сръбската интелигенция, нито свестните сръбски патриоти, а атакуваме единствено оная патриотарска сволоч (б. а. - сбирщина), в чиито кратуни се ритат конете на Душана.” – написа Ботев.
Очевидно тази „ патриотарска сволоч” е пуснала дълбоки корени измежду сръбското общество откакто повече от 150 години нейните почитатели не престават без спиране нито за момент да подържат неистовата ненавист и злоба към българския народ и да отхвърлят неговото битие.
Връщането към тези трагични години на нашето минало е наложително. То разкрива генезиса на един извънредно резистентен нападателен курс на Сърбия. Без подозрение задачата на тази враждебна политика е посредством обругаване и демонизиране на всичко българско, заграбване при подобаващи исторически условия на нови и нови български територии и налагане на яростен гнет за посърбяване на българското население в тях. Този извод е изрично подсилен от неоспоримите исторически обстоятелства. От завземане на Вардарска Македония през 1912 година до разпада на Югославия кървавият режим на Белград избива над 70 хиляди македонски българи, над 150 хиляди минават през лагерите и пандизите, а 200 хиляди се избавят в чужбина.
Според историческите свидетелства авторските „ права” върху пропагандния писък на Скопие са напълно запазена марка на Белград. Сръбските протежета край Вардар единствено повтарят малоумните антибългарски тези на Сърбия.
Решението на македонистите да открият сръбски културен център в Скопие, да наложат проучването на сръбски език в учебните заведения и да организират с Белград обща политика за отбрана на националните им малцинства свидетелства за недвусмислено желание на районен съд Македония и Сърбия да стартират предсъединителни стъпки за обединяване на двете страни. Очевидно пристъпването към сходен акт е окуражено от самодейността на Тирана и Прищина за издигане на общ министър председател и президент, стъпка в духа на витаещата концепция в Албания, Косово и албанските управителни среди в Скопие за сливане на всички албанци в една страна.
Вероятно с реализирането на албанското обединяване, което не е въпрос дали, а по кое време ще се осъществя, тъй като има горещата поддръжка на Ердоган и безмълвното единодушие на Вашингтон, настава звездният момент и за сръбската националистическа кохорта. Стогодишните им неистови старания, необикновен гнет и хвърлени големи кадрови и финансови запаси ще бъдат възнаградени. Част от районен съд Македония ще бъде включена в сръбските граници и ще стане Южна Сърбия. Това не е хипотетична, а действителна вероятност. Такива са в действителност и разумните последствия от безличната, некадърната, непоследователната, продажната, сервилната и сателитна стогодишна политика на българските държавни управления, които даже не проумяха, че имат против себе си опитни, обиграни, виновни, поредни и предани на националистическата си идея сръбски политици.
Отчитам, че тонът на обявата ми е относително изострен. Той е предизвикан обаче от враждебното отношение на Сърбия към България, която тя третира като последна пачавра на планетата и то повече от век и половина и върху която се изливат съвсем всекидневно ненавист, завист, злоба и то в мащаби, които са без аналог в Европа.
Всичко това свидетелства за тежка форма на войнстващ, нападателен шовинизъм, от който сръбският народ не се нуждае. Този народ има задоволително позитивни качества и не веднъж е печелил уважението на интернационалната общност. Паметно в историята на Европа ще остане държанието на сърбите, които изрично отхвърлиха страната им да бъде спътник на нацистка Германия. С мощни демонстрации и със смразяващия девиз „ Боле рат, него пакт!” („ По-добре война, в сравнение с пакт!”), смъкнаха от власт прогерманското държавно управление. Затова героично и почтено държание Югославия заплати цената на един милион и 700 хиляди човешки жертви.
Убеден съм, че в случай че новите поколения в Белград се освободят от националистическите сенки от предишното, сръбският народ, към който изпитвам най-хубави усеща, ще завоюва доста повече почитание и престиж на интернационалната сцена. Силово присъединение на непознати територии и денационализиране на непознати етноси няма да направи Сърбия нито по-силна, нито по-велика.
Текстът е оповестен във в. " Труд "
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ