Паметникът на съветската армия и цената на украинската кръв
Евлоги Станчев*
Еуфорията към демонтирането на Паметника на руската войска в София е разбираема. Тя отразява преобладаващите настроения в българското общество по наболял от години въпрос. Показателна за тези настроения е също неналичието на „ всеобща опозиция “, „ живи вериги “ и всички тези закани под налягане, с които в последните месеци се опитваха да ни мътят главите бранителите на
подмяната на историческото минало
Днешната им нервност въплъщава само тяхното изтощение.
На фона на този прочувствен изблик обаче малко на брой бяха тези, които се замислиха какво в реалност стои зад демонтажа на високо вдигнатия Шпагин, окупиращ сърцето на столицата ни в продължение на съвсем 70 години. Не бяха доста хората, които си дадоха сметка, че трябваше да бъдат избити стотици хиляди украинци, трябваше да забележим и почувстваме преднамерения – и намерено деклариран от Кремъл – съветски геноцид в Украйна, да заживеем с ужасите от Буча, Ирпин, Мариупол и още доста други, с цел да си „ спомним “ най-накрая какво в действителност символизира монументът в Княжеската градина.
Тъкмо войната на Путин в Украйна – почнала при започване на 2014 година, само че навлязла в своята брутална пълномащабна фаза през февруари м.г. – изостри някои съзнателно забравяни и в този смисъл патологични болести на публичната ни тъкан. Именно този ексклузивен драматизъм през последните близо две години предизвика обществото ни да стартира по-сериозното преосмисляне на пропагандното подстрекателство за „ второто избавление “. Едва в този момент се заприказва по-открито кои тукашни руски паметници могат да бъдат безпроблемно демонтирани и кои попадат под клаузите на Женевската спогодба по отношение на военните гробища и в тази връзка подлежат на защита. В една по-широка вероятност – едвам в този момент започнаха по-решителни стъпки към
качествена преоценка на цялостната роля на Русия/Съветския съюз в българската политическа и социална история,
до този миг стилизирана извънредно еднопосочно. Не, тук надалеч не би трябвало да бъдат омаловажавани напъните на екипите на Столична община и Район „ Средец “ по скорошния ремонт на ПСА. Тези дейности обаче са извънредно, даже съзнателно закъснели. Дългогодишната бездейност на въпросните институции беше прекратена точно след 24 февруари 2022 година – под натиска на гражданското ни общество, внезапно „ прогледнало “ за нечовешкото лице на кремълската тирания.
В тези закъснели реакции в действителност прозира един от обичайно изявените (и тревожни) обноски на българското общество – то мъчно разпознава, постоянно потуля и комфортно не вижда проблеми и процеси от фундаментално значение, които изискват социална воля и увереност. Ако го прави, то се случва прекомерно късно и/или в лимитирани мащаби. Именно подобен е казусът с дългогодишния отвод от общоприета оценка на комунистическото минало и произлизащата от това значима самодейност за декомунизация и десъветизация. В този смисъл българското общество – посредством страната като своя публична проекция – едвам в този момент стартира в дълбочина един мъчителен диалог с повече от 30-годишна отминалост. Можем да бъдем изцяло сигурни, че в случай че не се беше състояла пълномащабната съветска инвазия в Украйна, окупаторският тотем още дълго щеше да съставлява неразривна част от градския пейзаж в София. И надали щеше да съставлява (чак такъв) бодил в очите на мнозина от нас. Нещо повече, огромна част от българските жители към момента щяха да гледат на Русия на Путин повече с неуважение и хумористично състрадание (намиращо израз в безвкусни meme-та и други под.), а не като на
най-голямата модерна опасност за националната ни сигурност
Трябва да призная, че тази притеснителна ретроспективна оценка се отнася и до значително хора, които декларативно претендират, че вземат участие в гражданското ни общество. Напомням, че до момента в който през февруари 2014 година тогавашният проруски президент на Украйна Виктор Янукович наемаше от Руската федерация снайперисти, които безчовечен убиваха протестиращи на Майдана в Киев, в София се интересувахме на първо място от Орешарски, Пеевски и други карикатури на политическата профанност. Тогавашният подвиг на украинците отекна едва в публичното ни схващане. Разбира се, отвън скоби би трябвало да бъдат упоменати някои значими изключения – хора, които още от този момент влагат благо и драго, с цел да бранят истината и да пазят украинската идея. Изолираните тогава искри на достолепието през днешния ден са част от огромен публичен пламък. Уви, в основите на неговото разгаряне стоят не лично български старания и начинания, а изключителната всеотдайност на украинския народ, реките от пролята кръв, фрагментите на гибел, страдалчество и съсипия.
Ето за какво считам не просто за удачно, а за публично значимо някъде в столицата ни (дай боже и в други градове)
да бъде построен монумент на украинските герои
Подобен паметник би имал не просто мемориална стойност; той е необходим, тъй като би отразил началото на един качествено нов стадий от публичната ни история, настъпил в месеците след 24 февруари 2022 година Етап на закъсняло, само че въпреки всичко основополагащо преосмисляне на дълбоки, вековни зависимости, на усъвършенстване на един досега рядко оспорван проруски прочит на българската история и еднаквост. Тъкмо болката на украинския народ „ разсъни “ публичната ни съвест. Дали в реалност осъзнаваме цената на тази болежка? Дали разбираме голямото значение на украинската всеотдайност – не просто от чисто човешка позиция, само че от вероятността на обновлението, почнало в българското общество?
България последователно, въпреки и измежду последните от някогашния Източен блок, започвада се
освобождава от гнойните рани на своето минало
Демонтажът на ПСА маркира единствено началото, фасадата на този развой. Той ще завърши изцяло, когато бъдат демонтирани най-много комунистическите наследства и техните модерни путинистки превъплъщения в публичното схващане. Крайно време е обществото ни да се научи, че свободата и независимостта не са даденост. Те се извоюват и отстояват всеки ден. Те са положение на духа, което се показва с персонални, само че и публични начинания. Много постоянно с жертви от друго естество. Смущаващо е, че не ние, а някой различен – освен това с цената на толкоз кръв – обрисува пътя към личното ни избавление от хватката на тоталитаризма и неговите тлеещи ремисии в сегашното. Защото до момента в който чакаме някой да ни уточни свободата, различен може да ни я отнеме.
Бог да пази Украйна и дано дава сили на нейния страдалчески, само че храбър народ! И дано дава разсъдък на нас, хората, които би трябвало да изградят българското общество и неговата страна.
* Евлоги Станчев е основен помощник в Института за балканистика с център по тракология към Българска академия на науките. През 2019 година пази докторска дисертация по съветска история в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Научните му занимания са в региона на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От необикновен интерес за него съставляват разнообразни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите спорове в тези райони.
Еуфорията към демонтирането на Паметника на руската войска в София е разбираема. Тя отразява преобладаващите настроения в българското общество по наболял от години въпрос. Показателна за тези настроения е също неналичието на „ всеобща опозиция “, „ живи вериги “ и всички тези закани под налягане, с които в последните месеци се опитваха да ни мътят главите бранителите на
подмяната на историческото минало
Днешната им нервност въплъщава само тяхното изтощение.
На фона на този прочувствен изблик обаче малко на брой бяха тези, които се замислиха какво в реалност стои зад демонтажа на високо вдигнатия Шпагин, окупиращ сърцето на столицата ни в продължение на съвсем 70 години. Не бяха доста хората, които си дадоха сметка, че трябваше да бъдат избити стотици хиляди украинци, трябваше да забележим и почувстваме преднамерения – и намерено деклариран от Кремъл – съветски геноцид в Украйна, да заживеем с ужасите от Буча, Ирпин, Мариупол и още доста други, с цел да си „ спомним “ най-накрая какво в действителност символизира монументът в Княжеската градина.
Тъкмо войната на Путин в Украйна – почнала при започване на 2014 година, само че навлязла в своята брутална пълномащабна фаза през февруари м.г. – изостри някои съзнателно забравяни и в този смисъл патологични болести на публичната ни тъкан. Именно този ексклузивен драматизъм през последните близо две години предизвика обществото ни да стартира по-сериозното преосмисляне на пропагандното подстрекателство за „ второто избавление “. Едва в този момент се заприказва по-открито кои тукашни руски паметници могат да бъдат безпроблемно демонтирани и кои попадат под клаузите на Женевската спогодба по отношение на военните гробища и в тази връзка подлежат на защита. В една по-широка вероятност – едвам в този момент започнаха по-решителни стъпки към
качествена преоценка на цялостната роля на Русия/Съветския съюз в българската политическа и социална история,
до този миг стилизирана извънредно еднопосочно. Не, тук надалеч не би трябвало да бъдат омаловажавани напъните на екипите на Столична община и Район „ Средец “ по скорошния ремонт на ПСА. Тези дейности обаче са извънредно, даже съзнателно закъснели. Дългогодишната бездейност на въпросните институции беше прекратена точно след 24 февруари 2022 година – под натиска на гражданското ни общество, внезапно „ прогледнало “ за нечовешкото лице на кремълската тирания.
В тези закъснели реакции в действителност прозира един от обичайно изявените (и тревожни) обноски на българското общество – то мъчно разпознава, постоянно потуля и комфортно не вижда проблеми и процеси от фундаментално значение, които изискват социална воля и увереност. Ако го прави, то се случва прекомерно късно и/или в лимитирани мащаби. Именно подобен е казусът с дългогодишния отвод от общоприета оценка на комунистическото минало и произлизащата от това значима самодейност за декомунизация и десъветизация. В този смисъл българското общество – посредством страната като своя публична проекция – едвам в този момент стартира в дълбочина един мъчителен диалог с повече от 30-годишна отминалост. Можем да бъдем изцяло сигурни, че в случай че не се беше състояла пълномащабната съветска инвазия в Украйна, окупаторският тотем още дълго щеше да съставлява неразривна част от градския пейзаж в София. И надали щеше да съставлява (чак такъв) бодил в очите на мнозина от нас. Нещо повече, огромна част от българските жители към момента щяха да гледат на Русия на Путин повече с неуважение и хумористично състрадание (намиращо израз в безвкусни meme-та и други под.), а не като на
най-голямата модерна опасност за националната ни сигурност
Трябва да призная, че тази притеснителна ретроспективна оценка се отнася и до значително хора, които декларативно претендират, че вземат участие в гражданското ни общество. Напомням, че до момента в който през февруари 2014 година тогавашният проруски президент на Украйна Виктор Янукович наемаше от Руската федерация снайперисти, които безчовечен убиваха протестиращи на Майдана в Киев, в София се интересувахме на първо място от Орешарски, Пеевски и други карикатури на политическата профанност. Тогавашният подвиг на украинците отекна едва в публичното ни схващане. Разбира се, отвън скоби би трябвало да бъдат упоменати някои значими изключения – хора, които още от този момент влагат благо и драго, с цел да бранят истината и да пазят украинската идея. Изолираните тогава искри на достолепието през днешния ден са част от огромен публичен пламък. Уви, в основите на неговото разгаряне стоят не лично български старания и начинания, а изключителната всеотдайност на украинския народ, реките от пролята кръв, фрагментите на гибел, страдалчество и съсипия.
Ето за какво считам не просто за удачно, а за публично значимо някъде в столицата ни (дай боже и в други градове)
да бъде построен монумент на украинските герои
Подобен паметник би имал не просто мемориална стойност; той е необходим, тъй като би отразил началото на един качествено нов стадий от публичната ни история, настъпил в месеците след 24 февруари 2022 година Етап на закъсняло, само че въпреки всичко основополагащо преосмисляне на дълбоки, вековни зависимости, на усъвършенстване на един досега рядко оспорван проруски прочит на българската история и еднаквост. Тъкмо болката на украинския народ „ разсъни “ публичната ни съвест. Дали в реалност осъзнаваме цената на тази болежка? Дали разбираме голямото значение на украинската всеотдайност – не просто от чисто човешка позиция, само че от вероятността на обновлението, почнало в българското общество?
България последователно, въпреки и измежду последните от някогашния Източен блок, започвада се
освобождава от гнойните рани на своето минало
Демонтажът на ПСА маркира единствено началото, фасадата на този развой. Той ще завърши изцяло, когато бъдат демонтирани най-много комунистическите наследства и техните модерни путинистки превъплъщения в публичното схващане. Крайно време е обществото ни да се научи, че свободата и независимостта не са даденост. Те се извоюват и отстояват всеки ден. Те са положение на духа, което се показва с персонални, само че и публични начинания. Много постоянно с жертви от друго естество. Смущаващо е, че не ние, а някой различен – освен това с цената на толкоз кръв – обрисува пътя към личното ни избавление от хватката на тоталитаризма и неговите тлеещи ремисии в сегашното. Защото до момента в който чакаме някой да ни уточни свободата, различен може да ни я отнеме.
Бог да пази Украйна и дано дава сили на нейния страдалчески, само че храбър народ! И дано дава разсъдък на нас, хората, които би трябвало да изградят българското общество и неговата страна.
* Евлоги Станчев е основен помощник в Института за балканистика с център по тракология към Българска академия на науките. През 2019 година пази докторска дисертация по съветска история в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Научните му занимания са в региона на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От необикновен интерес за него съставляват разнообразни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите спорове в тези райони.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ