ЕПА/БГНЕС Габрово – град в сърцето на България, чийто жители са

ЕПА/БГНЕС Габрово – град в сърцето на България, чийто поданици са известни със своя ексцентричен комизъм, духовитост и спестовност. В този 60-хиляден български град на 13 юни 1935 година е роден Христо Владимиров Явашев. Семейството му е 5-членно – има три деца, все момчета. Още в детските си години Христо открива изкуството – с помощта на майка си.

Цвета Димитрова, която преди да роди трите си деца работи като секретарка в Художествената академия в София, поддържа контакти в артистичните среди на България. " Културни дейци по това време идваха постоянно у дома ", спомня си братът на Христо – Анани Явашев. Той и Христо тогава изнасяли представления пред гостите.

Семейството получавало доста дарове от известни хора на културата и изкуството. Голяма част от тези предмети са изгубени окончателно при множеството премествания на фамилията, или били одържавени след идването на комунистите на власт, написа " Дойче Веле ".

Живот в бягство

Историята на семейство Явашеви е история на едно непрекъснато бягство. На 18 март 1913 година, след убийството на гръцкия крал в Солун, България се оказва във война със Сърбия, Черна гора, Турция, Румъния и Гърция. Живеещите в Солун българи са прокудени. Явашеви са обвинени за съучастничество в атентата, защото дядото на Христо бил богат човек с огромен парцел, в който постоянно се събирали хора на изкуството. Дядото е арестуван, само че бабата и майката на Христо съумяват в последния миг да избягат от Солун в България.

Тримата братя в фамилията претърпяват доста тежко арестуването на татко им, който бил прочут инженер. Той става жертва на чистката против интелигенцията в страната, осъществена след навлизането през 1944 година на Червената войска в България. Само за 4 месеца са избити 30 хиляди души в страната – поради опозиция против новата комунистическа власт. Бащата на Христо е хвърлен в пандиза, откъдето години по-късно излиза, само че е рухнал и изцяло унищожен човек.

Докато бащата е в пандиза, майката на Христо се бори за оцеляване: по разказите на Анани Явашев, тя е била принудена да продава дори и от покъщнината, с цел да обезпечи прехраната на децата си.

" Повече не устоявам "

Точно тези моменти се запечатват надълбоко в съзнанието на подрастващия Христо, които по-късно го отчуждават мощно от родината му. След като приключва междинното си обучение, през 1952 година той записва Художествената академия в София, където следва до 1956 година. Но това изкуство, направлявано напълно от страната и показващо щастливи селяни, богати реколти, държавни ръководители, социалистическото великолепие и предимство не било изкуството на Христо. През 1956 година той отпътува за Прага, където живее чичо му. Там той рисува картини, с цел да претърпява някак.

В едно писмо до брат си Анани той написа: " Повече не устоявам. Няма никакъв смисъл да се срещам с хора, които цели четири години (в Художествената академия в София, б.ред.) по този начин и не ме разбраха; хора-егоисти, които ме унижават и си фантазират, че единствено те схващат от изкуство. Изкуство, което е долна неистина и цинична нелепост – това въобще не може да бъде никакво изкуство. Аз съм художник и желая да върша изкуство, което в България се оказа невероятно. "

В Прага се усещал западният лъх, писал още той на брат си, само че Христо не останал дълго в Прага. Там той се сближил с група лекари, които също се готвели за бягство. Заедно те подкупили един митничар, който в един леден януарски ден на 1957 година ги скрил в един пломбиран товарен вагон. През цялото време Христо се страхувал да не бъдат издадени и си отдъхнал чак когато стигнали във Виена. Там му оказал помощ един другар на татко му. Така Христо станал Кристо – художник на свободна процедура.

В досието само че Христо, водено от българската Държавна сигурност, след неговото бягство е записано следното: " Няма да бъде завеждано правосъдно дело, тъй като не има никакви материални полезности в страната. " Никой не приказвал за бягството на Христо – нито сътрудниците му от Художествената академия, нито в неговото семейство. " Хората се опасяваха да приказват за това ", спомня си брат му Анани.

След като Кристо и брачната половинка му Жан-Клод през 1985 година опаковат моста Пон Ньоф в Париж, българската общност съвсем не научава за това. Само в досието му в Държавна сигурност е добавена една къса отметка от кореспондентката на Българска телеграфна агенция тогава с гриф " За вътрешно прилагане ".

Не е чувствал България като своя татковина

Четвърт век изминават, преди да падне комунистическият режим и в родината му още веднъж да се заприказва за Христо. Самият той рядко е приказвал за годините, прекарани в България, и даже с голямо отвращение е разговарял на родния си език – в случай че изобщо. Събитията в неговото детство и невъзможността да погребе родителите си го карат да не помни за родината си. Която той и не е чувствал като своя татковина.  

Смъртта го застигна в неговата татковина по желание – Ню Йорк, където той умря на 84-годишна възраст. Днес Кристо щеше да навърши 85 години.