Д-р Жечков: „Аз съм лекарят!“ - българският синдром, след който всичко пропада
Едва ли има човек в Сливен, който не познава доктор Михаил Жечков, неговата постоянно забързана походка, мъдра външност и някак всеопрощаваща усмивка. Вече 50 години с неотстъпчива безрезервност той лекува физическите болки и премеждия на сливналии, само че и житейските им и душени рани. И с харизмата на своя разсъдък и човешко наличие въплъщава гражданската и професионална последователност. По сливенски.
Потомък на изтъкнатата фамилия Жечкови, твърди, че за него фамилното име не е задължение, а знаме, което би трябвало да се пази. Сред именитите му предшественици е Захария Жечков – един от най-видните и будни предосвобожденски деятели на Сливен. Той е бил участник в църковно-освободителните битки, заточен в Мала Азия, ръководител на възрожденското читалище „ Зора”. Друг от предците му е Аргира Жечкова – една от първите сливенски учителки. Тя е известна с голямата си алтруистична активност, създателка на емблематичното женско сдружение „ Майчина длъжност” и на известното сливенско сиропиталище, приютило стотици сираци след балканските войни. Днес името ѝ носят улица, учебно заведение и Наградата за филантропична активност на Община Сливен.
„ Когато през 1928 година в Чирпан става огромното земетресение, и не остава къща незасегната, Аргира Жечкова взема от Чирпан всички несретни деца и ги води в Сливен. На приблизително заможните сливенски фамилии тя поверява по две деца, да ги отглеждат. Осигурява им столова, довеждане докрай на учебно заведение и доста други неща”, споделя лекар Жечков. „ Тези хора бяха образецът пред мен. И аз нямах опция, с изключение на да защитя името на семейството. Затова от самото начало се усещах задължен да работя за идеята на Сливен, за медицината и за болните”, изяснява някак стеснително известният сливенски хирург.
Разговаряхме и за продължаващите митинги на медицинските сестри и за какво той е праволинейно там, на площада дружно с тях. " Медицината е като един организъм. И фрагментите са доста значимо нещо в него” , дава отговор лекар Жечков. „ Сега в България има дефицит от 23 хиляди медицински сестри. Ще настъпи миг, когато лекарите ще би трябвало да работят освен непрекъснато, а и сами! Какво направихме с медицинските сестри – работят по на няколко места, в разнообразни отделения, тъй като заплащането им е доста ниско. Но те не постоянно са приспособени към работата в съответното поделение и по този начин се получават пропуски. Освен това, дано не забравяме – те са хора, а хората се уморяват”, разбиращо отбелязва докторът.
След това продължава описа си с тематиката за операционните сестри. Нужни са най-малко 7-8 години стаж, с цел да се построи рутината и умеенето на една добра операционна сестра. Но сега даже в огромните лечебни заведения те са под въпрос, тъй като намират по-добри благоприятни условия в чужбина.
„ Има интервенции, които се вършат единствено със сестра и затова нейната подготовка е доста значима. Обаче тази подготовка изисква време и опит, а той се набира с работа. Има и друго доста значимо нещо – контактът по време на работа с останалите от екипа. Не може да се отстрани никого – нито санитарката, нито здравната сестра. Нелепо е да се правиш на популярен! Защото ние сме дружно край операционната маса. И взаимоотношенията, които съществуват сред нас, би трябвало да са на нужната висота - професионална и духовна, с цел да може да се свърши качествено работата”, акцентира лекар Жечков.
А аз връщам лентата и си напомням откровената угриженост и искреност, с която той поддържа връзка със своите девойки – операционните сестри от сливенската Окръжна болница, с които дружно е градил професионалния си път...
„ Преди края на годината си уредих среща със сестрата, която действително ме посрещна, когато започнах работа в Сливен преди 50 години”, споделя доктор Жечков. И продължава: „ Тогава в хирургичното поделение се работеше всичко - ортопедия, хирургия, неврохирургия, изгаряния, кожни пластики. А ние единствено двамата със сестрата правехме апендицити, заклещени хернии, перфорирали язви, някои инцизии на циреи. Но – по какъв начин беше тогава? Когато отиде младият хирург, тя му демонстрира някои неща. Защото тя е виждала всичко, повече и от най-опитните лекари. И в случай че младият сътрудник е нерешителен, тя се намесва. А той би трябвало да одобри нейния професионализъм, с цел да може да се отпуши колаборацията. А не да каже: „ Аз съм лекарят! “ - българският синдром, след който всичко пропада. А най-вече страда пациентът, който е на операционната маса”, обобщава лекарят.
След това продължава с тематика за неналичието на медицински фрагменти. " В доста лечебни заведения няма претенденти за хирурзи и педиатри. Патоанатомите са недостиг, правосъдните лекари и микробиолозите също. Тези специалности не могат да се научат за пет-шест години, защото лекарят работи самичък и действително би трябвало да е на доста високо равнище в специалността си. По чисто справедливи аргументи патоанатомите стават качествени експерти едвам към осмата-деветата година от специализацията. В Монтана, Хасково и Търговище няма патоанатоми и по тази причина препаратите се изпращат във Враца, София и Варна. А нали сякаш сме в XXI век, в Европейския съюз сме, имаме 6 медицински факултета! За неволя, тънки специалности и експерти изчезват… Много от младите сътрудници, даже и да имат положителни учители първо се построяват тук, а по-късно си вземат шапките и бягат!” - отбелязва с мъка сливенският доктор.
После се заговаряме за първите дипломирани български лекари към Освобождението и техните възрожденски идеали. Завършили в огромните медицински университети на Европа, те се връщат да работят за родината си, " на изгода роду ". Мнозина вземат участие като доброволци в балканските войни, някои умират по бойните полета. Други основават лечебни заведения, импулсират развиването на българската медицина. Посвещават се на научния и интелектуален прогрес на нацията. Жечков споделя и за едновремешните провинциални доктори, неуморни и доблестни рицари на Хипократовата клетва - за тяхната неравна борба с заболяванията, епидемиите, предразсъдъците и събитията. И за светлия им облик на просвещенци и благодеятели.
И по този начин незабелязано стигаме до първите му учители в медицината. Те са в Сливен в ранното му детство. Съвсем близо живеел доктор Шишков. Баща му бил доктор, учил във Франция, а майката му била французойка. Впрочем, това било нещо много типично за Сливен тогава - дамите от Франция да ги водят тук. Втората брачна половинка на дядо му Михаил пък била белгийка, баба Франсина. Разбира се, двете „ европейки” стартират да си контактуват, а като дете бъдещият хирург постоянно посещавал дома на лекар Шишков. „ И това беше нещо доста особено за мен. Бях в отделенията. Наминавах след учебно заведение. Полека позвънявах на звънеца. Внимателно, с цел да не притесня лекаря. Точно в 4 часа той започваше да приема пациенти в кабинета си. За мен всичко това беше съвсем магическо, свещено”, изяснява медикът.
Разказва ми и за неосъществената фантазия на татко си - да стане доктор. Но вместо да замине да следва медицина в странство, се постанова да поеме фамилните дюкяни, тъй като брат му към този момент е студент по химия в Белгия, а дядо му е с тежка туберкулоза. Някой трябвало да изкарва пари. После стартира войната и той отива на фронта. По-късно се задомява се и тогава се ражда Михаил. Майката сама отглежда невръстния си наследник, борейки се с недоимъка на военните години и мъчно лечимите тогава детски заболявания – дифтерит, морбили, дизентерия, скарлатина.
А когато няколко години по-късно оперирали татко му от спукана язва в сливенската болница, дребният Мишо ходел скрито да му оставя мляко в болничната стая. „ Беше през 1950 година. Прескачах оградата и доста бързо оставях киселото мляко на шкафчето, по-късно незабавно изчезвах. Това беше нелегално и майка ми и дядо ми доста ми се караха, тъй като не беше разрешено да се оставят неща”, усмихва се лекар Жечков. После пътем и тъжно прибавя, че тогавашната сливенска болница, строена по швейцарски модел, монумент на културата, през днешния ден е оставена на произвола на ориста. Превърнала се е в една развалина на 140 години в центъра на Сливен. Тогава болничното заведение била напълно на края на града. И по този начин, израсло в до момента с видни сливенски лекари и интелигенти, умното и будно сливенско момче Михаил, Жечков, ослепителен ученик на Чинтуловата гимназия, през 1962 година става студент по медицина в София.
Наред с лекциите и упражненията, работи като стажант в „ Пирогов” съвсем от самото начало. Там още като студент прави и първата си независима интервенция. „ Тогава направих първия си апендицит, индивидът беше от „ Кремиковци”. Асистираше ми лекар Тенев, доста добър и доблестен доктор! Беше сливенски шурей, брачната половинка му беше от видната сливенска фамилия Белчеви. Като разбра, че съм от Сливен, реши да ми асистира. Това беше огромен жест, от негова страна!”, спомня си лекар Жечков. И отбелязва, че като млад доктор е имал шанса да работи с отлични хирурзи в сливенската болница: доктор Михайлов, доктор Попов, доктор Панайотова.
За илюстрация вмъква един случай, когато лекар Михайлов, напълно ненадейно му поверил водещата роля в интервенцията. „ Каза ми: „ Мини отдясно на пациента!” - Тоест аз ще съм операторът, а той ще ми асистира. И тогава на мен ми поникнаха крила!”, спомня си и се усмихва видният сливенски хирург. „ Това са тримата лекари, които постоянно ще загатвам. Моите учители. Те ме научиха на доста професионални неща. Но също, че следенето на болния след интервенцията е нещо доста значимо. И че хирургията изисква физика и душeвност когато и да е на денонощието”, прибавя лекарят.
Всички хора в Сливен знаят, че за лекар Михаил Жечков мисълта и грижата за пациента са неписан персонален закон. Верую. Затова никой не се изненадва, когато чуе забързаните му стъпки в ранни зори или късно вечер да стопират пред болничните кревати, отвън дежурствата по график. „ Това лекарят го прави съвсем всекидневно, в случай че е лекар” , е неговото кратичко пояснение. „ Обаче в България липсва това отношение към пациента”, горчиво добавя той. И продължава, че у нас никой не се интересува от душевността на лекаря.
„ А той не е машина, той също е човек! И душeвността на лекаря е нещо доста тънко…”, споделя той. „ На Запад има доста писания, отдадени на тази тематика - какво съставлява духовната сфера на един доктор. Сълзите, които е видял от наслада. Риданията и скърбите на хората, които е съпреживял. Обидите, които е получил, самообвиненията дали някъде не е сбъркал и несправедливите обвинения”, отбелязва лекар Жечков. И прибавя обичаната си китайска максима: „ Личните неща решавай с мозъка си, само че непознатите решавай със сърцето си!” .
„ Хората на върха на пирамидата, от които зависят най-важните решения и орисите на другите, би трябвало да вършат тъкмо това!”, поглежда някак изпитателно докторът. „ Защото те са определени да дават отговор за нацията”, акцентира той. Загрижено споделя по какъв начин една заран, прекосявайки пеш половината град на път към болничното заведение, срещнал едвам трима души. И се уплашил. „ Стигнах до извода, че както 157 села са изчезнали и ги няма на картата, по този начин скоро ще стане и с градовете на България”, признава паниката си лекар Жечков.
После доразвива тезата си. " В момента в България има три страни. Първата страна е София с 1 милион 563 хиляди души, публично, като има и половин милион влизащи и излизащи всеки ден. Жители на всички околни градове - Благоевград, Дупница, Кюстендил, Враца, Перник - пътуват до София заран и след това се връщат назад. Не е неприятно! Но не може в една толкоз бедна страна да има толкоз съсредоточено население. Реално София създава 48% от брутния вътрешен артикул на страната. Втора страна – това са Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Те дават 28% от брутния вътрешен артикул. И остават едни 30% за всички останали райони, по този начин наречената провинция.
Много тъпо за градове, като Плевен, Русе и Сливен. Българската провинция е забравена от всички! Създадена е обстановка хората даже да не мислят по какъв начин да отидат да живеят в София, а по какъв начин да изоставен България ", установи тъжно изтъкнатият хирург. И прибавя към картината още малко демографска статистика. " Ето, през предходната година в България са родени 54 хиляди деца. Когато аз започнах работа, се раждаха по 120 хиляди. И евентуално ще стане по този начин, че след три-четири години ще би трябвало да затворят 1/3 от детските ясли и градини, тъй като няма да има деца. А след още осем-девет години ще би трябвало затворят и 1/3 от учебните заведения, тъй като няма да има и възпитаници.
Обсъждаме дали въпреки всичко няма някаква вяра. Докторът отвръща, че я вижда в младите си сътрудници. Повечето от тях са потомствени лекари от сливенските медицински семейства: Ангелов, Петканска, Павлов, Плачков, Димитров, Консулов, Терзиев. " Това са към този момент одобрени млади сътрудници, с които е наслаждение да се работи. А хирургията е доста комплицирана професионална кариера. Хирургът се движи измежду много премеждия и плува в дълбоката вода ", разяснява лекарят. Чувства се окуражен и ненапълно горделив, че тези младежи градят кариера тук, при корените си. Но споделя, че най-вече се уповава на възраждането на православието и морала.
" Семейство, черква и учебно заведение! Това са трите най-важни стълба за България! Ако една страна желае да напредва, без вероучение не става! Но към този момент 30 години българският парламент не откри воля вероучението да бъде въведено в учебните заведения. А имаме прелестни млади богослови! И в Сливен имаме няколко, просто брилянтни деца – ерудирани, интелигентни. ", изяснява той. Миналата година се пробвали да създадат детски курс по вероучение в сливенския храм „ Света Богородица”, където лекар Жечков е църковен настоятел. Преустроили една дребна помощна постройка в двора, пуснали разгласи. И отишло единствено едно дете.
" В други страни като Полша и Русия не е по този начин! Там Църквата е на респект. Дори и Сталин, когато стартира огромното немско нахлуване и вижда, че фронтът се огъва, освобождава свещениците, които персонално бил заточил в Сибир. И те минават с Кръста и Казанската Богородица по целия фронт ", напомня ерудираният доктор. Той не скрива недоумението си за какво младите богослови не се употребяват, с цел да влязат в учебните заведения? " Щом те с силата, с образеца и знанията си могат да повлияят против арогантността, зависимостите, експанзията. Време е да си възвърнем исконните полезности. Защото в противоположен случай ще изчезнем като нация и народ. Време е за Възраждане! И Българското православие би трябвало да застане пред знамената!, споделя на финала на диалога лекар Михаил Жечков.
Но това не проехтява патетично, тъй като е изречено умно и умерено от един доктор, посветил 50 години от живота си на хирургията и на хората от града с може би към момента жилава възрожденска жила - Сливен.
Потомък на изтъкнатата фамилия Жечкови, твърди, че за него фамилното име не е задължение, а знаме, което би трябвало да се пази. Сред именитите му предшественици е Захария Жечков – един от най-видните и будни предосвобожденски деятели на Сливен. Той е бил участник в църковно-освободителните битки, заточен в Мала Азия, ръководител на възрожденското читалище „ Зора”. Друг от предците му е Аргира Жечкова – една от първите сливенски учителки. Тя е известна с голямата си алтруистична активност, създателка на емблематичното женско сдружение „ Майчина длъжност” и на известното сливенско сиропиталище, приютило стотици сираци след балканските войни. Днес името ѝ носят улица, учебно заведение и Наградата за филантропична активност на Община Сливен.
„ Когато през 1928 година в Чирпан става огромното земетресение, и не остава къща незасегната, Аргира Жечкова взема от Чирпан всички несретни деца и ги води в Сливен. На приблизително заможните сливенски фамилии тя поверява по две деца, да ги отглеждат. Осигурява им столова, довеждане докрай на учебно заведение и доста други неща”, споделя лекар Жечков. „ Тези хора бяха образецът пред мен. И аз нямах опция, с изключение на да защитя името на семейството. Затова от самото начало се усещах задължен да работя за идеята на Сливен, за медицината и за болните”, изяснява някак стеснително известният сливенски хирург.
Разговаряхме и за продължаващите митинги на медицинските сестри и за какво той е праволинейно там, на площада дружно с тях. " Медицината е като един организъм. И фрагментите са доста значимо нещо в него” , дава отговор лекар Жечков. „ Сега в България има дефицит от 23 хиляди медицински сестри. Ще настъпи миг, когато лекарите ще би трябвало да работят освен непрекъснато, а и сами! Какво направихме с медицинските сестри – работят по на няколко места, в разнообразни отделения, тъй като заплащането им е доста ниско. Но те не постоянно са приспособени към работата в съответното поделение и по този начин се получават пропуски. Освен това, дано не забравяме – те са хора, а хората се уморяват”, разбиращо отбелязва докторът.
След това продължава описа си с тематиката за операционните сестри. Нужни са най-малко 7-8 години стаж, с цел да се построи рутината и умеенето на една добра операционна сестра. Но сега даже в огромните лечебни заведения те са под въпрос, тъй като намират по-добри благоприятни условия в чужбина.
„ Има интервенции, които се вършат единствено със сестра и затова нейната подготовка е доста значима. Обаче тази подготовка изисква време и опит, а той се набира с работа. Има и друго доста значимо нещо – контактът по време на работа с останалите от екипа. Не може да се отстрани никого – нито санитарката, нито здравната сестра. Нелепо е да се правиш на популярен! Защото ние сме дружно край операционната маса. И взаимоотношенията, които съществуват сред нас, би трябвало да са на нужната висота - професионална и духовна, с цел да може да се свърши качествено работата”, акцентира лекар Жечков.
А аз връщам лентата и си напомням откровената угриженост и искреност, с която той поддържа връзка със своите девойки – операционните сестри от сливенската Окръжна болница, с които дружно е градил професионалния си път...
„ Преди края на годината си уредих среща със сестрата, която действително ме посрещна, когато започнах работа в Сливен преди 50 години”, споделя доктор Жечков. И продължава: „ Тогава в хирургичното поделение се работеше всичко - ортопедия, хирургия, неврохирургия, изгаряния, кожни пластики. А ние единствено двамата със сестрата правехме апендицити, заклещени хернии, перфорирали язви, някои инцизии на циреи. Но – по какъв начин беше тогава? Когато отиде младият хирург, тя му демонстрира някои неща. Защото тя е виждала всичко, повече и от най-опитните лекари. И в случай че младият сътрудник е нерешителен, тя се намесва. А той би трябвало да одобри нейния професионализъм, с цел да може да се отпуши колаборацията. А не да каже: „ Аз съм лекарят! “ - българският синдром, след който всичко пропада. А най-вече страда пациентът, който е на операционната маса”, обобщава лекарят.
След това продължава с тематика за неналичието на медицински фрагменти. " В доста лечебни заведения няма претенденти за хирурзи и педиатри. Патоанатомите са недостиг, правосъдните лекари и микробиолозите също. Тези специалности не могат да се научат за пет-шест години, защото лекарят работи самичък и действително би трябвало да е на доста високо равнище в специалността си. По чисто справедливи аргументи патоанатомите стават качествени експерти едвам към осмата-деветата година от специализацията. В Монтана, Хасково и Търговище няма патоанатоми и по тази причина препаратите се изпращат във Враца, София и Варна. А нали сякаш сме в XXI век, в Европейския съюз сме, имаме 6 медицински факултета! За неволя, тънки специалности и експерти изчезват… Много от младите сътрудници, даже и да имат положителни учители първо се построяват тук, а по-късно си вземат шапките и бягат!” - отбелязва с мъка сливенският доктор.
После се заговаряме за първите дипломирани български лекари към Освобождението и техните възрожденски идеали. Завършили в огромните медицински университети на Европа, те се връщат да работят за родината си, " на изгода роду ". Мнозина вземат участие като доброволци в балканските войни, някои умират по бойните полета. Други основават лечебни заведения, импулсират развиването на българската медицина. Посвещават се на научния и интелектуален прогрес на нацията. Жечков споделя и за едновремешните провинциални доктори, неуморни и доблестни рицари на Хипократовата клетва - за тяхната неравна борба с заболяванията, епидемиите, предразсъдъците и събитията. И за светлия им облик на просвещенци и благодеятели.
И по този начин незабелязано стигаме до първите му учители в медицината. Те са в Сливен в ранното му детство. Съвсем близо живеел доктор Шишков. Баща му бил доктор, учил във Франция, а майката му била французойка. Впрочем, това било нещо много типично за Сливен тогава - дамите от Франция да ги водят тук. Втората брачна половинка на дядо му Михаил пък била белгийка, баба Франсина. Разбира се, двете „ европейки” стартират да си контактуват, а като дете бъдещият хирург постоянно посещавал дома на лекар Шишков. „ И това беше нещо доста особено за мен. Бях в отделенията. Наминавах след учебно заведение. Полека позвънявах на звънеца. Внимателно, с цел да не притесня лекаря. Точно в 4 часа той започваше да приема пациенти в кабинета си. За мен всичко това беше съвсем магическо, свещено”, изяснява медикът.
Разказва ми и за неосъществената фантазия на татко си - да стане доктор. Но вместо да замине да следва медицина в странство, се постанова да поеме фамилните дюкяни, тъй като брат му към този момент е студент по химия в Белгия, а дядо му е с тежка туберкулоза. Някой трябвало да изкарва пари. После стартира войната и той отива на фронта. По-късно се задомява се и тогава се ражда Михаил. Майката сама отглежда невръстния си наследник, борейки се с недоимъка на военните години и мъчно лечимите тогава детски заболявания – дифтерит, морбили, дизентерия, скарлатина.
А когато няколко години по-късно оперирали татко му от спукана язва в сливенската болница, дребният Мишо ходел скрито да му оставя мляко в болничната стая. „ Беше през 1950 година. Прескачах оградата и доста бързо оставях киселото мляко на шкафчето, по-късно незабавно изчезвах. Това беше нелегално и майка ми и дядо ми доста ми се караха, тъй като не беше разрешено да се оставят неща”, усмихва се лекар Жечков. После пътем и тъжно прибавя, че тогавашната сливенска болница, строена по швейцарски модел, монумент на културата, през днешния ден е оставена на произвола на ориста. Превърнала се е в една развалина на 140 години в центъра на Сливен. Тогава болничното заведение била напълно на края на града. И по този начин, израсло в до момента с видни сливенски лекари и интелигенти, умното и будно сливенско момче Михаил, Жечков, ослепителен ученик на Чинтуловата гимназия, през 1962 година става студент по медицина в София.
Наред с лекциите и упражненията, работи като стажант в „ Пирогов” съвсем от самото начало. Там още като студент прави и първата си независима интервенция. „ Тогава направих първия си апендицит, индивидът беше от „ Кремиковци”. Асистираше ми лекар Тенев, доста добър и доблестен доктор! Беше сливенски шурей, брачната половинка му беше от видната сливенска фамилия Белчеви. Като разбра, че съм от Сливен, реши да ми асистира. Това беше огромен жест, от негова страна!”, спомня си лекар Жечков. И отбелязва, че като млад доктор е имал шанса да работи с отлични хирурзи в сливенската болница: доктор Михайлов, доктор Попов, доктор Панайотова.
За илюстрация вмъква един случай, когато лекар Михайлов, напълно ненадейно му поверил водещата роля в интервенцията. „ Каза ми: „ Мини отдясно на пациента!” - Тоест аз ще съм операторът, а той ще ми асистира. И тогава на мен ми поникнаха крила!”, спомня си и се усмихва видният сливенски хирург. „ Това са тримата лекари, които постоянно ще загатвам. Моите учители. Те ме научиха на доста професионални неща. Но също, че следенето на болния след интервенцията е нещо доста значимо. И че хирургията изисква физика и душeвност когато и да е на денонощието”, прибавя лекарят.
Всички хора в Сливен знаят, че за лекар Михаил Жечков мисълта и грижата за пациента са неписан персонален закон. Верую. Затова никой не се изненадва, когато чуе забързаните му стъпки в ранни зори или късно вечер да стопират пред болничните кревати, отвън дежурствата по график. „ Това лекарят го прави съвсем всекидневно, в случай че е лекар” , е неговото кратичко пояснение. „ Обаче в България липсва това отношение към пациента”, горчиво добавя той. И продължава, че у нас никой не се интересува от душевността на лекаря.
„ А той не е машина, той също е човек! И душeвността на лекаря е нещо доста тънко…”, споделя той. „ На Запад има доста писания, отдадени на тази тематика - какво съставлява духовната сфера на един доктор. Сълзите, които е видял от наслада. Риданията и скърбите на хората, които е съпреживял. Обидите, които е получил, самообвиненията дали някъде не е сбъркал и несправедливите обвинения”, отбелязва лекар Жечков. И прибавя обичаната си китайска максима: „ Личните неща решавай с мозъка си, само че непознатите решавай със сърцето си!” .
„ Хората на върха на пирамидата, от които зависят най-важните решения и орисите на другите, би трябвало да вършат тъкмо това!”, поглежда някак изпитателно докторът. „ Защото те са определени да дават отговор за нацията”, акцентира той. Загрижено споделя по какъв начин една заран, прекосявайки пеш половината град на път към болничното заведение, срещнал едвам трима души. И се уплашил. „ Стигнах до извода, че както 157 села са изчезнали и ги няма на картата, по този начин скоро ще стане и с градовете на България”, признава паниката си лекар Жечков.
После доразвива тезата си. " В момента в България има три страни. Първата страна е София с 1 милион 563 хиляди души, публично, като има и половин милион влизащи и излизащи всеки ден. Жители на всички околни градове - Благоевград, Дупница, Кюстендил, Враца, Перник - пътуват до София заран и след това се връщат назад. Не е неприятно! Но не може в една толкоз бедна страна да има толкоз съсредоточено население. Реално София създава 48% от брутния вътрешен артикул на страната. Втора страна – това са Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Те дават 28% от брутния вътрешен артикул. И остават едни 30% за всички останали райони, по този начин наречената провинция.
Много тъпо за градове, като Плевен, Русе и Сливен. Българската провинция е забравена от всички! Създадена е обстановка хората даже да не мислят по какъв начин да отидат да живеят в София, а по какъв начин да изоставен България ", установи тъжно изтъкнатият хирург. И прибавя към картината още малко демографска статистика. " Ето, през предходната година в България са родени 54 хиляди деца. Когато аз започнах работа, се раждаха по 120 хиляди. И евентуално ще стане по този начин, че след три-четири години ще би трябвало да затворят 1/3 от детските ясли и градини, тъй като няма да има деца. А след още осем-девет години ще би трябвало затворят и 1/3 от учебните заведения, тъй като няма да има и възпитаници.
Обсъждаме дали въпреки всичко няма някаква вяра. Докторът отвръща, че я вижда в младите си сътрудници. Повечето от тях са потомствени лекари от сливенските медицински семейства: Ангелов, Петканска, Павлов, Плачков, Димитров, Консулов, Терзиев. " Това са към този момент одобрени млади сътрудници, с които е наслаждение да се работи. А хирургията е доста комплицирана професионална кариера. Хирургът се движи измежду много премеждия и плува в дълбоката вода ", разяснява лекарят. Чувства се окуражен и ненапълно горделив, че тези младежи градят кариера тук, при корените си. Но споделя, че най-вече се уповава на възраждането на православието и морала.
" Семейство, черква и учебно заведение! Това са трите най-важни стълба за България! Ако една страна желае да напредва, без вероучение не става! Но към този момент 30 години българският парламент не откри воля вероучението да бъде въведено в учебните заведения. А имаме прелестни млади богослови! И в Сливен имаме няколко, просто брилянтни деца – ерудирани, интелигентни. ", изяснява той. Миналата година се пробвали да създадат детски курс по вероучение в сливенския храм „ Света Богородица”, където лекар Жечков е църковен настоятел. Преустроили една дребна помощна постройка в двора, пуснали разгласи. И отишло единствено едно дете.
" В други страни като Полша и Русия не е по този начин! Там Църквата е на респект. Дори и Сталин, когато стартира огромното немско нахлуване и вижда, че фронтът се огъва, освобождава свещениците, които персонално бил заточил в Сибир. И те минават с Кръста и Казанската Богородица по целия фронт ", напомня ерудираният доктор. Той не скрива недоумението си за какво младите богослови не се употребяват, с цел да влязат в учебните заведения? " Щом те с силата, с образеца и знанията си могат да повлияят против арогантността, зависимостите, експанзията. Време е да си възвърнем исконните полезности. Защото в противоположен случай ще изчезнем като нация и народ. Време е за Възраждане! И Българското православие би трябвало да застане пред знамената!, споделя на финала на диалога лекар Михаил Жечков.
Но това не проехтява патетично, тъй като е изречено умно и умерено от един доктор, посветил 50 години от живота си на хирургията и на хората от града с може би към момента жилава възрожденска жила - Сливен.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ