Добрият, Лошият и Злият или сюита за гето и град Сливен
Едва ли има човек, който няма какво да опише за ромите в Сливен.
Статистиката през последните три десетилетия демонстрира трайна наклонност към увеличение на броя на ромите в града, за сметка на застаряващото и напускащо население от българския етнос. Дали самобитната етническа миграция на „ мнозинството” е плод само на стопански аргументи , или сме в подстъпите на други геополитически трендове, е въпрос с нараснала компликация. Но демокрафската трансформация очевидно трансформира образа, манталитета и даже тена и антропологията на Сливен.
Всъщност, ромите от дълго време са неотменима част от историята и живота на града.
Привлечени от хубавия климат и опциите на първата текстилна фабрика на Балканите , те се преселват в покрайнините още при започване на XIX век и стават първите служащи на Добри Желязков – Фабрикаджията. Намерили добра среда за живот и обществен комфорт (по това време в Сливен спокойно съжителстват десетина народности), ромите трайно се заселват под Сините камъни. Мощното икономическо развиване на града след Освобождението разрешава на ромските семейства да разпрострат своята деятелност, дава им ново самочувствие. Появява се и мощна ромска интелигенция , пълноценно интегрирана в живота на Сливен…
Докато през 60-те години на XX век не стартира нашествието на приходящи роми , намиращи прехранване в новооткритите социалистически заводи. Новите заселници усядат в региона към сливенската Ж.П. гара и последователно се обособяват в етнически анклав. Така се образува квартал „ Надежда” - един от най-големите ромски квартали у нас . И от най-проблемните. С течение на времето той се трансформира в неподвластна на регулация и правила територия, в развъдник на безпросветно, криминализиращо се население . В генератор на беднотия, заболявания, болести и престъпност, развихрили се бурно след рухването на комунизма. Дълбоките глъбини на квартала през днешния ден са гето, в което е рисково да се наднича без локален компаньон . Клоака на човешкото обезсърчение . На обезчовечаването.
Отворената през ноември 1989 година кутия на Пандора ( наричана у нас кой знае за какво народна власт ), развихри демоните на анархията, продажността и порока, смъкна задръжките, взриви ценностния модел. В появилия се публичен вакуум скоро изплуваха заченките на новата страна, с одиозните наместници на чуждоземни политически ползи и мафии и техните креатури - подвластни от агентурното си минало държавници и политици , партийно назначени и „ силови” предприемачи, корумпирани магистрати и държавни служители, страховити мутри и рекетьори, новопроизведени ВИП-ове (иначе казано сводници и наркотрафиканти). Всички те - преобладаващи и контролиращи мекушавото, овчедушно и уплашено народонаселение, зомбирано от платените медии, отъпяло от всекидневен боязън и стрес, вкопчено в битовото си оцеляване. Мълчаливо покорно с новия публичен контракт на безочлива измама, лишена от обикновена икономическа подплата.
Всички тези процеси най-компресирано и отчетливо се демонстрираха в ромската общественост. Причината - ниският учебен и обществен статус на малцинството, изкарвало прехраната си най-вече като работна ръка в небрежно ликвидираните, пардон - приватизирани, заводи и кооперации в Сливен. На процедура цялото ромско малцинство бе лишено от прехранване и насила да търси други други възможности за оцеляване. Част от някогашните ромски спортисти и още здрави момчета край тях, бързо се включиха в рекетьорските бригади , други навлязоха сполучливо в бизнесите с крадени коли, противозаконни пунктове за цветни метали, контрабанден импорт на турски артикули. Трети бързо се внедриха в първите канали за трафик на проститутки и опиати . Крещящата обществена диференциация в ромската общественост блесна още в първите години на прехода. В квартал „ Надежда” изведнъж изникнаха първите къщи-палати с първокласни возила начело, на фона на ескалиращата бедност в близост. Съпътствана с разрастваща се престъпност – от кражбите на ток и обирите на хранителни магазини, през разбиването и разграбването на необитаеми парцели по селата, разфасоването на електропроводи , през грабежите, сводничеството, пласирането на дрога и изнасилването на малолетни девойки и момчета (маскирани като „ сватби” и „ хомосексуална мода”), до продажбата на бебета и убийствата. Особено основна роля в тази злокобна верига от ескалираща престъпност се пада на лихварите – робовладелците на ромската общественост . Предоставящи на закъсалите ромски фамилии заеми с 200, 300 и повече % рента, и по този начин на процедура контролиращи напълно живота им . При спорадичните акции на локалната полиция против лихварството в квартала, бяха откривани дълги описи с имена на длъжници, дружно с техните персонални и банкови карти. Подготвени в комплект за източване на обществените помощи. Така най-бедните ромски фамилии бяха превърнати в безропотни добавки на лихварските барони. Тези малограмотни, безработни, ограбени и унизени хорица постоянно биваха принуждавани и приучвани да вземат участие в незаконни схеми. Що се отнася до босовете - те постоянно успяваха да се измъкнат от правораздаването. Нещо повече – бяха мазно ухажвани от всички политически партии в Сливен . Особено преди избори. Заради контрола им върху масивите от длъжници, разбирай - гласоподаватели.
Докато всичко това се случваш поетапно в квартал „ Надежда” (и не само), страната беше заета с „ демонтаж” на тоталитаризма и основаването на нови политическите субекти, с договарянето на обединения, квоти и държавни управления, с нескончаеми промени на пенсионната, здравната, обществената и просветителната системи, с „ нахранване” и покваряване на медиите. И с преточване на националните запаси към джобовете на неслучайни избраници - посредством целеустремено и цинично жонглиране със законотворчеството и методично корумпиране на правосъдната власт.
В този дирижиран безпорядък, ромите внезапно заеха двойнствената роля на основен провинен и жертва, според от политическите (и финансови) ползи и тълкования.
Обезличената и постъпателно маргинализираща се ромска общественост се оказа обект на особено ухажване от страна на редица интернационалните филантропични и псевдохумантарни организации и техните ромски емисари. Под Сините камъни се появиха първите ромски неправителствени организации, призвани да подкрепят интеграцията на ромите, да пазят човешките им и обществени права и да съставляват ползите на събратята си пред страната и в локалната власт. Така в Сливен пристигнаха и първите ромски планове - за основаването на ромска земеделска кооперация , за ромска трудова борса, за филантропично подкрепяне на бедстващи роми и за отбрана на ромските обществени права. Усетили усета на лесните пари, скоро ромските фондации се развъдиха в обръчи, и нарастнаха до над 30 . И въпреки „ спечелените” планове да имаха прекомерно противоречиви и съмнителни резултати, бяха последвани от нови и нови…
Така, един път завъртяно, колелото на великодушното (заради уязвимостта на целевата група) планово финансиране се трансформира в рентабилен фамилен бизнес за няколко сливенски ромски семейства. Скоро те се обявиха като локален политически фактор, пуснаха корени в локалния парламент , валидираха се като мощни НПО-играчи и… получиха висок обществен статут и забележителен заможен статус. (Последният демонстриран единствено там, където трябва…). Макар и недолюбвани и нежелани от своите, видните ромски Неправителствени организации дейци се издигнаха бързо и високо в държавната подчиненост като специалисти и консултанти по ромските въпроси, и започнаха да чертаят тактиките за интеграция на ромите в българското общество. Срещу положително възнараждение, несъмнено . А през това време популацията на квартал „ Надежда” стремително набъбваше, просветителното ниво стремглаво се сриваше, хората обедняваха и оскотяваха, лишени от смислена държавна поддръжка. Употребявани от свои и непознати като „ обосновка” и „ бенефициенти” за следващия рентабилен проект…
Но до момента в който при първите опити с плановото финансиране медиите бяха добре пристигнали, идващите огромни ромски планове (за доста пари), се случваха на мрачно. Медиите не бяха измежду поканените при тяхното стариране, още по-малко при тяхното отчитане , евентуално с цел да не надничат по какъв начин тъкмо са изпълнени декларираните в докладите резултати. Дали са били покрити нормалните условия за гласност и бистрота, можем единствено да гадаем.
Към днешна дата в Сливен никой не знае сигурно какъв брой пари са наляти в прословутата ромска интеграция . Опитът за журналиситическо следствие не съумя да стигне до справедлива цифра, защото НПО-тата на ромските барони и баронеси са в затворена скица, недостъпна за външни очи . Неизвестно къде потънаха и прокурорските инспекции по въпроса. Предполага се, че „ усвоените” от тези НПО-та пари са от порядъка на най-малко десетина милиона лв..
Ако тези пари бяха действително вложени в възстановяване на образованието и живота на ромите от квартал „ Надежда”, евентуално през днешния ден Сливен щеше да е един друг град. А кварталът нямаше да бъде именуван „ гето”. И в дълбините на града нямаше да тлее етническата злост …
Впрочем, поетапното решение на ромските проблеми би пресушило изобилните финансови потоци към богопомазаните фондации, респективно към техните водачи. Случайни очевидци настояват, че на интернационалните конгреси тези „ алтруисти” не се свеняли необмислено да лъжат и спекулират с тежненията на събратята си от квартал „ Надежда”, с цел да „ спечелят” следващата апетитна порция планово финансиране. Не за квартала, а за себе си, несъмнено . Изчислявайки, че толкоз надалече никой не може да ги уличи в неистина, те енергично обяснявали, че на Балканите, в България, има един град, в който управляващите не разрешават на ромите да излизат от гетото, а на децата да вървят на учебно заведение, и този град се назовава Сливен. Интересно е съвпадението, само че тъкмо по това време ромчетата от квартал „ Надежда” биваха извозвани със специфични рейсове до сливенските учебни заведения и получаваха закуска в класната стая. За разлика от всички останали деца…
Но и до през днешния ден остава открит въпросът: за какво тези по този начин самоотвержени блюстители за човешките права не проявяваха същата угриженост за живота и здравето на невръстните ромски девойчета, принудени да раждат деца на 11, 12 и 13 години . А освен това - от самото начало ни обясняваха, че тази зле прикрита форма на педофилия и сводничество е „ културна особеност”. Наред с демонстративното тъпчене на публичния ред и общоприетите правила. И на законите.
Иначе, ромските фондационери с удоволствие посочваха на непознатите посланици и кино екипи мизерията и крещящите потребности на квартал „ Надежда”. Разбира се, с цел да стимулират следващите си финансови домогвания към огромните международни филантропични запаси. И по този начин, въвличайки хората от квартал „ Надежда” в личния си сюжет , им отредиха ролята на безконечните окаяници, просещи с протегната ръка чуждоземската лепта. Направиха от събратята си инертна навалица , годна само да получава - привилегии и подаяния.
Само че привилегиите и подаянията се оказаха нож с две остриета за ромите в Сливен. Натрапваната политика на приемливост и взаимни отстъпки по отношение на малцинството, фокусирането на обществените помощи само върху ромските семейства , толерирането на етнически привилегии - като неплащането на ток и вода, използването на безвъзмездни здравни услуги и така нататък, започнаха да нервират и скандализират града. Да нагнетяват тиха омраза и злост . И тъй като Сливен към този момент бе в стопански руини, а двойният обществен критерий беше на всички места, хората тихомълком започнаха да напущат кораба и да търсят своето бъдеще в столицата или в чужбина… Обезкървиха града.
А останалите в Сливен пенсионери, безработни и работещи небогати, през днешния ден пренебрежително и яростно се обръщат след върволиците от шумни роми, тътрещи пашмаги към банкоматите за „ социала”, и под сурдинка роптаят против маанетата , разнасящи се на вълни откъм ромската махала. Други продават жилищата си в близкия квартал „ Заимов” и се опасяват да замръкнат по кварталните улици... Докато пишат иронични мнения във Facebook за разхождащите се безметежно по сливенските булеварди цигански коне.
На другата прекаленост са нахъсените „ патриоти”, които злостно клеймят братята роми, вменявайки им всички неудачи , падения и закононарушения на „ прехода” – от финансовата злополука на страната, през изборните измами, до безотговорно ширещата се престъпност. Безконтролно изливаният в обществените мрежи език на омразата (компенсиращ беззъбото ласкателство пред мощните на деня), пред очите ни се трансформира в метод на мислене. Във фашизоидна параноя , ориентирана най-много против ромите. Тенденциозно и съзнателно толерирана посредством медиите, плод на политически инженеринг, целящ раздухването на етническа колизия. У нас, както на всички места на Балканите…
Всъщност, прехвърлянето на всички пороци на деформираната ни държавност върху гърба на уязвимата ромска общественост, е безсрамен и йезуитски акт. Защото идеолозите на теорията, че „ ромите са отговорни за всичко” на процедура са част от естаблишмънта на властта. Което значи, че разполагат с всички лостове да се оправят с проблемите, създавани или свързани с ромското малцинство.
Само че за политиците и управниците ни това уязвимо и манипулируемо малцинство е витално належащо. И надалеч освен поради изкупуването наедро на изборни гласове. А най-много, с цел да стоварват върху гърба му всеобщото възмущение. И по този начин, без особени опасности, да изтърван парата на врящото обществено гърне . Създавайки, с общителното подпомагане на медиите и правораздаването, несекващи драми и кавги с присъединяване на роми/цигани.
Разбира се, нагнетяването на етническа ненавист е знак за пресъпно политическо късогледство . И е рисково! Защото от там до неофашизма крачката е прекомерно къса . Именно по тази причина цялата доктрина за правата на индивида е построена върху аксиомата, че те не могат да бъдат групови, етнически или общностни. Човешките права, тяхната отбрана или тяхното тъпчене са постоянно и единствено самостоятелни. Но… това очевидно по никакъв начин не впечатлява нито овластилите се „ правозащитници” от ромските фондации, нито окупиралите се във властта и кръвно настървени „ патриоти”.
За благополучие, има и други хора и други трендове. При тях етническата принадлежност не е нито дамга, нито проблем, нито опарвдание. В този свят на разсъдъка, нормалността и трезвостта, хората си дават късмет. Приучват се взаимно към схващане и подкрепа…
Не единствено тъй като живеят от генерации дружно под Сините камъни, и ще не престават по този начин. Но и просто тъй като са Хора.
Сред светлите образци за откровена и благотворна интеграция е планът на цигуларя Георги Калайджиев „ Музиката вместо улицата ”.
Целта на този план е, посредством до момента с музиката, небогати, само че даровити ромски деца от квартал „ Надежда” да получат нов небосвод за личностно развиване. Парите за образование на децата по типичен музикални принадлежности се набират от благотворителни концерти , проведени от Георги Калайджиев в Германия. (Задължително с наличие на български композитори в концертната стратегия.) Съпричастността на тамошните интелектуалци и предприемачи към плана е впечатляваща. А дарените средства до стотинка се влагат в музикалното обучение на децата , в креативен работилници, в летни лагери и гостувания във Федералната република. Организирани особено за възпитаниците на Георги Калйджиев и сливенските симфоници.
За десетте години от началото на този въодушевяващ план, до високата европейска музика и просвета са се докоснали няколкостотин ромски деца от „ гетото”. И резултатите са впечтляващи! Към плана „ Музиката вместо улицата " към този момент е основан детски камерен оркестър , а седем от възпитаниците му сега не престават образованието си в родните музикални учебни заведения. Отскоро планът разполага и със лична репетиционна зала, построена също с благотворителни средства. Но - може би най-забележителният резулат е в промененото лъчение на даровитите ромски деца , в пробудената одушевеност, в балгородната увереност…
И една ромска фондация в Сливен постепенно и настойчиво чертае различния път за интеграция. Създадена от лекари с ромско родословие, фондация „ Здравето на ромите” работи от години на терен в квартал „ Надежда”. Лекува, просвещава, поддържа. И въодушевява.
През последните 10 годни фондацията сътвори тим от млади ромски здравни посредници и водачи, поддържа финансово първите ромски студенти – в този момент успяващи и усмихнати младежи, поели живота си в ръце.
Съвсем скоро в квартала отвори порти и първата детска градина - красива, гостоприемна и съвременна нова постройка, издигната по план на Община Сливен…
И ето по този начин, с доста самообладание, твърдоглавие и персонален образец, последователно падат стигмите и предразсъдъците на и за ромите от най-многолюдния сливенски квартал - „ Надежда”.
Процесът ще бъде неравномерен и дълъг. Като в приказка за шарена каруца и неотъпкан път…
В нея сили ще премерят Добрият, Лошият и Злият.
И нека мъдрите победят!
Автор: Мариана Иванова
Статистиката през последните три десетилетия демонстрира трайна наклонност към увеличение на броя на ромите в града, за сметка на застаряващото и напускащо население от българския етнос. Дали самобитната етническа миграция на „ мнозинството” е плод само на стопански аргументи , или сме в подстъпите на други геополитически трендове, е въпрос с нараснала компликация. Но демокрафската трансформация очевидно трансформира образа, манталитета и даже тена и антропологията на Сливен.
Всъщност, ромите от дълго време са неотменима част от историята и живота на града.
Привлечени от хубавия климат и опциите на първата текстилна фабрика на Балканите , те се преселват в покрайнините още при започване на XIX век и стават първите служащи на Добри Желязков – Фабрикаджията. Намерили добра среда за живот и обществен комфорт (по това време в Сливен спокойно съжителстват десетина народности), ромите трайно се заселват под Сините камъни. Мощното икономическо развиване на града след Освобождението разрешава на ромските семейства да разпрострат своята деятелност, дава им ново самочувствие. Появява се и мощна ромска интелигенция , пълноценно интегрирана в живота на Сливен…
Докато през 60-те години на XX век не стартира нашествието на приходящи роми , намиращи прехранване в новооткритите социалистически заводи. Новите заселници усядат в региона към сливенската Ж.П. гара и последователно се обособяват в етнически анклав. Така се образува квартал „ Надежда” - един от най-големите ромски квартали у нас . И от най-проблемните. С течение на времето той се трансформира в неподвластна на регулация и правила територия, в развъдник на безпросветно, криминализиращо се население . В генератор на беднотия, заболявания, болести и престъпност, развихрили се бурно след рухването на комунизма. Дълбоките глъбини на квартала през днешния ден са гето, в което е рисково да се наднича без локален компаньон . Клоака на човешкото обезсърчение . На обезчовечаването.
Отворената през ноември 1989 година кутия на Пандора ( наричана у нас кой знае за какво народна власт ), развихри демоните на анархията, продажността и порока, смъкна задръжките, взриви ценностния модел. В появилия се публичен вакуум скоро изплуваха заченките на новата страна, с одиозните наместници на чуждоземни политически ползи и мафии и техните креатури - подвластни от агентурното си минало държавници и политици , партийно назначени и „ силови” предприемачи, корумпирани магистрати и държавни служители, страховити мутри и рекетьори, новопроизведени ВИП-ове (иначе казано сводници и наркотрафиканти). Всички те - преобладаващи и контролиращи мекушавото, овчедушно и уплашено народонаселение, зомбирано от платените медии, отъпяло от всекидневен боязън и стрес, вкопчено в битовото си оцеляване. Мълчаливо покорно с новия публичен контракт на безочлива измама, лишена от обикновена икономическа подплата.
Всички тези процеси най-компресирано и отчетливо се демонстрираха в ромската общественост. Причината - ниският учебен и обществен статус на малцинството, изкарвало прехраната си най-вече като работна ръка в небрежно ликвидираните, пардон - приватизирани, заводи и кооперации в Сливен. На процедура цялото ромско малцинство бе лишено от прехранване и насила да търси други други възможности за оцеляване. Част от някогашните ромски спортисти и още здрави момчета край тях, бързо се включиха в рекетьорските бригади , други навлязоха сполучливо в бизнесите с крадени коли, противозаконни пунктове за цветни метали, контрабанден импорт на турски артикули. Трети бързо се внедриха в първите канали за трафик на проститутки и опиати . Крещящата обществена диференциация в ромската общественост блесна още в първите години на прехода. В квартал „ Надежда” изведнъж изникнаха първите къщи-палати с първокласни возила начело, на фона на ескалиращата бедност в близост. Съпътствана с разрастваща се престъпност – от кражбите на ток и обирите на хранителни магазини, през разбиването и разграбването на необитаеми парцели по селата, разфасоването на електропроводи , през грабежите, сводничеството, пласирането на дрога и изнасилването на малолетни девойки и момчета (маскирани като „ сватби” и „ хомосексуална мода”), до продажбата на бебета и убийствата. Особено основна роля в тази злокобна верига от ескалираща престъпност се пада на лихварите – робовладелците на ромската общественост . Предоставящи на закъсалите ромски фамилии заеми с 200, 300 и повече % рента, и по този начин на процедура контролиращи напълно живота им . При спорадичните акции на локалната полиция против лихварството в квартала, бяха откривани дълги описи с имена на длъжници, дружно с техните персонални и банкови карти. Подготвени в комплект за източване на обществените помощи. Така най-бедните ромски фамилии бяха превърнати в безропотни добавки на лихварските барони. Тези малограмотни, безработни, ограбени и унизени хорица постоянно биваха принуждавани и приучвани да вземат участие в незаконни схеми. Що се отнася до босовете - те постоянно успяваха да се измъкнат от правораздаването. Нещо повече – бяха мазно ухажвани от всички политически партии в Сливен . Особено преди избори. Заради контрола им върху масивите от длъжници, разбирай - гласоподаватели.
Докато всичко това се случваш поетапно в квартал „ Надежда” (и не само), страната беше заета с „ демонтаж” на тоталитаризма и основаването на нови политическите субекти, с договарянето на обединения, квоти и държавни управления, с нескончаеми промени на пенсионната, здравната, обществената и просветителната системи, с „ нахранване” и покваряване на медиите. И с преточване на националните запаси към джобовете на неслучайни избраници - посредством целеустремено и цинично жонглиране със законотворчеството и методично корумпиране на правосъдната власт.
В този дирижиран безпорядък, ромите внезапно заеха двойнствената роля на основен провинен и жертва, според от политическите (и финансови) ползи и тълкования.
Обезличената и постъпателно маргинализираща се ромска общественост се оказа обект на особено ухажване от страна на редица интернационалните филантропични и псевдохумантарни организации и техните ромски емисари. Под Сините камъни се появиха първите ромски неправителствени организации, призвани да подкрепят интеграцията на ромите, да пазят човешките им и обществени права и да съставляват ползите на събратята си пред страната и в локалната власт. Така в Сливен пристигнаха и първите ромски планове - за основаването на ромска земеделска кооперация , за ромска трудова борса, за филантропично подкрепяне на бедстващи роми и за отбрана на ромските обществени права. Усетили усета на лесните пари, скоро ромските фондации се развъдиха в обръчи, и нарастнаха до над 30 . И въпреки „ спечелените” планове да имаха прекомерно противоречиви и съмнителни резултати, бяха последвани от нови и нови…
Така, един път завъртяно, колелото на великодушното (заради уязвимостта на целевата група) планово финансиране се трансформира в рентабилен фамилен бизнес за няколко сливенски ромски семейства. Скоро те се обявиха като локален политически фактор, пуснаха корени в локалния парламент , валидираха се като мощни НПО-играчи и… получиха висок обществен статут и забележителен заможен статус. (Последният демонстриран единствено там, където трябва…). Макар и недолюбвани и нежелани от своите, видните ромски Неправителствени организации дейци се издигнаха бързо и високо в държавната подчиненост като специалисти и консултанти по ромските въпроси, и започнаха да чертаят тактиките за интеграция на ромите в българското общество. Срещу положително възнараждение, несъмнено . А през това време популацията на квартал „ Надежда” стремително набъбваше, просветителното ниво стремглаво се сриваше, хората обедняваха и оскотяваха, лишени от смислена държавна поддръжка. Употребявани от свои и непознати като „ обосновка” и „ бенефициенти” за следващия рентабилен проект…
Но до момента в който при първите опити с плановото финансиране медиите бяха добре пристигнали, идващите огромни ромски планове (за доста пари), се случваха на мрачно. Медиите не бяха измежду поканените при тяхното стариране, още по-малко при тяхното отчитане , евентуално с цел да не надничат по какъв начин тъкмо са изпълнени декларираните в докладите резултати. Дали са били покрити нормалните условия за гласност и бистрота, можем единствено да гадаем.
Към днешна дата в Сливен никой не знае сигурно какъв брой пари са наляти в прословутата ромска интеграция . Опитът за журналиситическо следствие не съумя да стигне до справедлива цифра, защото НПО-тата на ромските барони и баронеси са в затворена скица, недостъпна за външни очи . Неизвестно къде потънаха и прокурорските инспекции по въпроса. Предполага се, че „ усвоените” от тези НПО-та пари са от порядъка на най-малко десетина милиона лв..
Ако тези пари бяха действително вложени в възстановяване на образованието и живота на ромите от квартал „ Надежда”, евентуално през днешния ден Сливен щеше да е един друг град. А кварталът нямаше да бъде именуван „ гето”. И в дълбините на града нямаше да тлее етническата злост …
Впрочем, поетапното решение на ромските проблеми би пресушило изобилните финансови потоци към богопомазаните фондации, респективно към техните водачи. Случайни очевидци настояват, че на интернационалните конгреси тези „ алтруисти” не се свеняли необмислено да лъжат и спекулират с тежненията на събратята си от квартал „ Надежда”, с цел да „ спечелят” следващата апетитна порция планово финансиране. Не за квартала, а за себе си, несъмнено . Изчислявайки, че толкоз надалече никой не може да ги уличи в неистина, те енергично обяснявали, че на Балканите, в България, има един град, в който управляващите не разрешават на ромите да излизат от гетото, а на децата да вървят на учебно заведение, и този град се назовава Сливен. Интересно е съвпадението, само че тъкмо по това време ромчетата от квартал „ Надежда” биваха извозвани със специфични рейсове до сливенските учебни заведения и получаваха закуска в класната стая. За разлика от всички останали деца…
Но и до през днешния ден остава открит въпросът: за какво тези по този начин самоотвержени блюстители за човешките права не проявяваха същата угриженост за живота и здравето на невръстните ромски девойчета, принудени да раждат деца на 11, 12 и 13 години . А освен това - от самото начало ни обясняваха, че тази зле прикрита форма на педофилия и сводничество е „ културна особеност”. Наред с демонстративното тъпчене на публичния ред и общоприетите правила. И на законите.
Иначе, ромските фондационери с удоволствие посочваха на непознатите посланици и кино екипи мизерията и крещящите потребности на квартал „ Надежда”. Разбира се, с цел да стимулират следващите си финансови домогвания към огромните международни филантропични запаси. И по този начин, въвличайки хората от квартал „ Надежда” в личния си сюжет , им отредиха ролята на безконечните окаяници, просещи с протегната ръка чуждоземската лепта. Направиха от събратята си инертна навалица , годна само да получава - привилегии и подаяния.
Само че привилегиите и подаянията се оказаха нож с две остриета за ромите в Сливен. Натрапваната политика на приемливост и взаимни отстъпки по отношение на малцинството, фокусирането на обществените помощи само върху ромските семейства , толерирането на етнически привилегии - като неплащането на ток и вода, използването на безвъзмездни здравни услуги и така нататък, започнаха да нервират и скандализират града. Да нагнетяват тиха омраза и злост . И тъй като Сливен към този момент бе в стопански руини, а двойният обществен критерий беше на всички места, хората тихомълком започнаха да напущат кораба и да търсят своето бъдеще в столицата или в чужбина… Обезкървиха града.
А останалите в Сливен пенсионери, безработни и работещи небогати, през днешния ден пренебрежително и яростно се обръщат след върволиците от шумни роми, тътрещи пашмаги към банкоматите за „ социала”, и под сурдинка роптаят против маанетата , разнасящи се на вълни откъм ромската махала. Други продават жилищата си в близкия квартал „ Заимов” и се опасяват да замръкнат по кварталните улици... Докато пишат иронични мнения във Facebook за разхождащите се безметежно по сливенските булеварди цигански коне.
На другата прекаленост са нахъсените „ патриоти”, които злостно клеймят братята роми, вменявайки им всички неудачи , падения и закононарушения на „ прехода” – от финансовата злополука на страната, през изборните измами, до безотговорно ширещата се престъпност. Безконтролно изливаният в обществените мрежи език на омразата (компенсиращ беззъбото ласкателство пред мощните на деня), пред очите ни се трансформира в метод на мислене. Във фашизоидна параноя , ориентирана най-много против ромите. Тенденциозно и съзнателно толерирана посредством медиите, плод на политически инженеринг, целящ раздухването на етническа колизия. У нас, както на всички места на Балканите…
Всъщност, прехвърлянето на всички пороци на деформираната ни държавност върху гърба на уязвимата ромска общественост, е безсрамен и йезуитски акт. Защото идеолозите на теорията, че „ ромите са отговорни за всичко” на процедура са част от естаблишмънта на властта. Което значи, че разполагат с всички лостове да се оправят с проблемите, създавани или свързани с ромското малцинство.
Само че за политиците и управниците ни това уязвимо и манипулируемо малцинство е витално належащо. И надалеч освен поради изкупуването наедро на изборни гласове. А най-много, с цел да стоварват върху гърба му всеобщото възмущение. И по този начин, без особени опасности, да изтърван парата на врящото обществено гърне . Създавайки, с общителното подпомагане на медиите и правораздаването, несекващи драми и кавги с присъединяване на роми/цигани.
Разбира се, нагнетяването на етническа ненавист е знак за пресъпно политическо късогледство . И е рисково! Защото от там до неофашизма крачката е прекомерно къса . Именно по тази причина цялата доктрина за правата на индивида е построена върху аксиомата, че те не могат да бъдат групови, етнически или общностни. Човешките права, тяхната отбрана или тяхното тъпчене са постоянно и единствено самостоятелни. Но… това очевидно по никакъв начин не впечатлява нито овластилите се „ правозащитници” от ромските фондации, нито окупиралите се във властта и кръвно настървени „ патриоти”.
За благополучие, има и други хора и други трендове. При тях етническата принадлежност не е нито дамга, нито проблем, нито опарвдание. В този свят на разсъдъка, нормалността и трезвостта, хората си дават късмет. Приучват се взаимно към схващане и подкрепа…
Не единствено тъй като живеят от генерации дружно под Сините камъни, и ще не престават по този начин. Но и просто тъй като са Хора.
Сред светлите образци за откровена и благотворна интеграция е планът на цигуларя Георги Калайджиев „ Музиката вместо улицата ”.
Целта на този план е, посредством до момента с музиката, небогати, само че даровити ромски деца от квартал „ Надежда” да получат нов небосвод за личностно развиване. Парите за образование на децата по типичен музикални принадлежности се набират от благотворителни концерти , проведени от Георги Калайджиев в Германия. (Задължително с наличие на български композитори в концертната стратегия.) Съпричастността на тамошните интелектуалци и предприемачи към плана е впечатляваща. А дарените средства до стотинка се влагат в музикалното обучение на децата , в креативен работилници, в летни лагери и гостувания във Федералната република. Организирани особено за възпитаниците на Георги Калйджиев и сливенските симфоници.
За десетте години от началото на този въодушевяващ план, до високата европейска музика и просвета са се докоснали няколкостотин ромски деца от „ гетото”. И резултатите са впечтляващи! Към плана „ Музиката вместо улицата " към този момент е основан детски камерен оркестър , а седем от възпитаниците му сега не престават образованието си в родните музикални учебни заведения. Отскоро планът разполага и със лична репетиционна зала, построена също с благотворителни средства. Но - може би най-забележителният резулат е в промененото лъчение на даровитите ромски деца , в пробудената одушевеност, в балгородната увереност…
И една ромска фондация в Сливен постепенно и настойчиво чертае различния път за интеграция. Създадена от лекари с ромско родословие, фондация „ Здравето на ромите” работи от години на терен в квартал „ Надежда”. Лекува, просвещава, поддържа. И въодушевява.
През последните 10 годни фондацията сътвори тим от млади ромски здравни посредници и водачи, поддържа финансово първите ромски студенти – в този момент успяващи и усмихнати младежи, поели живота си в ръце.
Съвсем скоро в квартала отвори порти и първата детска градина - красива, гостоприемна и съвременна нова постройка, издигната по план на Община Сливен…
И ето по този начин, с доста самообладание, твърдоглавие и персонален образец, последователно падат стигмите и предразсъдъците на и за ромите от най-многолюдния сливенски квартал - „ Надежда”.
Процесът ще бъде неравномерен и дълъг. Като в приказка за шарена каруца и неотъпкан път…
В нея сили ще премерят Добрият, Лошият и Злият.
И нека мъдрите победят!
Автор: Мариана Иванова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ