Една страховита Бъдни вечер в Пирин планина, в която вярата

Една страховита Бъдни вечер в Пирин планина, в която вярата проправя и благославя пътя към дома ~ разказана от 39-годишния Вазов.

(1850 ~ 1921)

В Пирин

Хубава е нашата Пирин планина!
         Какви високи върхове, покрити цяла година със сняг; какви зелени долини, какви страшни борови гори, какви дивни красоти!
         Лете по ония ти необятни пасбища пъплят вакли стада, мучат гойни крави, цвилят лъскаво-влакнести коне, пуснати на свобода; а овчарският дудук пищи някъде, та оглащава долини и усои и радостни цяла планина...
         А бистри хладни поточета радостно скачат от стръмните урви, лъкатушат из миризливите долини и сладко, сладко шумят, като че ли че пеят нещо... Качиш ли се, хе, там на снежния връх, дето се въвира в небето, то ще видиш надалеко и нашироко други долини и планини; и Струма, и Вардар, и красните картини на Македония; а на юг върховете светогорски, зад тях – Бяло море; а погледнеш ли нагоре – ще видиш бога!...
         Хубава е, хубава е пустата Ирин-Пирин! Но ние ще й идем на посетители зимъска, когато са страшни нейните зимни веявици, нейните снежни стихии и фъртуни. Те бучат като пъкъл и засипват пътища и долове с дебели преспи. Тя тогава наподобява на едно гробно царство. А гладни глутници вълци сноват по белия сняг и очите им светят в нощната тъмнотия. Тежко на пасажера, който се е изгубил ноще из тая планина при такава стихия!

         То го кажи през една такава нощ (беше таман против Коледа), в планинското село Р. дядовата Лазкова челяд очакваше нетърпеливо Климе.
         Защото Климе, Лазков наследник, беше отишъл денем в Мелник да търгува и да накупи премени за майка, за млада младоженка и за двегодишното си дете, та трябваше да се завърне най-късно по здрач, а ето към този момент мръкна хубаво, пада нощ, а него го няма.
         А по какъв начин грозно и ужасно фучи на открито фъртуната. Тя удря в прозореца, хлопа на вратата, раздигва ръжаницата от покрива... като че ли разбойници нападнали на хижата и желаят да влязат вътре.
         А на домашните се свиват сърцата от боязън и безпокойствие. Булката слухти при всяко удряне на прозорчето не ще ли бъде това Климе.
         Но не, Климе не иде и все фъртуната пее на открито. Но по какъв начин е мрачно, боже!
         Детето, положено при огъня, дето ври котлето с коледната гостба, се плаши от шума и заплаква от час на час.
         – Мълчи, мама, мълчи. Тате ще пристигна да ти донесе червени буйки – котка го майка му.
         То млъква при тия думи, обръща към майка си очички цялостни с благополучие и сълзи, и пита:
         – Тате? Буйки?...
         – Буйки, буйки, Гачко, нà, тате иде...
         И тя му показва към вратата, която пращи от вятъра.
         И въздиша.

         Въздиша и дядо Лазко в къта, сгърбен под товара на годините и на тежки мисли. Мисли той за Климе и пъшка глухо, тъй като не на положително е това бавене. Планината е цялостна с гадина, нощта е страховита, халата не престая... Оная зима вълци нали изядоха Горановия аргатин край самото село, а преспи засипаха трима души... Та и кръвопийци не липсват околовръст... пусто турско!... И Лазко преглъща страховете си и не смее да охне извисоко да не уплаши снахата и детето, които плачат.
         – Какво хленчите вий там? – съди ги той намусено, а в гърдите му се задънил камък, и хъ-хъ... да заплаче и той с глас...
         Вратата се бутна и се отвори.
         Всички трепнаха.
         Влезе баба Лазковица; тя се връщаше от църква; ходила бе да възпламени свещица пред свети Мина, да покрие Климе.
         – Няма ли го още? – попита тя страхливо, като изгледа стаята.
         Вместо отговор булката заплака.
         – Боже благи, къде остана това момче? – пъшка бабата и отива пред щампицата, дето гори кандилце.
         И се кръсти отново.
         А котлето с коледната манджа ври на огъня радостно. Но го не запомнили. Полунощ приближи. Никой не мигнува.
         Огънят хвана да гасне; котлето млъкна.
         Вратникът стои все отворен към полето, тъй като къщата е на края.
         Фъртуната на открито вие и, като че ли и вълците вият там. И студени тръпки пълзят по кожата на всички.
         Боже, боже, какъв Бъдни вечер!

         Климе е изгубил пътя, веявиците засипали всичко: и долове, и рътлини, и пътища, и поля. Вчера остави селото по хубаво време, а в този момент?... Цели часове той се скита из Пирин планина и не знае къде се намира, накъде отива, какво ще срещне. Разбрал е той единствено едно: че надалеч, надалеч е в този момент от селото си, в непознати планински пущинаци, в царството на лютите зверове и на гибелта. Нощта е видела от снега, само че окото му нищо питомно, нищо, което да наумява за индивида, за живота, не види: ни барака, ни село, ни егрек да се светне, дето да се подслони. Селото му е в котловина: и да бъде близко, той няма да го види. Планината навсякъде пуста, бяла, страшна. Сякаш труп, затрупан с бяла плащаница. Но къде отива? Той върви напосока, единствено да не замръзне... Фъртуната го бие в гърба и плаче зад него, и пищи, и фучи, като юди на самодивско хорище. И Климе върви напред, напред, напред, и пущинакът става все по-безкраен и по-гибелен. Той знае, че домашните му в този момент го чакат и се кахърят... Боже, дали ще бъда отново жив да ги види? Но кой излазя жив из такава бездна? Той чувствува, че вкочанясва, че скоро ще затъне и остане в ня коя пряспа и никой не ще да знае де е неговият гроб. А булката и Гачко!... Фъртуната изпищя ужасно и прекъсна размишленията му.
         Внезапно той зърна в полумрака доста черни сенки, които вървяха тихо по снега. Какво е това? Вълци! Те са цяла паплач и идат към дясната му страна, вият... Той фукна, гладната глутница бързешката го подири с диви вияния... Колко време тичам, той не помни... Пред него беше все голо, все пусто, все снежна поляна. Веднага Климе видя, че отпреде му се замярка нещо, светли точки лъскаха и го присрещаха: дружината беше пратила един отряд да му затвори пътя... Климе видя страшна, неизбежна гибел... Тогава фукна отново, като оглупял, наляво, по нова посока, из някакво стръмнище надолу, и вълците след него... Той се дваж сплита в пояса си, който се влечеше, и пада. Кога се озова в дола, Климе видя с наслада, че влазя в някакво село... Кое е, помашко ли е, християнско ли е - той не мисли, тъй като глутницата го погна и там. Тя иде по петите му... Той се мръдна в една вратня, която, види се, фъртуната бе отворила, и се затече към прозорчето, що още светеше. И вълците след него. Климе бутна жестоко вратата и влезе в непозната къща. Той въздъхна: видя българска, християнска къща и куностаса, и пред него кандилце... Огънят колкото да блещукаше и тлееше още. Из сянката скокнаха някакви хора... Той се озърна изумен. Къде се намира той?
         Изведнаж Климе позна, че е вкъщи си.
         Привидението бе напътило лутанията му към тяхното село, към тяхната къща, когато той мислеше, че напълно на друга посока блъснал.
         –Тате! Булка! Ставайте! – викаше той, като сваляше торбата с коледните премени.
         Те изкрещяха всички като луди и го прегърнаха.
         – Синко, къде се губи в тая огромна стихия? – шъпне старецът неумишлено и плаче като дете.
         – Бурята огромна, само че Господ е още по-голям, тате... Хай стегнете се, да вървим на църква. Не чувате ли? Клепалото бие.
         В същий момент, при едно утихване напразно, чу се клепалото. Христос се беше родил.
         Скоро щастливата челяд излезе и се запъти към божия храм.
         А котлето с кървавицата отново радостно закъкра на oгъня!...

1889 година

 Из: „ Събрани съчинения “, Иван Вазов, изд. „ Български публицист “, София, 1976
Снимка: Иван Вазов (1850-1921); Институт за литература, dictionarylit-bg.eu