Една мъдра история за младия обущар, отнел очите си в

Една мъдра история за младия обущар, лишил очите си в своя блян за непорочност, и разкрил познанието, че не може да затвори прозорците на душата си.

(1877 ~ 1949)

Очите на свети Спиридон

Свети Спиридон беше безпаричен обущар. Приведен над своята ниска масичка, по която бяха разхвърляни сечивата му, и потопен в блажени размисли за бога, той работеше по през целия ден. Едничката му отмора бе, когато сядаше да яде добродушно и бавно сухия си хлебец или когато повдигаше очи да огледа на открито през дребното прозорче прелестната картина на божия свят, която постоянно го умиляваше.

Бялата студена зима и горещото златно лято го радваха еднообразно. Пролет, когато слънцето топеше снега, св. Спиридон обичаше да се заслушва в равния монотонен звук на капчиците, които падаха от схлупената стряха на дюкянчето му, и да гледа по какъв начин в отсрещната градина пред дребната черквица напъпва люлякът разцъфнува ябълката. Сладкият мирис на цвета пълнеше цялата дребна тиха улица, влизаше на талази в тясното дюкянче и възбуждаше още повече към непорочност душата на младежа. В такива дни св. Спиридон с особена наслада и вяра мислеше за небето и от време на време ставаше от ниското столче и надзърташе през прозореца да го погледа.

Той бе млад и прекрасен, само че ласкания и похвали не опустошаваха душата му с неверна суетност. С героизъм и смирение, той жадуваше за хвалба единствено от бога, само че се мислеше за неподобаващ за нея, въпреки че нямаше никакви грехове. Едничката негова мисъл бе да очисти душата си по този начин, че да разцъфне като ябълката пред срещния храм и нейния мирис да храни добродетелите по този начин, както белият ябълчен цвят храни пчелите.

Неговата душевна хубост даваше образ и на нейната тленна обвивка – тялото. Тоя безпаричен младеж беше прелестен. Лицето му сияеше от една света непорочност и по мъдрото му чело бягаха и се преливаха колкото да уловимо бели и розови облаци, като по утринно майско небе. Сините му очи, съзерцавайки всеки път с наслада божествените неща, имаха езерна дълбочина, в които трептяха отраженията на всички небесни светила.

Богати и красиви моми от града минаваха постоянно измежду тая отдалечена улица, гдето беше обущарницата на младежа, и търсеха случай да го видят, като желаеха да си поръчат празнични обувки при него. Това ужасяваше благочестивия момък и когато чуеше радостен женски диалект и звук на копринени рокли, той навеждаше чистите си очи надолу и не ги повдигаше, до момента в който вън не се възцари радостното и безшумно успокоение, което имаше дребната улица.

За да избегне всяка сексапил, която можеше да пристигна, той бе сложил пред прага на дюкянчето си едно малко ковчеже с пепел. Всяка жена, която идеше при него за поръчка, стъпваше там и от следата на стъпката обущарят вземаше мярка за работата си. Защото чистият юноша пъдеше из душата си всяко предпочитание за жена, което можеше да наруши неговото свето самодоволство, и пазеше очите си от сянката на изкушението и ръцете си от прикосновение с тяло, родено за сласт.

Веднъж, когато св. Спиридон бе станал от триножника и искаше да огледа от прозорчето и да се порадва на едно бяло облаче, с което някое невидимо ангелче си играеше в небесната синевина, пред дюкянчето спря позлатена колесница и от нея слезе и почука на вратата една млада туркиня. Яшмакът й беше леко отворен и св. Спиридон побърза да наведе неземните си очи към прашния под, с цел да не се вмъкне през тях в душата му прелестта на изкушение-то.

Жената отвори бавно и влезе. Заедно с нея влезе и застана в тъмната и бедна работилница хубавият пролетен ден, който цареше вън. Св. Спиридон чу бодрия звук на чешмата, любовното блъскане на врабчетата, някаква ария на младо момиче, мъжествения смях на младежи. Тая радостна суетност на живота влезе дружно с непознатата жена и застана в дребното дюкянче.

Младежът наведе още повече глава и не знаеше какво да каже.

Тогава дамата нежно, меко и властно му сподели да й вземе мярка за нови обувки.

– Стъпете вън на пепелта в сандъчето. Ще взема мярка от стъпката ви, добра госпожо – рече кротичко св. Спиридон.

Жената се засмя звънко, хубаво и на благочестивия юноша се стори, че тълпи младежи застанаха пред дюкянчето му и нахвърлиха вътре хиляди пресни благоуханни цветя. Той закри очите си с ръка и повтори молбата си с такова примирение, че сърцето на младата туркиня се сви.

– Не – каза тя и замълча. После добави:

– Искам да ми вземете мярка от крайници.

Тогава св. Спиридон стана, сграбчи мярката и без да повдигне очи, приближи непознатата жена. Тя, като събра малко дългата си копринена рокля, повдигна хубавия си крайник и стъпи върху ниското триножно столче. Св. Спиридон обви пипайки ширита към стъпалото. В тоя момент светият юноша изгуби нишката, която свързваше блажените му намерения с бога и предан на работата си, подвигна очи да види какво показваше мярката. Тогава крайчецът на едното му око видя изящния крайник, нежно обхванат в мрачен копринен чорап. В душата на благочестивия юноша нещо се сгромоляса. Още малко, и той беше убит вечно. Но твърдостта на вярата му не го остави. Светостта, която бе го крепила толкоз време, бе калила волята му. Тя въстана против събудените стремежи и св. Спиридон с експедитивност сграбчи шилото от масата и с твърда ръка избоде окото, наклонно към прелъщение. Заедно със мощните болки св. Спиридон усети и чу ликуването на избавената от погибел душа и в възторг от блажената приятност той не сне ръката си, а удари по-твърдо с шилото и избоде и другото око. То нямаше виновност. Но в жаждата си за непорочност светият юноша искаше да затвори прозорците на душата си, през които можеха да минат лъчи, отразени от съблазнителни и неверни неща.

Като остана без очи, св. Спиридон не можеше да работи към този момент. Той затвори дюкянчето си и отиде в гората, гдето течеше огромна река сред крайбрежия, обрасли с върби и ракита. Опипом сечеше пръчки, седеше на припек, плетеше кошове и ги даваше за парче самун на селяните, които минаваха оттова за града.

Наоколо му беше така безшумно, умерено и радостно. Той слушаше плясъка на рибките, които от време на време играеха в реката, и дълго стоеше до брега в безмълвие. Журченето на пчелите и слабият звук на белостволите брези, които растяха в близост, пълнеха успокоената му душа с приятност. Когато минаваше пипайки от едно място на друго, той молеше бога да упътва краката му, с цел да не мачка мравките и дребните инсекти, които пълзяха из тревата. Вечно младият и нов ветрец, който се раждаше заран и вечер и умираше по пладне, обираше мирис от всички треви, цветя и липи, носеше го на слепия подвижник и топеше душата му в приятност.

Сред тая чудна тишина мислите на св. Спиридон, многократно очистени, отиваха при бога и съзерцаваха с часове неговата мъдра, прощаваща усмивка.

Само едно нещо тревожеше светия човек – любовните чуруликания на птиците, които пълнеха гората. Св. Спиридон чуваше по какъв начин гълъбите, гургулиците, славеите и всички други птици кацаха по клоните и любовните им ласки го смущаваха. Той събираше камъни и хвърляше слепешката из гората, шъкаше, махаше ръце и се мъчеше да ги пропъди. Но те продължаваха да викат, да пеят, да се обаждат една на друга. В мисълта на светеца макар напъните му несъзнателно изпъкваха картините на техните буйни отдавания и един ден младият светец с смут разбра, че там, в душата му, има други очи, които той не можеше да избоде.

И приведен над кошчето, което плетеше, той размишляваше и разбираше, че като съзерцаваше света с телесните си очи, той нивга не е изпитвал тъга като в този момент, когато го съзерцава с очите на затворената си душа. Облада го безпокойство. Като не знаеше отгде иде повода на това, той намерения, че е направил пред бога някой грях, и почна да прекарва дните и нощите си в молитва. Ала от ден дневно душевното му успокоение се повече и повече изчезваше.

Веднаж, като туряше последните плитки на един панер, нему се показа съблазнителната картина, която го накара да избоде очите си. Той видя ясно с очите на душата си прелестната жена, застанала пред него с приповдигната пола, под която се показваше изящният крайник в копринен чорап. Св. Спиридон на вятъра искаше да изпъди тоя облик, така явен и привлекателен, само че не можеше. Накъдето и да обърнеше сляпото си лице, той виждаше тая жена и чуваше смеха й. Светецът високо завика, заокайва се и почна да зове бога за помощ. Напразно. Съблазнителният облик растеше и го превземаше. Той почна да го вижда подобен, какъвто не бе го виждал и не би желал да го види тогава, когато още светеха сините му очи. И не щеш ли страшни стремежи почнаха да тласкат кръвта в жилите му. Той искаше да се моли, само че от устата му излизаха горещи любовни слова, които ечеха в безмълвната гора като викът на кукумявката.

– Господи, за какво ме мъчиш! Погубих очите си, с цел да те реализира – а надалеч съм от тебе. Научи ме по какъв начин да те реализира. Направи предсказание, господи!

И свети Спиридон падна с очите си към земята, с цел да стори реверанс. Като се повдигна отново и обърна глава към небето, на младото му лице светнаха още веднъж сините хубави очи с дълбината на езера, в които се оглеждаха всички небесни светила.

Из: „ Под манастирската лоза “, Елин Пелин („ Събрани съчинения в шест тома “, Том трети) изд. „ Български публицист “, 1977 година
Снимка: Елин Пелин (1877-1949); Институт за литература, dictionarylit-bg.eu