Можело ли е Русия да бъде католическа?
Днес Русия е най-голямата страна в света, запазила християнството като своя публична вяра. След 1990 година в нея са актуализирани и издигнати нови 25 хиляди църкви. И това на фона на Западна Европа, където непрекъснато унищожават църкви, трансформират ги в развлекателни заведения, кръчми, хранилища – или пък напряко в храмове на религии, враждебни на християнството.
Да не приказваме, че след гибелта на Византия през 1453 година, в случай че не е била Русия, Православието просто е щяло да бъде заличено от лицето земята.
Възможно ли е обаче историята да е предвиждала и отговор „ да “ на въпроса, подложен в заглавието – т.е., Русия отново да е била християнска, само че католическа страна? Отговорът, както постоянно се случва в историята, е: „ и да, и не “.
Годината на покръстването на Древна Рус е 988. Официално към този миг християнската черква все още не била разграничена. Голямата Схизма, която е публично делене на Църквата на католическа и Православна (съответно, римска и византийска) датира от 1054. Тоест, от Покръстването на Русия до схизмата има разлика от 66 години. Формално това значи единствено едно: пред съветския княз Владимир не е стояла нуждата да избира сред католицизма и Православието – тогава към момента нямало нито католицизъм, нито Православие.
Но от хрониките е известно, че киевският княз се колебаел точно сред Рим и Константинопол. И въпросът тук не е толкова в религията, колкото в политиката. Разколът се случил през 1054 година, но не на празно място. Той бил последната капка в разграничителния развой, който продължавал много години.
В средата на ІХ век избухнал сериозен спор сред римския папа и константинополския патриарх поради Балканите, България и Южна Италия. Този спор стига до такава степен папа Николай I да разгласи, че патриарх Фотий е определен нелегално и да изиска неговото преизбиране. След като му било отказано, папата отлъчил Фотий от църквата. Фотий от своя страна анатемосал Николай, а заедно с него и Римската черква.
Първото отделяне се състоя през 863 година, второто през 867 г. През следващите 200 години почти нямало контакти сред двете църкви. Константинопол и Рим почнали отделно съществуване един от различен. Киев, Новгород и други градове на Древна Рус, естествено, попаднали в сферата на въздействие на Византия. Тук постоянно идвали гръцки свещеници.
Руската хроника „ Повесть временных лет “ разказва комплицирания развой на избор на вяра за Киевска Рус. При княз Владимир идвали мисионери не само от Рим и Константинопол, но и от волжките българи – които предложили на княза да одобри исляма, и от хазарските евреи – с оферти да одобри юдаизма. В крайна сметка Владимир направил избор в полза на Константинопол.
Пратениците на папата в Русия не се появявали толкова постоянно, колкото духовници от Византия – само че по тази причина пък били доста дейни. Ала като цяло Константинопол достигнал Русия доста по-рано от Рим. Ромеите имали и още едно предимство – географско. Би било извънредно безразсъдно за киевските князе да прекъснат продължителните си връзки с Византия. Самото съветско духовенство след покръстването през 988 година се състояло съвсем напълно от гърци. Така да се допусна, че Русия щяла да се насочи към Рим след Схизмата през 1054 година, е химера.
Но въпреки всичко, дано разгледаме разновидността, при който Владимир избира доближаване с Рим. Да не говорим, че това би било изцяло неправилна политическа стъпка и без да навлизаме в богословски детайлности, дано се опитаме да си представим какво щяло да се случи по-нататък.
Значи, хипотезата е: през 988 година Русия приема християнството по западен жанр (все още не е официално католицизъм), а през 1054 година дефинитивно се оформя като католическа страна. Строят се църкви и манастири от западен вид, епископите се назначават от Рим, а не от Константинопол.
Като начало: такава Русия би се озовала във враждебна среда. Рим е надалеч, но Константинопол е близо. Една византийска икономическа обсада била неприятна вероятност. За Русия Константинопол тогава бил най-важният търговски сътрудник. Киев бил силно зависим от това партньорство – обаче Константинопол можел и без него.
Но това би имало и противоположен резултат, към този момент негативен за Византия. Напълно допустимо е морските набези срещу Константинопол да станели нещо всекидневно за съветските князе. Не е било изключено даже вероятно обединяване на русите с Кръстоносните походи – още повече, че и за кръстоносците Константинопол бил забавна плячка, както сетне посочила историята.
Можем да продължим да гадаем. Например, забавен въпрос е как би се развила съдбата на Тевтонския медал. Той се премества от Палестина в северната част на Европа, с цел да се бие с местните езичници и православни. Но какъв смисъл в това, в случай че към този момент била налице католическа Русия, способна да се оправи с тази задача?
И по какъв път е щяла да поеме Москва през ХVІ век, когато пристигнало времето на Реформацията? По-нататък с Рим? Или, в противен случай, по пътя на Лутер, Калвин и други татковци на Протестантизма? Вероятно Русия също щяла да има своя набожен модернизатор.
И най-после – Балканите. Русия водила редица войни за избавление на балканските нации най-много заради една съществена причина – религиозното съпричастие и единение. Балканските нации били също православни. Този мотив чак до края на ХІХ век имал такава тежест, че даже западните страни признавали абсолютно правото на Русия да бъде тяхна настойничка. Но в случай че тя била католическа, каква щяла да бъде ориста на румънци, гърци, сърби, българи… Отговорът на Историята на този въпрос е много тъмен. Дава го ориста на арменците в Османската империя. Православните балкански нации надали щяха да избягнат същата злокобна орис. Просто през днешния ден техните страни нямаше да съществуват.
–
