Истинският характер на Римската армия и няколко любопитни факта за нея
Днес римската войска се помни като най-мощната бойна машина, която античният свят е виждал. И то изцяло основателно. Но са й нужни епохи, с цел да прерасне в свирепата мощ, която провокира боязън в народите по периферията на империя.
В най-ранните си дни армията на Рим се набира при потребност от жителите въз основа на имуществените им възможности. На върха са мъже, които могат да обезпечат кон, и стигаме до елементарните бойци или легионери, които могат да разрешат единствено меч. Чак след първите две пунически войни в Рим против Картаген през 3 век прочие н. е., римската войска се развива във военния колос, преобладаващ античния свят.
С повишаването на силата на армията броят на мъжете, които служат в нея, се усилва. В републиката броят варира съгласно условията. Те бяха най-вече десетки хиляди до Късната република (около 104 – 31 година прочие н. е.), когато генералите на Рим, събрали големи сили, водят война, следвайки своите политически упоритости. При императорите (27 година прочие н. е. – 337 година сл. н. е.) евентуално армията нараства от към 250 000 на 450 000 души, от най-вече цивилен легионери в легиони от по 5000 и провинциални помощници в почти еднакъв брой.
Но римската войска се употребява за доста повече от война. Тя е съвсем единственото средство, посредством което римската страна ръководи своята благосъстоятелност. Войниците издигат замъци, построяват акведукти, работят като бодигардове, наглеждат цивилните, ръководят кариери и затвори и събират налози. Някои умират от заболявания, противников дейности или произшествия. Други претърпяват военната си активност и стават ветерани, или се пенсионират, с цел да станат част от цивилния живот.
И макар многото си функции в римското общество, армията още повече се помни най-добре с военната си мощ. И по този начин, по какъв начин една мощ може да бъде толкоз сполучлива? Тя не е ваксиниран против проваляне – по никакъв начин дори. Но римляните имат изключителната дарба да се оправят с несгодите. Възстановяване след ужасите при езерото Тразимене (217 година прочие н. е.) и Кане (216 година прочие н. е.) по времето на Втората пуническа война (когато римляните са победени два пъти от картагенския военачалник Ханибал, който по това време прави каквото си иска в Италия) е повратна точка.
Римската войска се основава на организация и еластичност като по този начин постоянно се приспособява към събитията. Нейните бойци също по този начин са извънредно добре екипирани, най-много с Gladius Hispaniensis, „ испанският меч “. Това е едно порочно оръжие, което отразява суровата действителност на жестоките борби лице в лице. Но в императорската ера бойците прекомерно постоянно смъкват един император след различен в търсене на все по-големи дарове и нарастване на заплатите, дестабилизирайки империята.
Gladius Hispaniensis
Историите за армията устоят дълго след гибелта на последните й бойци – основно тъй като римляните оставят толкоз доста информация за нея. Историци като Ливий, Йосиф Флавий и Тацит обичат военната история и ни дават голямо количество детайлности за нейните акции и борби. А самите бойци също са по-грамотни от популацията и по-често остават сми записи за живота си, било то в надгробни камъни, религиозни дарения или писма. Това оставя голям списък, който няма паралел от друга антична или средновековна войска. Ето няколко забавни обстоятелството за нея.
През 2 век сл. н. е. млад египтянин, наименуван Апион, извършва строгите критерии за допускане в редиците на римската войска – той е бил на възраст сред 17 и 46 години, роден като свободен човек и е минава непоколебим медицински обзор – и се е включил към флота. След това подхваща рисково пътешестване от селото си в Египет до Италия, като кораба му за малко да потъне по пътя. За благополучие Апион наред стига до базата на римския флот в Мизенум от северната страна на Неаполския залив, където се причислява към транспортен съд, наименуван Атеноника, и неотложно написа у дома на татко си.
Писмото му е на гръцки, всекидневният език в Източната Римска империя, и гласи „ Благодаря на лорд Серапис, че когато бях в заплаха в морето, той незабавно ме избави “. Той също се зарадва при идването си, че „ получава от Цезар три златни монети за пътни разноски “. Това е забележителна сума пари, еквивалентна на към половин година възнаграждение за член на флота. Апион има какво друго да каже на татко си Епимах: „ Казвам се Антоний Максим “ – това е чисто новото му римско име. Въпреки че не всеки боец приема римски псевдоним, някои го вършат – и това е нормална процедура във флота на Апион. Новото му име е типично римско, а за Апион е въпрос на горделивост.
По време на галската акция на Юлий Цезар (в модерна Франция), два центуриона (командири на към 80 души всеки), наречени Тит Пулон и Луций Ворен, печелят нестихваща популярност в разгара на яростна борба. Цезар е толкоз впечатлен, че даже споделя историята им.
Двамата са горчиви противници за най-хубавите места. Един ден през 54 година прочие н. е. легионът е нападнат от племето Нервии (войнствен народ, живял в северната част на Галия). Пуло предизвика Ворен, обвинявайки го, че чака по-добра опция да потвърди храбростта си. След това Пуло се гмурва в борбата, не оставяйки на Ворен друга опция, с изключение на да го последва, ако не се счита за страхливец.
Пуло хвърля копието си и удря един от нервиите. Но други нервии хвърлят своите копията по Пуло, който няма късмет да избяга. Едното копие се забива в щита му, а друго – в пояса. Ворен се хвърля да помогне, отклонявайки вниманието на племето към него, тъй като те считат, че Пуло към този момент е мъртъв. Ворен убива един и изгонва останалите, а по време на мелето Пуло съумява да се измъкне и да докара подкрепление. Те бягат назад зад римската защита, щастливи, че към момента са живи.
Цезар споделя: „ Невъзможно беше да се реши кой би трябвало да се смята за по-добрият мъж по смелост. “
