Гащеризонът ми е мокър, само на реверите светят две сухи котешки очички
ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ “КАРАВЕЛОВ “
24.04. – 11.05.1987 година, преход Суец – Тайван
Изнемогвам, макар тренинга на пловдивската горещина. Едва сколасвам да се възстановя за идната вахта. Преди 8-9 дни температурата на водата в Бургаския залив бе 5-6 градуса, само че в Червено море помпите дърпат не охлаждаща вода, а топла супа – 31-32 градуса. И елементите изнемогват, само че те са от желязо. На таблото в централния пулт светят предупредителни оранжеви светлини „ Повишена температура на маслото “. Поради изобилното потене по тялото ми избиват червени точици. Гащеризонът ми е изсъхнал единствено на 15-20 сантиметра над глезените и на крайчеца на реверите светят две сухи точици като котешки очички. И както всички от машинното поделение запращам тежката работна дреха, замествам я с фланелка и лек панталон, срязан над коленете. С остатъците от възприятие за комизъм си помислих, че може да се удавя в питейна вода, просто тъй като нямам време да я изпия, откакто се нахвърлям като морфинист и сърбам закъснялата доза.
От мостика ми звъни третият асистент Владо. Тичай, на Баб ел Мандеб сме. Протокът на сълзите. Тичам. Като мащаб нещо сходно на Гибралтар, единствено че вместо Европа – Африка в този момент крайбрежията са Африка (запад) и Азия (изток). Една пейзажна точка в интерес на азиатския бряг. Към Африка виждам да пъшка двугърба камила измежду пустинното море. Остров. Не, зрителна машинация. След малко с смяната на гледната точка „ камилата “ се разпада на верига от три голи острова. Нито един от тях не би могъл да приюти Робинзон. Това би трябвало да види и Алеко Щастливеца, който стигна до Чикаго на запад, само че злочинство попречи на желанието му да мине през Баб ел Мандеб към Изтока. На мене ми провървя, всеки оборот на винта ме праща по-далече от фантазиите. Но, би трябвало да побързам назад към горещия тътнеж на машината.
Слава Богу, Индийският океан леко дръпна температурите надолу, пък и човек се аклиматизира. И привиква да бърше потно лице с чисти пакли, а не със солен ръкав.
Случайност е, че бях миропомазан с изключително приятна преференция – къндишънът, постоянно надут на макс, непрекъснато поддържаше в каютата ми 21 градуса. Оазис от към 9 квадратни метра, който повлия на обществения климат. Каютата ми стана хан. Момчетата привикнаха да си пият кафето при мен, употребиха обителта, даже когато титулярът е на вахта. Отбиваха се при мен и тогава, когато търсят някого. Но ми завидяха. Наближавахме конзола на полуостров Индустан, когато в каютата ми нахлуха вторият монтьор и машинният боцман, навирили отвертки като самурайски мечове. Имало митинги от палубна команда, че в техните каюти къндишънът на духа задоволително. Колко му е да се скапе нещо, което работи, и при мен температурата се подвигна с 5 градуса. Признавам, че псувах, само че не съм проклинал. Защото единствено няколко часа след нашествието на „ самураите “ изпищя къндишън-компресорът и в цялата надстройка от основна палуба до мостика дишането се затрудни. И по този начин – три денонощия и половина. В такива случаи ругатните, които по предписание са насочат към готвача, литват по адрес на втория монтьор, отговарящ за ремонта на оборудването. Онези, които не устояха на влошените битови условия, спяха край басейнчето на лодъчна палуба, само че надали са сънували подиуми от кино лентата „ Рим на аристократите “.
Компенсирах с отворен финистрин и лице, изложено на вятър и солена влага. Подобно на Атлантика и Пасифика, Индийският океан също диша диафрагмално. Беше наслада за очите да виждам по какъв начин ято летящи рибки се стрелкат в бръснещ полет напълно наоколо и се гмуркат след секунди. Макар и рядко, ходех на бака. Любимото ми място. Край крайбрежията на Шри Ланка попаднах на океанска атракция. Покрай бордовете играят стада делфини. Ври. Пред булба се стрелкаха 7-8 делфина, тъкмо със скоростта на кораба. Каскада от скокове и подводни фигури от висшия „ пилотаж “ в транспарантната вода. Явно богато крайбрежие, щом може да храни толкоз игриви делфини. Никакъв делфинариум не може да предложи такава панорама.
Социумът се реалокира в каютата на Градското. На него му наподобява да играе ролята на хоросан. За първи път в каютата му видях трилистник – цвете, което не може да има повече от три листа. Машинният боцман, който Добчо назова Тангото, макар че стъпката му бе повече валсова, се стопи от копнеж да придобие редкия растителен тип, подготвен на замяна или покупка, само че Градското не одобри договорката. Той си водеше отметки по календара по кое време завехва едно листо и се появява друго.
Млад капитан с още по-млади помощници на мостика, подхожда им шофьорският нрав. Случва се да желаят да вдигнем 5-6 оборота, с цел да „ издухат “ попътен транспортен съд. За разлика от самотността в Атлантика сред Гибралтар и Куба, тук още от Суец през Червено море и в Индийския океан в посока Сингапур непрекъснато следваме или се разминаваме с кораби. А си имаме и директен противник. „ Ботев “, който също плава за Тайван, още в Червено море имаше сензитивна преднина, само че се надяваме до финала да го изпреварим. За да бъдем третият български екипаж, който дебаркира на екзотичния остров. Не сме на океанска олимпиада и все пак… Обаче ще би трябвало да се позабавим.
Близо до кърмата на левия ръб, съвсем до водолинията, има остаряло мазутено леке. Прекарахме го през Суец канал, само че във всяко последващо пристанище може да ни навлече еконеприятности. Стоп машини, лодка ляв ръб на вода. Третият асистент, четвъртият монтьор, двама от палубна команда и наша невзискателност. Събрахме много аудитория и най-усърдни в даването на инструкции от високото се оказаха готвачът и камериерите. Нищо работа върху сектор от един квадратен метър. Изтърпяхме и напътствията, и потта. Капки от лицето ми падат във водата, само че не се разтварят завчас, а наедряват по цвят и форма като зърното на гърда. Да посегна и ще пребъркам пазвата на океана. Малка акула доближава лодката по-скоро от любознание и не помръдва, до момента в който лебедката ни качва горе на лодъчна палуба.
Едва сме навлезли в Малакския проток и ни облита „ сантинната “ авиация. Чисти сме, след кораба не остава екоопашка. Обаче подминаваме апетитния порт Сингапур. Ами да, откакто в Бургас основният монтьор зареди с гориво до ануса. Нищо, на връщане. А ето и отплата. От светлиците на площадка в машинното поделение пада безоблачен вързоп – окръжност с диаметър към 80 сантиметра. Подлагам лице под екваториалния „ душ “ и… имам възприятието, че на тази географска широчина слънцето може да разхлажда. Люлеенето на кораба мести „ кварцовата “ ми лампа, пристъпям в необятна крачка, само че нямам време да танцувам със светлината.
Колегите от палубна команда към този момент наподобяват на арапи, спрямо тях петимата мотористи сме напряко бледолики. Има и по-съществена разлика. Няма мълчешком състезание, само че никой от нас не бърза първи да прати първа радиограма към брега. Какво да оповестя, че съм на кораба ли? На празничния обяд по случай 1 май Добчо, Васо и Стефо получиха радиограми, непосредствено доставени от радиста. С желязно самообладание и тримата ги оставиха встрани като салфетки и не ги погледнаха. Публичността на интимното е обвързвана със загуба на достоинство и на транспортен съд. Юнаците от палубата са по-първично прочувствени.
Преднината на „ Ботев “ се стопи, с часове задатък сме на рейда пред порт Каошунг. С изрядна старание се обажда сътрудник, пилотска работа и шипшандър, че ни чакат. След 7500 благи едно листо от трилистника на Градското вехне, а друго плаче с същински сълзи.
Това са мемоари в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти. очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
24.04. – 11.05.1987 година, преход Суец – Тайван
Изнемогвам, макар тренинга на пловдивската горещина. Едва сколасвам да се възстановя за идната вахта. Преди 8-9 дни температурата на водата в Бургаския залив бе 5-6 градуса, само че в Червено море помпите дърпат не охлаждаща вода, а топла супа – 31-32 градуса. И елементите изнемогват, само че те са от желязо. На таблото в централния пулт светят предупредителни оранжеви светлини „ Повишена температура на маслото “. Поради изобилното потене по тялото ми избиват червени точици. Гащеризонът ми е изсъхнал единствено на 15-20 сантиметра над глезените и на крайчеца на реверите светят две сухи точици като котешки очички. И както всички от машинното поделение запращам тежката работна дреха, замествам я с фланелка и лек панталон, срязан над коленете. С остатъците от възприятие за комизъм си помислих, че може да се удавя в питейна вода, просто тъй като нямам време да я изпия, откакто се нахвърлям като морфинист и сърбам закъснялата доза.
От мостика ми звъни третият асистент Владо. Тичай, на Баб ел Мандеб сме. Протокът на сълзите. Тичам. Като мащаб нещо сходно на Гибралтар, единствено че вместо Европа – Африка в този момент крайбрежията са Африка (запад) и Азия (изток). Една пейзажна точка в интерес на азиатския бряг. Към Африка виждам да пъшка двугърба камила измежду пустинното море. Остров. Не, зрителна машинация. След малко с смяната на гледната точка „ камилата “ се разпада на верига от три голи острова. Нито един от тях не би могъл да приюти Робинзон. Това би трябвало да види и Алеко Щастливеца, който стигна до Чикаго на запад, само че злочинство попречи на желанието му да мине през Баб ел Мандеб към Изтока. На мене ми провървя, всеки оборот на винта ме праща по-далече от фантазиите. Но, би трябвало да побързам назад към горещия тътнеж на машината.
Слава Богу, Индийският океан леко дръпна температурите надолу, пък и човек се аклиматизира. И привиква да бърше потно лице с чисти пакли, а не със солен ръкав.
Случайност е, че бях миропомазан с изключително приятна преференция – къндишънът, постоянно надут на макс, непрекъснато поддържаше в каютата ми 21 градуса. Оазис от към 9 квадратни метра, който повлия на обществения климат. Каютата ми стана хан. Момчетата привикнаха да си пият кафето при мен, употребиха обителта, даже когато титулярът е на вахта. Отбиваха се при мен и тогава, когато търсят някого. Но ми завидяха. Наближавахме конзола на полуостров Индустан, когато в каютата ми нахлуха вторият монтьор и машинният боцман, навирили отвертки като самурайски мечове. Имало митинги от палубна команда, че в техните каюти къндишънът на духа задоволително. Колко му е да се скапе нещо, което работи, и при мен температурата се подвигна с 5 градуса. Признавам, че псувах, само че не съм проклинал. Защото единствено няколко часа след нашествието на „ самураите “ изпищя къндишън-компресорът и в цялата надстройка от основна палуба до мостика дишането се затрудни. И по този начин – три денонощия и половина. В такива случаи ругатните, които по предписание са насочат към готвача, литват по адрес на втория монтьор, отговарящ за ремонта на оборудването. Онези, които не устояха на влошените битови условия, спяха край басейнчето на лодъчна палуба, само че надали са сънували подиуми от кино лентата „ Рим на аристократите “.
Компенсирах с отворен финистрин и лице, изложено на вятър и солена влага. Подобно на Атлантика и Пасифика, Индийският океан също диша диафрагмално. Беше наслада за очите да виждам по какъв начин ято летящи рибки се стрелкат в бръснещ полет напълно наоколо и се гмуркат след секунди. Макар и рядко, ходех на бака. Любимото ми място. Край крайбрежията на Шри Ланка попаднах на океанска атракция. Покрай бордовете играят стада делфини. Ври. Пред булба се стрелкаха 7-8 делфина, тъкмо със скоростта на кораба. Каскада от скокове и подводни фигури от висшия „ пилотаж “ в транспарантната вода. Явно богато крайбрежие, щом може да храни толкоз игриви делфини. Никакъв делфинариум не може да предложи такава панорама.
Социумът се реалокира в каютата на Градското. На него му наподобява да играе ролята на хоросан. За първи път в каютата му видях трилистник – цвете, което не може да има повече от три листа. Машинният боцман, който Добчо назова Тангото, макар че стъпката му бе повече валсова, се стопи от копнеж да придобие редкия растителен тип, подготвен на замяна или покупка, само че Градското не одобри договорката. Той си водеше отметки по календара по кое време завехва едно листо и се появява друго.
Млад капитан с още по-млади помощници на мостика, подхожда им шофьорският нрав. Случва се да желаят да вдигнем 5-6 оборота, с цел да „ издухат “ попътен транспортен съд. За разлика от самотността в Атлантика сред Гибралтар и Куба, тук още от Суец през Червено море и в Индийския океан в посока Сингапур непрекъснато следваме или се разминаваме с кораби. А си имаме и директен противник. „ Ботев “, който също плава за Тайван, още в Червено море имаше сензитивна преднина, само че се надяваме до финала да го изпреварим. За да бъдем третият български екипаж, който дебаркира на екзотичния остров. Не сме на океанска олимпиада и все пак… Обаче ще би трябвало да се позабавим.
Близо до кърмата на левия ръб, съвсем до водолинията, има остаряло мазутено леке. Прекарахме го през Суец канал, само че във всяко последващо пристанище може да ни навлече еконеприятности. Стоп машини, лодка ляв ръб на вода. Третият асистент, четвъртият монтьор, двама от палубна команда и наша невзискателност. Събрахме много аудитория и най-усърдни в даването на инструкции от високото се оказаха готвачът и камериерите. Нищо работа върху сектор от един квадратен метър. Изтърпяхме и напътствията, и потта. Капки от лицето ми падат във водата, само че не се разтварят завчас, а наедряват по цвят и форма като зърното на гърда. Да посегна и ще пребъркам пазвата на океана. Малка акула доближава лодката по-скоро от любознание и не помръдва, до момента в който лебедката ни качва горе на лодъчна палуба.
Едва сме навлезли в Малакския проток и ни облита „ сантинната “ авиация. Чисти сме, след кораба не остава екоопашка. Обаче подминаваме апетитния порт Сингапур. Ами да, откакто в Бургас основният монтьор зареди с гориво до ануса. Нищо, на връщане. А ето и отплата. От светлиците на площадка в машинното поделение пада безоблачен вързоп – окръжност с диаметър към 80 сантиметра. Подлагам лице под екваториалния „ душ “ и… имам възприятието, че на тази географска широчина слънцето може да разхлажда. Люлеенето на кораба мести „ кварцовата “ ми лампа, пристъпям в необятна крачка, само че нямам време да танцувам със светлината.
Колегите от палубна команда към този момент наподобяват на арапи, спрямо тях петимата мотористи сме напряко бледолики. Има и по-съществена разлика. Няма мълчешком състезание, само че никой от нас не бърза първи да прати първа радиограма към брега. Какво да оповестя, че съм на кораба ли? На празничния обяд по случай 1 май Добчо, Васо и Стефо получиха радиограми, непосредствено доставени от радиста. С желязно самообладание и тримата ги оставиха встрани като салфетки и не ги погледнаха. Публичността на интимното е обвързвана със загуба на достоинство и на транспортен съд. Юнаците от палубата са по-първично прочувствени.
Преднината на „ Ботев “ се стопи, с часове задатък сме на рейда пред порт Каошунг. С изрядна старание се обажда сътрудник, пилотска работа и шипшандър, че ни чакат. След 7500 благи едно листо от трилистника на Градското вехне, а друго плаче с същински сълзи.
Това са мемоари в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти. очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ