Дълбоко в северните части на индийската джунгла близо до Утар

Дълбоко в северните елементи на индийската джунгла покрай Утар Прадеш, единствените жители там най-често са ловците, които преследват плячката си. През 1872 година следващата ловна тайфа съумява да открие доста странни следи, които до този миг не са познати на никого. Между вълчите лапи се виждат и човешки стъпки. Вече се чуват и забавни митове за призрачното дете, някаква дребна странна форма, която мнозина назовават проклинание. По-страшното е, че човешкото създание не се движи на два крайници, а върви на четири.

Легендата към този момент обикаля от няколко месеца и страхът от среща стимулира ловците да прегледат и разузнаят по-сериозно цялата история. Глутницата се крие надълбоко в джунглата и мъчно може а бъде открита. Хищниците познават доста добре територията си и знаят по какъв начин да се отбраняват. В тази среда, те са господари и избират кой да живее и кой да почине, хората са просто гости. Необходими са няколко дни за проучване на джунглата и локализирането на бърлогата. Веднъж застанали пред пещерата, в която животните се крият, ловците имат единствено една опция – да възпламенят огън и да накарат всички жители да излязат навън за животоспасяващата глътка О2.

Щом вълците се демонстрират, ловците стартират сериозен обстрел от засада. Към края на престрелката излиза и малко момче. До този миг никой не вярвал, че това е действителна история, само че за изненада на всички се оказва, че същото е изцяло същинско и действително. Случаят на Дина Синачер ще бъде разказван доста пъти. Уолт Дисни ще направи анимационно филмче, а преди този момент ще има и приказка „ Книга за джунглата “. Младежът там ще се споделя Маугли, само че колкото и приказна да е тази история, толкоз по-жестока е в действителност.

Според лекарите, Дина е отгледан от вълци и най-вероятно е прекарал с хищниците цели 6 години. Статистиката демонстрира и още нещо – това не е единственото дете, което попада под опеката на природата. Историята за отгледани деца от животни може да се срещне в цяла Индия, а още по-страшното е, че има случай за бездомни деца в Русия, които също намират протекция при бездомните кучета. В Индия можем да чуем историята за вълчите деца, децата на пантерите, отгледани от кокошки и кучета, даже такива, които тичат дружно с газелите. Историите им са неведнъж разказвани и постоянно считани за мит отвън страната, само че истината не може да бъде отречена.

В множеството случаи се приказва за безхаберието на обществото, за трагични истории и някаква висша изолираност на подрастващи в чудовищна изолираност. Странно е даже да приказваме за човешки същества, които намират повече смисъл в социализацията с дивото, в сравнение с с обществото. Какво се случва с тях, един път когато същото реши да ги върне назад в цивилизацията? Можем да забележим, че мнозина не схващат своя нов живот, дивото не стопира да ги зове и нещо по-страшно, мнозина не виждат смисъл от толкоз комплексния хабитат.

За тях съществуването е доста по-просто, искрено и почтено – убиваш, с цел да се храниш, оцеляваш на ръба на минимума и съществуваш в някаква странна симбиоза с природата, без да нарушават главните ѝ закони. Много психолози ще споделят, че мистичната връзка с дивото може да заличи човешката линия, която всички би трябвало да опознаят и открият, с цел да одобряват. И историята на Дина Синачер е тъкмо такава. След като момчето е хванато, ловците го водят непосредствено в сиропиталището.

Странен е фактът, че в Индия няма доста такива институции по това време, всичко се случва на благосклонност, благодарение на църковните институции, чиято съществена задача е да прокарават своето въздействие. Вълчето момче е покръстено и получава име – Синаклер ис Урду. Кръщават го по този начин, тъй като идва там в събота. Ако това въобще има значение за него. Впрочем, името е било последният му проблем. Преди няколко часа е видял, че всичко, което в миналото е считал за близко, е към този момент избито. Сиропиталището се управлява от отец Ерхардт. Същият е мисионер, който живее от няколко години в Индия, само че липсвайки му всевъзможни знания за положението и менталните проблеми, той написа в дневниците си, че Дина е бавноразвиващ се глупак.

Понякога може да разбере и осъзнае какво се случва към него, паметта му работи на някакви проблясъци, само че тези моменти са толкоз редки и инцидентни за предсказание, че самият той отхвърля да обръща доста внимание. Като един от първите случаи, до които може да се допре запада, психолозите бързат да стигнат до този феномен и да изследват тази вариация на природата. Психологът Уейн Денис е един от първите с късмет да влязат в историята и да споделят своите изводи по отношение на следения обект.

В своите мемоари ще съобщи, че Дина може да се храни с всичко, което за естественият човек ще бъде непоносимо, мръсно и надалеч не толкоз вкусно. За отгледаният от вълци, храненото с карантия и сурово месо е освен това от обикновено. Термичната обработка, потреблението на принадлежности, както и паница, са изцяло излишно детайли. Не сядал на масата, грабвал храната и тичал в някой ъгъл, оставяйки я на земята, консумирайки на четири крайници, като рядко употребявал ръцете си. Може умерено да подозирате, че е ръмжал и оголвал зъби на всеки в неговия периметър, до момента в който гладът се задоволява. Що се отнася до носенето на облекла, те били друга причудливост на цивилизацията.

Всеки опит да получи някаква топлота и отбрана, водела до разкъсването на одеждите, а в случай че вечер успявал да бъде пъхнат в спалното поделение при другите деца, младежът започвал да остри зъбите си на кокали, които криел под леглото си или вероятно започвал да ръфа дървените рамки. В началото всички мислили, че Дина е глух, тъй като можел да издава единствено гласни и скотски звуци. Преглед на докторите демонстрира, че неговите гласни струни са в чудесно положение, просто езикът и връзката не можела да бъде изключително разбрана.

Що се отнася до социализацията, тя била още една обречена идея. Вълчето момче предпочитало да не приказва, да не се приближава до други хора и постоянно се криел в ъглите на сиропиталището, ръмжейки заплашително. Контактите му били с хората, носещи храна, но и те не можели да се приближават доста. Изненадата в това проучване на прочувственото положение идва малко по-късно, когато Дина среща компания – друго диво дете, докарано по същия метод от джунглата.

Психолозите следят, че „ диваците “ образуват някаква странна връзка, като че ли един на различен могат да си обяснят света към тях. Дина има по-голям другар и сега, в който употребява чаша за първи път, неговият сателит следва образеца. Двамата са нужни един на различен, с цел да могат да утвърждават и разпознават разликите. Дори и да не си приказват, дейностите им са задоволително добър отговор, който посредством аналитичния взор стартира да разкрива другата страна на цивилизацията. Индия обаче продължава да носи този щемпел за най-вече подивели младежи. В деня, когато дивакът е открит, страната записва още четири случая.

Снимка: By Benutzer:Wolpertinger on WP de – Own book scan from Emmanuel Müller-Baden (dir.), Bibliothek des allgemeinen und praktischen Wissens, I, Deutsches Verlaghaus Bong & Co, Berlin-Leipzig-Wien-Stuttgart, 1904. Image copied from de:Bild:Kapitolinische-woelfin 1b-640×480.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=190611

И през годините напред няма да намалеят, а дори ще се усилят. Разбира се, този необикновен проблем на обществото не е привързан напълно с дивата Индия, неналичието на надзор и работа със фамилиите. На запад също можем да станем очевидци на сходни произшествия. Легендата за френското диво момче споделя сходна история, само че младежът там мъчно можел да направи разлика сред човек и див звяр. За хора като Ръдиард Киплинг, който по-късно ще даде на света малко по-романтичната история на Дина, само че в нея ще се споделя Маугли, това е една добра опция за капитализиране на средства. Авторът е живял доста години в Индия, когато най-сетне взема решение да се запознае обширно със случая и да посети толкоз именитото момче.

Не би трябвало да забравяме, че в историята има още доста такива митове, някои може да бъдат същински, други обаче няма по какъв начин да бъдат доказани. Една от най-старите митове е точно за братята Ромул и Рем, които били открити от вълчица и отгледани от вълците. И до момента в който те ще основат Рим, деца като вдъхновението на Маугли, в никакъв случай няма да открият своя баланс и в никакъв случай няма да съумеят да намерят вярната посока. За тях споделят, че остават да живеят някъде по средата – сред дивото и общественото, без да имат право на избор или лично благополучие.

Дина в никакъв случай не се научава да приказва. Не е несъмнено и какъв брой тъкмо схваща близките. Благодарение на него излиза наяве, че всяко дете има избран интервал, в който би трябвало да стартира да осъзнава и осмисля езика и речта като метод за връзка. Ако се пропусне вярното време, като че ли мозъкът отхвърля да одобри това познание. Тук обаче откриваме още едно забавно изследване. Ноам Чомски ще съобщи, че когато младите пропуснат шанса да опознаят езика и не могат да споделят свободно, биха могли да оформят личен език.

За Чомски е допустимо хората без майчин език да стартират да основават изрази и думи за обкръжението си, в случай че да вземем за пример бъдат оставени с други хора, които нямат верен език в изолирана среда. За вълчите деца остава единствено един вид – те копират връзките на своите родители и избират да ръмжат, ревът и даже да дишат тежко. Проблемът с езика не е срещан единствено за хората отгледани от хищници. Историята на момичето Джини, което е затворено като малко в килия и прекарва години наред в клетка, до момента в който татко ѝ се гаври, също не може да откри причина и смисъл да приказва. По-сериозно наблюдаване на мозъка ѝ демонстрира, че нервните кафези в региона, която дава отговор за  връзката, в никакъв случай не са били развити.

Докато Маугли съумява да вземе принцесата и да заживее щастливо, Дина няма този триумф. Неговият обществен свят може да се дефинира като клетка. Предпочитал да беснее в природата, в сравнение с да стои измежду хората. Неговият лист със обществени благоприятни условия бил извънредно стеснен. Можел да върви изправен с времето, само че предпочитал решително да тича на четири крайници. Научил се да се облича, само че това бил толкоз тежък развой, че постоянно го докарвал до суматоха.

Не спирал да души храната си, преди да стартира да се храни, а тя самата траяла да бъде сурово месо. Единственият прочут човешки табиет е пушенето. Момчето почнало да пали цигара след цигара, до момента в който най-после не умряло през 1895 година Някои хора настояват, че това е от туберколоза.  Друг сериозен проблем е, че мнозина имат вяра, че това човешко създание е трябвало да остане там, където е, изключително откакто никой не съумял да му помогне. Те даже не се замислят за напрежението, който е изживяло това човешко създание. Може ли някой да се опита да допусне по какъв начин би се чувствал в случай че има неговата орис? Да бъдеш отгледан от хищници, да се научиш да ловуваш и това да бъде целият свят, който познаваш, а по-късно да дойдат други, да избият всичко най-близко и по-късно да вирееш в среда, в която никой не те схваща, до момента в който свободата е толкоз близко.

Заглавна фотография: Раму – вълче дете, което е открито по същото време като Дина