Да изпитват удовлетворение от работата е мечта за мнозина. Която

Да изпитват задоволство от работата е фантазия за мнозина. Която обаче не постоянно се реализира – дали поради погрешен избор на професионално занятие, дали поради несъответствуващи условия на труд. Не е задоволително просто да си слагаме цели и да ги реализираме, а на първо място би трябвало да се вслушваме в себе си. Много постоянно мечтаната на доктрина работа, на процедура не ни е по сърце. Причината за това е, че не избираме призванието си независимо, а се влияем от роднините, приятелският си кръг и това, което се счита за влиятелно в обществото. И едвам след години разбираме, че не следваме личните си, а нечии непознати фантазии. Истината е, че кардинално идеална работа няма, а би трябвало да намерим идеалната за себе си.

Оцеляване, дълг или творчество
Според християнството, което стои в основата на нашата просвета, трудът е обвързване пред Бога, с което хората изкупват първородният грях. Но в хода на историята са се оформили и други възгледи. Например за работническата класа в предишното трудът е имал една-единствена цел – оцеляването, до момента в който за междинната класа е бил по-скоро средство за самореализация и належащо изискване за благополучие.

Днес отношението към работата не е класово предопределено, а умишлен избор на всеки от нас. И по този начин едни я възприемат просто източник на приход, за други обичано занимание, а за трети – като метод да осъществят капацитета си. Но забавното е, че в моменти на рецесия превес взема първият мироглед. Радваме, че въобще имаме работа, без значение каква. Докато в по-нормални стопански условия чакаме задоволство от труда си, вероятност и опция за персонални достижения.

За болшинството от нас обаче работата е тясно обвързвана с личностното развиване. Дори и да не сме във екстаз от това, с което се занимаваме, опитваме се да намерим нещо в него, което да ни стимулира. На пръв взор това наподобява доста просто, само че на процедура е извънредно комплицирано. Защото, когато работим за заплата от нас се чака не да изпитваме приятност от труда, а да повишим облагата на компанията. А едното не постоянно е обвързвано с другото.

Да не се идентифициране с работата си
Работата заема все по-голяма част от нашия живот. Дори и най-баналните проблеми в работата възприемаме по този начин, като че ли на карта е подложен личният ни живот. Вечер със фамилията споделяме още веднъж служебните безредици, а когато се срещаме с нов човек, първо се интересуваме от това, с какво се занимава, с цел да си съставим по-бързо мнение. С една дума – влагаме в работата прекалено много от себе си и по тази причина нерядко се усещаме разочаровани. Например, постоянно бъркаме човешката си полезност с професионалната такава. Затова се засягаме персонално постоянно, когато шефовете или някой от сътрудниците подлагат на критика качеството на труда ни. Но изключително мощно претърпяваме, когато служебните отговорности влизат в надълбоко несъгласие с моралните ни правила. Тогава се опитваме да заглушим вътрешното си неодобрение, само че паниката, че не постъпваме вярно въздейства на себеоценката и даже на нашето здраве.

Има и други обстановки, които могат да породят вътрешни спорове. Възможно е самата работа да е нашето предопределение, само че да не сме задоволени от изискванията, в които се постанова да я вършим. Тогава се усещаме отхвърлени и недооценении и това ни демотивира.

Кога може да ни направи задоволени
За да се усещаме щастливи е належащо да откриваме смисъл в това, което вършим. А той може да бъде даже и в дребните неща. Например, да бъдем потребни за другите като намерим изгубен багаж или им приготвим вкусно лакомство. За страдание в нашия промишлен век рядко имаме опция да забележим резултата от труда си. Обикновено единствено произвеждаме произведения, артикули, услуги и в никакъв случай не виждаме лицата на хората, които ги употребяват. Затова си мислим, че трудът ни е неправилен и никому не носи наслада.

Да потърсим щастието другаде
Ако не можем да установим персонален контакт с хората, за които в действителност работим и не разкриване смисълът на своя труд, също не трябва да се отчайваме. Просто да сложим работата на място – т.е. да не преувеличаваме смисъла й в нашия живот. Това, което ни липсва можем да си набавим по друго време на друго място. Например като членуваме в доброволчески организации или креативен групи. А за какво не и да потърсим ново професионално занятие.