Въпроси около една „обсебеност“
Д-р Йордан Начев, Лондон, 24 ноември 2023 година
До напълно скоро тематиката за Яворов и Лора изглеждаше да е от дълго време завършила и „ архивирана “. След толкоз доста книги и мемоари на съвременници, след безчет публикации през годините, след кино лентата „ Дело 205/1913 “ на режисьора Киран Коларов сякаш към този момент нямаше какво да се добави, с изключение на да се повтаря наложеното през годините. Или да се дообговарят по един или различен метод „ истините “, от дълго време залегнали в съзнанието на днешните и предходните генерации за повече от половин век обратно.
Тук несъмнено не става дума за поезията на Яворов. Тя е безспорна и сама за себе си, и като самобитен връх в развоя на българското поетично слово. За нея във времето постоянно е имало, има и ще има нови и разнопосочни гледни точки и тълкования. „ Той беше един огромен стихотворец – споделя Иван Радославов – и за него може да се написа доста дълго време след гибелта му. “
Оказва се, обаче, че не всичко е било казано и за
житейската му драма
За фамилната им покруса с Лора Каравелова, предопределена от техните невероятни и, по думите на Пенчо Славейков, несъвместими характери. Трагедия, която пък като че ли като да беше писмено и в действителност изяснена.
Но ето, че неотдавна в мрежата се появи значително „ сензационната “ информация за нова книга на литературната изследователка доктор Виолета Радева „ Обсебеност. Лора и Поетът “*. Анонсът беше, че в нея се оспорват към този момент сякаш открити обстоятелства към гибелта на двамата, показана е нова позиция към началото и хода на правосъдния развой, към психопортрета на Яворов, по друг метод е стимулирано държанието на околните му родственици и другари.
За мене това беше задоволително съображение да желая и да прочета този
„ роман-разследване за обич и гибел “,
наименуван по този начин от авторката. Още повече, че и самият аз съм изследвал последните години от живота на Яворов, познавам огромна част от обстоятелствата и документите. Именно по тази причина бях заинтересован.
И в действителност, в тази нова книга за първи път можах да се срещна „ черно на бяло “ с позицията и причините на „ насрещната страна “, в случай че може по този начин да се каже, на обвиняващите Яворов близки на брачната половинка му и други директни или косвени очевидци на драмата, чиито показания като че ли бяха априóри пренебрегнати. Включително и в моята книга „ П.К.Яворов преди и след патрона “. И то до такава степен, че да се не помни даже и азбучното предписание, съгласно което преди някой да се произнесе за каквото и да било, той е трябвало да „ изслуша “ и двете страни.
Но „ гласовете “ на Екатерина Каравелова и околните ѝ, на Жана Николова-Гълъбова, на Фани Дренкова, Румена Паскалева и прочие, които са звучали по един или различен метод през годините, в последно време сякаш бяха дефинитивно заглушени и потънали в бездната на премълчаването. А авторката на новата книга базира своя роман точно на това. Тя е разговаряла с някои от тях и е записала спомените им, с цел да обоснове своята теза освен за виновността на Яворов, само че и за възможното директно посягане от негова страна върху живота на брачната половинка му. Позиция повече или по-малко също толкоз едностранчива може би. Колкото и всичко останало до момента прочее, убеждаващо ни в противното. При това то е засвидетелствано от видни учени и откриватели, от роднините на поета, от неговите другари и бранители в натрупалата се за повече от век книжнина.
Едва ли е толкоз елементарно освен това състояние и още повече в наши дни, човек да бъде безусловно безапелационен и необорим, лансирайки отначало противоречащата им теза. Струва ми се, че не го е постигнала до дъно и Виолета Радева. Но ѝ прави чест, че не натрапва своето толкоз друго становище, а поредно и с внимание го гради и надгражда въз основа на чутото и прочетеното през годините и на архивните документи, до които е получила достъп в съответните библиотеки и архивохранилища. Като не крие и своите съмнения.
„ Потребността, която повече от три десетилетия ме държи закотвена в проблемата Яворов, е търсенето на моите отговори на към този момент отговорените въпроси “ – написа тя. „ Държа да подчертая, че това са моите отговори. Друг ще даде други отговори. Трети ще се задоволи със съществуващите… “
Мисля, че това е почтена за почитание позиция. Същото бих споделил и за тези редове, озвучаващи появяването на „ Обсебеност. Лора и Поетът “. Те пък са моят отговор на поставените от нея въпроси, моят отзив от написаното в „ разказ “-а. Очаквам да се чуят още отзиви, да се произнесат и други. Както читатели, по този начин и учени и интерпретатори на Яворовото дело. Защото мълчанието, прочут способ от недалечното минало, което към този момент посреща появяването на тази във всеки случай необикновена книга, с всеки минал ден става все по-подозрително и неудобно.
А задачата на авторката е „ идеална “. И по личното ѝ самопризнание не преследва нищо повече от това
да „ реконструира Яворовата персона “
Не толкоз като идеологически обусловено и художествено-интерпретативно открито „ факсимиле “ обаче, колкото като „ сума от наследствени дадености, прочувствени настройки, поетична заложба, идейни увлечения, другарски връзки, професионални и човешки благосклонности и вражди, биографични сюжети “.
Въз основа на своето лично знание, на житейския и изследователския си опит, тя стартира с другите и до момента непотвърдени версии за произхода на Крачоловия жанр, подчертава на детството на поета и фантазните му видения, на особените връзки с майката и бащата, на ученичеството му в Пловдив, на женското наличие в живота на Яворов от Сливен и Анхиало до София и Париж. А то непроменяемо обуславя и изобщо отношението му към дамата и любовта.
Спира се особено на близостта с Екатерина Ненчева и Дора Габе, както и на други връзки с покорени от него дами и девойки. Откроена е, несъмнено, и „ любовта “ с към момента толкоз младата Мина Тодорова, скандализирала фамилията ѝ. И станала повод освен за неточно и самоцелно оповестения в списание „ Мисъл “ цикъл стихове, само че и за дебютната драма на Яворов „ В полите на Витоша “.
Осветлено е привличането на поета в кръга към фамозното списание, скритите и очевидни особености на общуването му с Д-р К. Кръстев, с Пенчо Славейков и Боян Пенев. Отделено е особено внимание и на характеропатиите на индивида Яворов, част от тях коментирани и от Атанас Далчев, които обаче напълно не са в ущърб на забележителното му креативно дело. За разлика от отражението им върху връзките и фамилния им живот с Лора.
И не на последно място, дружбата и близкото съдействие с именития водач на Вътрешна македонска революционна организация Тодор Александров. Това в действителност се оказва първопричината и претекстът за предпоставената версия на случилото се в къщата на Васил Беленски през съдбовната нощ на 29 против 30 ноември 1913 година. Тази обществено неизнесена от никого до момента и непозната интерпретация на фактическата конюнктура към трагичното събитие напълно не е нелогична. А тя е в директна връзка и с цитираната в книгата обява на Панайот Стайчев – публицист от в. „ Утро “ и поемно лице при първичния оглед на натрупа на Лора. Ще я повторя.
„ При описът на облеклата се установи – написа той, – че откъм гърба на гърба има дупка с стеснен диаметър до 4-5 мм, а начело – необятно раздрано. Можеше към този момент да се допуска нещо ужасно. При описът на самите рани, лекарите установяват, че раната на гърба е 4 милиметрова, а тая начело 1 см и 2-3 мм, стояща в цъфнало положение. От всичко се заключава, че патронът е влезнал изотзад и излязъл из гърдите. Следователно Лора е била убита “.
На другия ден обаче формалната експертиза на патоанатомите към този момент е радикално друга.
И още нещо – по време на здравното освидетелствуване на тялото, с изключение на поемните лица и лекарите, в друг състав на 30 ноември и на 1 декември, непроменяемо участва и самият Тодор Александров. По-късно той написа и известното си писмо до „ македонеца “-прокурор от Апелативния съд Милош Станишев, в което много нетактично му желае сметка
за какво съдът не е работил „ независимо и по-скоро “
да прегледа делото за гибелта на Лора и дефинитивно да оневини Яворов – „ тоя заслужил на Македонската идея и на България човек “.
Втората част на книгата е напълно отдадена на Лора и на майка ѝ Екатерина Каравелова, на спомените за написването и двояката рецепция на „ Романът на Яворов “ от Михаил Кремен, на неотдавна оповестените мемоари на първата му брачна половинка Дора Конова, на книгата на юриста Никола Гайдаров „ Житейската драма на Яворов “ и на критическия прочит на самото правосъдно дело, оказало се последната причина за самоубийството на поета. Както и на злощастната орис на част от събраните по него доказателства, на някои от пристрастеностите и изказванията на Яворовите наследници, на противоборствата посред им…
Този съвсем замайващ роман е колкото безапелационен, тъй като е съответно документиран, толкоз и необикновен, тъй като е в контраст на всичко познато ни до момента.
Може би по тази причина и значимият въпрос, който естествено поражда след прочита на „ Обсебеност. Лора и Поетът “, е за какво сякаш никой до момента не е обръщал задоволително внимание на несъгласията към противоречивите обстоятелства, изнесени в нея. Най-вече по отношение на показанията на лицата, оказали се покрай Яворов и Лора в часовете преди и незабавно след съдбовните изстрели. И какво тъкмо се е случило тогава? Готвела ли се е Лора да напусне брачна половинка си същата вечер; щяла ли е да пътува сама за Париж; кой в действителност е обезпечил средствата за прегледите на Яворов във Виена, където го съпровожда доктор Кръстев; само безпаричието и резигнацията в обществото ли карат поета
да посегне към отровата и повторно да се застреля…
И още – за какво обявата на П. Стайчев е останала без действителни последици? Защо съдът не го е призовал и разпитал? Как е допустимо такива интелектуалци като приятелите на Яворов да са изневерили на истината и да го пазят единствено от конюнктурни подбуди? Тук въпреки всичко става дума за Д-р Кръстев, Б. Пенев, Ал. Балабанов, Вл. Василев, за Асен Златаров и Александър Паскалев. А от дълго време е казано „ Приятел ми е Платон, само че повече обичам истината! “
Но… обстоятелствата са си обстоятелства. Макар и недокрай обяснени, все по този начин противоречиви и спорни. Както и немалкото други въпроси, които отекват у читателя, откакто е прочел и премислил страниците на тази колкото провокативна, толкоз и прочувствено съпреживяна, само че и разумно обоснована „ обсебеност “.
_________________________________
*РАДЕВА, Виолета К. Обсебеност. Лора и Поетът. Роман-разследване за обич и гибел. Издателство „ Лени АН “, Русе, 2023(виж, б.р.)
До напълно скоро тематиката за Яворов и Лора изглеждаше да е от дълго време завършила и „ архивирана “. След толкоз доста книги и мемоари на съвременници, след безчет публикации през годините, след кино лентата „ Дело 205/1913 “ на режисьора Киран Коларов сякаш към този момент нямаше какво да се добави, с изключение на да се повтаря наложеното през годините. Или да се дообговарят по един или различен метод „ истините “, от дълго време залегнали в съзнанието на днешните и предходните генерации за повече от половин век обратно.
Тук несъмнено не става дума за поезията на Яворов. Тя е безспорна и сама за себе си, и като самобитен връх в развоя на българското поетично слово. За нея във времето постоянно е имало, има и ще има нови и разнопосочни гледни точки и тълкования. „ Той беше един огромен стихотворец – споделя Иван Радославов – и за него може да се написа доста дълго време след гибелта му. “
Оказва се, обаче, че не всичко е било казано и за
житейската му драма
За фамилната им покруса с Лора Каравелова, предопределена от техните невероятни и, по думите на Пенчо Славейков, несъвместими характери. Трагедия, която пък като че ли като да беше писмено и в действителност изяснена.
Но ето, че неотдавна в мрежата се появи значително „ сензационната “ информация за нова книга на литературната изследователка доктор Виолета Радева „ Обсебеност. Лора и Поетът “*. Анонсът беше, че в нея се оспорват към този момент сякаш открити обстоятелства към гибелта на двамата, показана е нова позиция към началото и хода на правосъдния развой, към психопортрета на Яворов, по друг метод е стимулирано държанието на околните му родственици и другари.
За мене това беше задоволително съображение да желая и да прочета този
„ роман-разследване за обич и гибел “,
наименуван по този начин от авторката. Още повече, че и самият аз съм изследвал последните години от живота на Яворов, познавам огромна част от обстоятелствата и документите. Именно по тази причина бях заинтересован.
И в действителност, в тази нова книга за първи път можах да се срещна „ черно на бяло “ с позицията и причините на „ насрещната страна “, в случай че може по този начин да се каже, на обвиняващите Яворов близки на брачната половинка му и други директни или косвени очевидци на драмата, чиито показания като че ли бяха априóри пренебрегнати. Включително и в моята книга „ П.К.Яворов преди и след патрона “. И то до такава степен, че да се не помни даже и азбучното предписание, съгласно което преди някой да се произнесе за каквото и да било, той е трябвало да „ изслуша “ и двете страни.
Но „ гласовете “ на Екатерина Каравелова и околните ѝ, на Жана Николова-Гълъбова, на Фани Дренкова, Румена Паскалева и прочие, които са звучали по един или различен метод през годините, в последно време сякаш бяха дефинитивно заглушени и потънали в бездната на премълчаването. А авторката на новата книга базира своя роман точно на това. Тя е разговаряла с някои от тях и е записала спомените им, с цел да обоснове своята теза освен за виновността на Яворов, само че и за възможното директно посягане от негова страна върху живота на брачната половинка му. Позиция повече или по-малко също толкоз едностранчива може би. Колкото и всичко останало до момента прочее, убеждаващо ни в противното. При това то е засвидетелствано от видни учени и откриватели, от роднините на поета, от неговите другари и бранители в натрупалата се за повече от век книжнина.
Едва ли е толкоз елементарно освен това състояние и още повече в наши дни, човек да бъде безусловно безапелационен и необорим, лансирайки отначало противоречащата им теза. Струва ми се, че не го е постигнала до дъно и Виолета Радева. Но ѝ прави чест, че не натрапва своето толкоз друго становище, а поредно и с внимание го гради и надгражда въз основа на чутото и прочетеното през годините и на архивните документи, до които е получила достъп в съответните библиотеки и архивохранилища. Като не крие и своите съмнения.
„ Потребността, която повече от три десетилетия ме държи закотвена в проблемата Яворов, е търсенето на моите отговори на към този момент отговорените въпроси “ – написа тя. „ Държа да подчертая, че това са моите отговори. Друг ще даде други отговори. Трети ще се задоволи със съществуващите… “
Мисля, че това е почтена за почитание позиция. Същото бих споделил и за тези редове, озвучаващи появяването на „ Обсебеност. Лора и Поетът “. Те пък са моят отговор на поставените от нея въпроси, моят отзив от написаното в „ разказ “-а. Очаквам да се чуят още отзиви, да се произнесат и други. Както читатели, по този начин и учени и интерпретатори на Яворовото дело. Защото мълчанието, прочут способ от недалечното минало, което към този момент посреща появяването на тази във всеки случай необикновена книга, с всеки минал ден става все по-подозрително и неудобно.
А задачата на авторката е „ идеална “. И по личното ѝ самопризнание не преследва нищо повече от това
да „ реконструира Яворовата персона “
Не толкоз като идеологически обусловено и художествено-интерпретативно открито „ факсимиле “ обаче, колкото като „ сума от наследствени дадености, прочувствени настройки, поетична заложба, идейни увлечения, другарски връзки, професионални и човешки благосклонности и вражди, биографични сюжети “.
Въз основа на своето лично знание, на житейския и изследователския си опит, тя стартира с другите и до момента непотвърдени версии за произхода на Крачоловия жанр, подчертава на детството на поета и фантазните му видения, на особените връзки с майката и бащата, на ученичеството му в Пловдив, на женското наличие в живота на Яворов от Сливен и Анхиало до София и Париж. А то непроменяемо обуславя и изобщо отношението му към дамата и любовта.
Спира се особено на близостта с Екатерина Ненчева и Дора Габе, както и на други връзки с покорени от него дами и девойки. Откроена е, несъмнено, и „ любовта “ с към момента толкоз младата Мина Тодорова, скандализирала фамилията ѝ. И станала повод освен за неточно и самоцелно оповестения в списание „ Мисъл “ цикъл стихове, само че и за дебютната драма на Яворов „ В полите на Витоша “.
Осветлено е привличането на поета в кръга към фамозното списание, скритите и очевидни особености на общуването му с Д-р К. Кръстев, с Пенчо Славейков и Боян Пенев. Отделено е особено внимание и на характеропатиите на индивида Яворов, част от тях коментирани и от Атанас Далчев, които обаче напълно не са в ущърб на забележителното му креативно дело. За разлика от отражението им върху връзките и фамилния им живот с Лора.
И не на последно място, дружбата и близкото съдействие с именития водач на Вътрешна македонска революционна организация Тодор Александров. Това в действителност се оказва първопричината и претекстът за предпоставената версия на случилото се в къщата на Васил Беленски през съдбовната нощ на 29 против 30 ноември 1913 година. Тази обществено неизнесена от никого до момента и непозната интерпретация на фактическата конюнктура към трагичното събитие напълно не е нелогична. А тя е в директна връзка и с цитираната в книгата обява на Панайот Стайчев – публицист от в. „ Утро “ и поемно лице при първичния оглед на натрупа на Лора. Ще я повторя.
„ При описът на облеклата се установи – написа той, – че откъм гърба на гърба има дупка с стеснен диаметър до 4-5 мм, а начело – необятно раздрано. Можеше към този момент да се допуска нещо ужасно. При описът на самите рани, лекарите установяват, че раната на гърба е 4 милиметрова, а тая начело 1 см и 2-3 мм, стояща в цъфнало положение. От всичко се заключава, че патронът е влезнал изотзад и излязъл из гърдите. Следователно Лора е била убита “.
На другия ден обаче формалната експертиза на патоанатомите към този момент е радикално друга.
И още нещо – по време на здравното освидетелствуване на тялото, с изключение на поемните лица и лекарите, в друг състав на 30 ноември и на 1 декември, непроменяемо участва и самият Тодор Александров. По-късно той написа и известното си писмо до „ македонеца “-прокурор от Апелативния съд Милош Станишев, в което много нетактично му желае сметка
за какво съдът не е работил „ независимо и по-скоро “
да прегледа делото за гибелта на Лора и дефинитивно да оневини Яворов – „ тоя заслужил на Македонската идея и на България човек “.
Втората част на книгата е напълно отдадена на Лора и на майка ѝ Екатерина Каравелова, на спомените за написването и двояката рецепция на „ Романът на Яворов “ от Михаил Кремен, на неотдавна оповестените мемоари на първата му брачна половинка Дора Конова, на книгата на юриста Никола Гайдаров „ Житейската драма на Яворов “ и на критическия прочит на самото правосъдно дело, оказало се последната причина за самоубийството на поета. Както и на злощастната орис на част от събраните по него доказателства, на някои от пристрастеностите и изказванията на Яворовите наследници, на противоборствата посред им…
Този съвсем замайващ роман е колкото безапелационен, тъй като е съответно документиран, толкоз и необикновен, тъй като е в контраст на всичко познато ни до момента.
Може би по тази причина и значимият въпрос, който естествено поражда след прочита на „ Обсебеност. Лора и Поетът “, е за какво сякаш никой до момента не е обръщал задоволително внимание на несъгласията към противоречивите обстоятелства, изнесени в нея. Най-вече по отношение на показанията на лицата, оказали се покрай Яворов и Лора в часовете преди и незабавно след съдбовните изстрели. И какво тъкмо се е случило тогава? Готвела ли се е Лора да напусне брачна половинка си същата вечер; щяла ли е да пътува сама за Париж; кой в действителност е обезпечил средствата за прегледите на Яворов във Виена, където го съпровожда доктор Кръстев; само безпаричието и резигнацията в обществото ли карат поета
да посегне към отровата и повторно да се застреля…
И още – за какво обявата на П. Стайчев е останала без действителни последици? Защо съдът не го е призовал и разпитал? Как е допустимо такива интелектуалци като приятелите на Яворов да са изневерили на истината и да го пазят единствено от конюнктурни подбуди? Тук въпреки всичко става дума за Д-р Кръстев, Б. Пенев, Ал. Балабанов, Вл. Василев, за Асен Златаров и Александър Паскалев. А от дълго време е казано „ Приятел ми е Платон, само че повече обичам истината! “
Но… обстоятелствата са си обстоятелства. Макар и недокрай обяснени, все по този начин противоречиви и спорни. Както и немалкото други въпроси, които отекват у читателя, откакто е прочел и премислил страниците на тази колкото провокативна, толкоз и прочувствено съпреживяна, само че и разумно обоснована „ обсебеност “.
_________________________________
*РАДЕВА, Виолета К. Обсебеност. Лора и Поетът. Роман-разследване за обич и гибел. Издателство „ Лени АН “, Русе, 2023(виж, б.р.)
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ