Живеем в пророчествата на Оруел
Д-р Любомир Канов
Има два типа рев и плач по комунистическа България.
Може и да са повече, само че два са изключително кресливи. Те, несъмнено, са в дует с оплюването на Запада, подбив над “краварите ” и прослава на кремълското незаконно джудже.
Първата тъжба
на ридаещите по комунизма е, че България под мъдрото управление на бай Тошо била 9 милиона, а в този момент била останала единствено с шест милиона население. Разбира се, никой от тези доморасли демографи не поставя в сметката елементарния факт, че по времето на комунизма никой не можеше да напусне или да пътува на Запад, а всеки който се осмелеше да напусне Бг без позволение от Държавна сигурност биваше разстрелван на границата оградена с кльонове, кучета и бодлива тел. Соцлагерът беше добре защитаван концлагер. Застрелваха и източногерманци и всички други бегълци от работническо-селският Мир и Рай обезпечаван от руските танкове. Успелите да преминат “оттатък ” назоваха “невъзвращенци ”. Никога незавърналите се…
Колко ли души щяха да избягат от оня Рай, в случай че пътуването на Запад беше разрешено? Колко щяха да останат да работят, да учат, да отиват и да се връщат, да подвигат равнището на туземна България във всички области на науката, образованието, технологията, производството и живота и да я приобщават към най-хубавото известно на света? Вероятно щяха да изоставен най-малко милион младежи от поколението родено в взрива на раждаемостта след войната, което остана зад желязната завеса, мечтаейки за допир със международната цивилизация, музика, просвета, мода и по-човешки условия на живот. Поради тази причина Комунизма издигна Берлинската Стена. Без нея всички хора с някакви качества и качества оттук щяха да изтекат отвъд. Така стана допустимо десетилетия наред тези, които работеха покорно и рабски с ниски заплати в заводите и по полето, да устоят тунеядците, негодните и комунистическата върхушка.
Способните нямаха избор, не можеха да изоставен и им остана приспособленството, ниската раждаемост с по едно дете и ракийката в тясната панелна кухня вечер, тъй като недоволството изказано на глас завършваше утихнало в пандиза. Евентуално можеха да се надяват на кола Москвич от Мототехника след 20 години очакване с лихвоточки.
Такава беше девет милионна България. Още в първите месеци откакто банкрутирала Народна република България отвори границите през 1989 година я напуснаха стотици хиляди, към Европа, Канада и Съединени американски щати. И от този момент всички стопански конвулсии на нереформираната посткомунистическа страна, мафиотските и престъпни деформации заради неналичието на лустрация и правораздаване за всеки, довеждаха до нови и нови талази от напускащи. Не демокрацията, а
комунизмът докара България до демографска злополука
1/3 от българите през днешния ден живеят в чужбина и там раждат децата си.
Вторият вик,
който се чува не по-слабо и то по националното радио или от алените партийни централи, е за неналичието на закононарушения, за братския безвреден живот в социалистическите панелни комплекси и за неимоверния културен, състезателен и промишлен напредък при комунистическата власт. Самата комунистическа партия обаче, публично призна за най-малко три държавни банкрута, последният —наистина пагубен, през 1989 г, който приключи с мораториум на външния дълг. Статистиката, която най-после видя бял свят, демонстрира ужасяващи равнища на престъпност при социализма, за които в никакъв случай не е била казвана истината, а лъжите за тези три Българии, които бил построил диктаторът Тодор Живков бяха изцяло опровергани от обстоятелствата за положението на индустриалното произвеждане и упадъка на селското стопанство до 1989 година Впрочем, даже най-ревностните пропагандатори на тези легенди съвсем несъмнено са били подкарвани в миналото като говеда на “доброволни ” бригади в селското стопанство да прибират реколтата дружно с учениците, бойците и студентите. Освен в случай че не са били от тези, които махаха с ръчички на работническата класа от перваза на Мавзолея на митинги по случай Първи май. Тези фантазми за социалистически разцвет вървят дружно с всеобщо публикуваната небивалица за това, че “имаше всичко и беше качествено, храната беше малко само че същинска ”. Както и това, че два пъти годишно ходели на ваканции в почивните станции на “предприятието ” или в бунгало на морето. Разбира се, никой тогава даже не подозираше за съществуването на Егейско море, в случай че не беше решил да се провре сред патроните на кльона, нито за Истанбул, да не приказваме за Париж, Дубай или Малдивите.
Човешката памет е необичайно нещо. Пропагандата на комунизма също —сега тя е трансформирана като
обич и благодарност към фашизираният псевдо-православен путинизъм
Ето, постанова се да слушаме още веднъж и още веднъж тази агитация заливаща ефира и екрана непрекъснато, без отпор и без отговор, а в центъра на столицата ни да стърчат паметниците и знаците на лъжата. Паметници на тези отвратителни времена, за които Оруел оракулски споделяше: “Свободата е робство; Войната е мир; Който управлява предишното, управлява бъдещето; Който управлява сегашното, владее предишното ”.
Всекидневно националното медийно пространство се изпълва от самодоволно разкривен и изпъчен герой против капитализма и колониализма, бръкнал властнически в джобовете на панталона си в Народното Събрание, с ухилена мимика върху зеленикавото си лице от която те побиват тръпки. Оглушително и отвред ни засипват носталгията и жалбите по комунизма, през днешния ден съживен като путинистки престъпен псевдокапитализъм, полят, с цел да бъде още по-противен с елея на кагебисткото православие. И всички
плебеи и палачи се кръстят дружно в храма
В Империята разнасят иконите на всеобщия палач Путин, а тук наместниците му, — единият самонадеян и обхванал с две ръце като своя благосъстоятелност катедрата на Парламента, а другият, — свалил дефинитивно запотената фуражка, съска своите наизустени фрагменти проимперска агитация пред послушните журналистки.
Какво чуваме?
“Войната е мир! ”
“Руский мир! ”
“Краварите са империалисти! ”
“Руснаците не са! Те са наши братушки! Недейте да пипате свещеният им монумент! ”
Ех, господа и госпожи българи, докога ще поносим това?
И за какво, за какво продължаваме да го поносим?
Има два типа рев и плач по комунистическа България.
Може и да са повече, само че два са изключително кресливи. Те, несъмнено, са в дует с оплюването на Запада, подбив над “краварите ” и прослава на кремълското незаконно джудже.
Първата тъжба
на ридаещите по комунизма е, че България под мъдрото управление на бай Тошо била 9 милиона, а в този момент била останала единствено с шест милиона население. Разбира се, никой от тези доморасли демографи не поставя в сметката елементарния факт, че по времето на комунизма никой не можеше да напусне или да пътува на Запад, а всеки който се осмелеше да напусне Бг без позволение от Държавна сигурност биваше разстрелван на границата оградена с кльонове, кучета и бодлива тел. Соцлагерът беше добре защитаван концлагер. Застрелваха и източногерманци и всички други бегълци от работническо-селският Мир и Рай обезпечаван от руските танкове. Успелите да преминат “оттатък ” назоваха “невъзвращенци ”. Никога незавърналите се…
Колко ли души щяха да избягат от оня Рай, в случай че пътуването на Запад беше разрешено? Колко щяха да останат да работят, да учат, да отиват и да се връщат, да подвигат равнището на туземна България във всички области на науката, образованието, технологията, производството и живота и да я приобщават към най-хубавото известно на света? Вероятно щяха да изоставен най-малко милион младежи от поколението родено в взрива на раждаемостта след войната, което остана зад желязната завеса, мечтаейки за допир със международната цивилизация, музика, просвета, мода и по-човешки условия на живот. Поради тази причина Комунизма издигна Берлинската Стена. Без нея всички хора с някакви качества и качества оттук щяха да изтекат отвъд. Така стана допустимо десетилетия наред тези, които работеха покорно и рабски с ниски заплати в заводите и по полето, да устоят тунеядците, негодните и комунистическата върхушка.
Способните нямаха избор, не можеха да изоставен и им остана приспособленството, ниската раждаемост с по едно дете и ракийката в тясната панелна кухня вечер, тъй като недоволството изказано на глас завършваше утихнало в пандиза. Евентуално можеха да се надяват на кола Москвич от Мототехника след 20 години очакване с лихвоточки.
Такава беше девет милионна България. Още в първите месеци откакто банкрутирала Народна република България отвори границите през 1989 година я напуснаха стотици хиляди, към Европа, Канада и Съединени американски щати. И от този момент всички стопански конвулсии на нереформираната посткомунистическа страна, мафиотските и престъпни деформации заради неналичието на лустрация и правораздаване за всеки, довеждаха до нови и нови талази от напускащи. Не демокрацията, а
комунизмът докара България до демографска злополука
1/3 от българите през днешния ден живеят в чужбина и там раждат децата си.
Вторият вик,
който се чува не по-слабо и то по националното радио или от алените партийни централи, е за неналичието на закононарушения, за братския безвреден живот в социалистическите панелни комплекси и за неимоверния културен, състезателен и промишлен напредък при комунистическата власт. Самата комунистическа партия обаче, публично призна за най-малко три държавни банкрута, последният —наистина пагубен, през 1989 г, който приключи с мораториум на външния дълг. Статистиката, която най-после видя бял свят, демонстрира ужасяващи равнища на престъпност при социализма, за които в никакъв случай не е била казвана истината, а лъжите за тези три Българии, които бил построил диктаторът Тодор Живков бяха изцяло опровергани от обстоятелствата за положението на индустриалното произвеждане и упадъка на селското стопанство до 1989 година Впрочем, даже най-ревностните пропагандатори на тези легенди съвсем несъмнено са били подкарвани в миналото като говеда на “доброволни ” бригади в селското стопанство да прибират реколтата дружно с учениците, бойците и студентите. Освен в случай че не са били от тези, които махаха с ръчички на работническата класа от перваза на Мавзолея на митинги по случай Първи май. Тези фантазми за социалистически разцвет вървят дружно с всеобщо публикуваната небивалица за това, че “имаше всичко и беше качествено, храната беше малко само че същинска ”. Както и това, че два пъти годишно ходели на ваканции в почивните станции на “предприятието ” или в бунгало на морето. Разбира се, никой тогава даже не подозираше за съществуването на Егейско море, в случай че не беше решил да се провре сред патроните на кльона, нито за Истанбул, да не приказваме за Париж, Дубай или Малдивите.
Човешката памет е необичайно нещо. Пропагандата на комунизма също —сега тя е трансформирана като
обич и благодарност към фашизираният псевдо-православен путинизъм
Ето, постанова се да слушаме още веднъж и още веднъж тази агитация заливаща ефира и екрана непрекъснато, без отпор и без отговор, а в центъра на столицата ни да стърчат паметниците и знаците на лъжата. Паметници на тези отвратителни времена, за които Оруел оракулски споделяше: “Свободата е робство; Войната е мир; Който управлява предишното, управлява бъдещето; Който управлява сегашното, владее предишното ”.
Всекидневно националното медийно пространство се изпълва от самодоволно разкривен и изпъчен герой против капитализма и колониализма, бръкнал властнически в джобовете на панталона си в Народното Събрание, с ухилена мимика върху зеленикавото си лице от която те побиват тръпки. Оглушително и отвред ни засипват носталгията и жалбите по комунизма, през днешния ден съживен като путинистки престъпен псевдокапитализъм, полят, с цел да бъде още по-противен с елея на кагебисткото православие. И всички
плебеи и палачи се кръстят дружно в храма
В Империята разнасят иконите на всеобщия палач Путин, а тук наместниците му, — единият самонадеян и обхванал с две ръце като своя благосъстоятелност катедрата на Парламента, а другият, — свалил дефинитивно запотената фуражка, съска своите наизустени фрагменти проимперска агитация пред послушните журналистки.
Какво чуваме?
“Войната е мир! ”
“Руский мир! ”
“Краварите са империалисти! ”
“Руснаците не са! Те са наши братушки! Недейте да пипате свещеният им монумент! ”
Ех, господа и госпожи българи, докога ще поносим това?
И за какво, за какво продължаваме да го поносим?
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ