Книгите за езика на тялото грешат: Истината за четенето на невербалните сигнали
Четенето на езика на тялото е потребно умеене, в случай че желаеме да разберем по-добре по какъв начин се усеща някой или какво може да си мисли. Но е значимо да запомним, че това не е точна просвета и може да има културни или самостоятелни вариации в метода, по който хората се показват посредством тялото си. Например зрителният контакт в Япония може да се счете за акт на експанзия или неучтивост.
Има доста книги по тематиката, които постоянно ни дават обещание, че като ги прочетем, надали не езика на тялото ще ни стане като втори майчин и поради това ще претърпим главозамайващи триумфи на работа, в спалнята, по питейни заведения и заведения за хранене и вкъщи.
Тези известни книги имат две съществени цели (освен правенето на пари) – те изясняват по какъв начин „ експертно “ да разчитаме невербалната връзка, само че също и по какъв начин да я фалшифицираме за оптималната лична полза.
„ The Definitive Book of Body Language “, да вземем за пример, ни споделя, че изтъкването на чатала (широко отворени крайници, ръка на колана или зад врата) се употребява от „ мачовци и мъжки момчета “. Това е мощен полов сигнал, споделят създателите – и настояват, че работи: „ Тази поза споделя на другите: „ Аз съм неустрашим – мога да преобладавам “, заради което е нормален за мъже, излезли на лов. “
Милиони хора купуват тези книги и след това се пробват да седят разкрачени като мачовци. Авторите споделят, че това е съвсем извънредно мъжки жест, „ употребен за заплашване на другите “.
Трудно е обаче да не приемем тази и сходни други пози за малко комични, частично тъй като „ тайните “ им смисли са толкоз необятно публикувани из инструктивните книги и частично тъй като са просто нелепи по своята същина.
Книгите са цялостни със статични изображения на езика на тялото на „ ефикасните комуникатори “ – и това е един главен проблем, тъй като той в действителност е динамичен: тялото е в придвижване. Не можем да стоим с чатала напред като скулптура през целия ден.
Но това не значи, че позата и маниерите ни не са значими. Тяхното значение е голямо, макар че не е 12 пъти по-мощно от вербалната връзка – както някои настояват.
За да разчетем тъкмо езика на тялото, би трябвало да знаем какво да гледаме. Може да няма 20 000 разнообразни изражения на лицето (както още веднъж се твърди в книгите), само че лицето въпреки всичко може да разкрие скритите прочувствени положения на събеседника ни. Поне до момента в който човек не стартира да се пробва да го управлява, да вземем за пример, като прикрива страстите си с усмивка.
И по този начин, по какъв начин можете да отличим подправена усмивка от същинска? Истинската включва мускулите към очите и постепенно изчезва от лицето; подправената усмивка напуща лицето ненадейно (затова някои хора споделят „ Ако искаш да схванеш дали някой се усмихва откровено, закрий му устата “). Така че, с цел да декодираме по-точно изражението на лицето, би трябвало да се съсредоточим върху това, което се случва, когато подправената усмивка изчезне; моментът е доста къс, само че може да бъде доста индикативен.
Друг проблем със статичната природа на книги е, че речта и езикът на тялото са тясно свързани, както твърди американският психолог и специалист по психолингвистика (психологията на езика) Дейвид Макнийл в своята книга от 2000 година „ Language and Gesture “.
Когато хората приказват, те постоянно вършат спонтанни и несъзнателни придвижвания с ръцете, които илюстрират наличието на това, което споделят. Няма речник за тези придвижвания, само че те се генерират дружно със самата тирада. Затова може да се каже, че в тези придвижвания се съдържа някаква информация – и когато хората не могат да ги видят, те пропущат значима част от комуникирането.
Понякога жестикулацията и речта не съответстват. Говорителят може да каже „ моят сътрудник и аз сме доста близки “, само че ръцете му да демонстрират забележителна разделиченост, а не непосредственост. Друг може да каже „ Имам доста високи упоритости “, само че ръката му не се подвига толкоз високо, колкото бихме очаквали, в случай че човек в действителност е възамбициозен.
Много по-лесно е да излъжем дейно в речта си, в сравнение с в съпътстващия жест, тъй като той има комплицирана връзка със самата тирада: придвижването на ръката стартира тъкмо преди речта и по-късно смисловата част от жеста съответствува тъкмо със съответната дума. Трудно е тези неща да се синхронизират и напаснат, когато лъжем.
