За историите по пътя на Ангел Иванов, или кои са `най-прекрасните неща в тоя живот`
Често ми се случва да ме питат за рекомендация за книга, която да приказва по едно и също време налично и завладяващо за вярата, по-специално – за православната религия. Тогава предлагам заглавия като „ Майка Гавриила. Аскетика на любовта “ – книга, която приказва на езика на безграничното себеотдаване, роман за подвига на една гръцка монахиня, пропътувала безчет километри от обич към страдащите. Тази обич я води до Африка, Индия и оттатък Океана. Препоръчвам и „ Православният път “ на митрополит Калистос (Уеър) – книга, която приказва на езика на музи разум. И с поетична дълбочина ни разкрива, че това, което назоваваме християнски догмати, не е някакъв юридически кодекс от отминала ера, а „ напътствие “ за безконечните истини. Препоръчвам и книги като „ Християнски разкази “ на Деян Енев или новата „ Бог е с нас “ на проф. Калин Янакиев – текстове, написани на езика на сърцето. Говорят за хубостта и чудото на смирението и насладата в тяхното достоверно християнско схващане.
Но не щеш ли най-накрая мога да препоръчам книга, в която още веднъж става дума за вярата, само че на езика на младежа. Без приповдигнат възторг, без искания. Това е дебютният алманах „ Техническа инспекция “ (изд. „ Скалино “), който включва близо 50 описа, на младия публицист и сценарист Ангел Иванов. Неговите градски и селски пропътувани истории сграбчват читателя с честността си и с непоколебимото излагане на показ на позите и тънките сметки на егото.
Това е и книга за случайностите по Пътя, които изобщо не са инцидентни. За ненадейните срещи, които оставят белег за цялостен живот; за знаците, които с лека ръка можеш да отминеш, само че някак знаеш, че са там, с цел да бъдат разпознати и да разместят пластовете на душата ти.
Във време, в което доста млади българи през днешния ден, жадни за духовни прекарвания, гледат към ученията на Далечния Изток, тук изниква един значим въпрос – какво открива в православието един актуален младеж, какъвто е основният воин в множеството от тези разкази, учредени на достоверни авторови прекарвания и пътешествия?
Един от вероятните правилни отговори е Свободата. Той се усеща свободен в мистичния полумрак на светогорските пътеки, в пространството на градския храм, в сякаш самотното занятие на молитвен диалог с Бога. Но и какъв брой хубаво е това, че не можем да се почувстваме изцяло свободни! Че не можем да разкъсаме тези невидими фини влакна, изпредени от стоманата на божествена тъкан, които ни свързват с другия. Не можем да спрем това обезпокоително жужене в мозъка ни на мисълта за близък – за неговата болежка или липса; или пък от време на време е невероятно да се освободим от импулса да „ походим в неговите обувки “. Както ще забележим в разказите „ Добрият християнин “, “Под ръка с Данчо “ или „ На Дядо Добре, с обич “.
Друг вероятен отговор на въпроса – от кое място идва този интерес към православието, е, че то носи на героя чувството за Смисъл и Истина, и за Посока „ по какъв начин да живеем единствения си вманиачен, драгоценен като елмаз, живот “. В едно от своите есета от сборника „ Ортодоксия “: Г. К. Честъртън написа: „ Съвременните разногласия все по-често се опират на безсмисления аргумент, че несъмнено верую може да е уместно за една ера и неуместно за друга. Който има вяра във волята оттатък естествените закони, ще има вяра и в чудеса – без значение през кое време живее. Затова, когато преглеждаме един отговор, би трябвало да ни интересува не това дали той е даден в наше време, а дали дава отговор на въпроса ни. “ Ето за какво, дружно с „ езиковите кодове “ в „ Техническа инспекция “, които могат да бъдат разчетени от поколението, родено след 1989 година, в нея има и нещо от старите приказки, от това благоухание, което съзнаващ, щом прекрачиш прага на бабината селска къща. А за какво старите приказки са безконечни, пояснение намираме още веднъж при Г. К. Честъртън: „ Старите приказки си избират за воин едно нормално момче. Неочакваното се поражда от неговите завършения, а те са непредвидени за него, тъй като той е естествен човек. Приказката приказва за това какво ще направи здравомислещият в света на безумието. “ И тук основният воин в множеството истории е едно нормално момче, въоръжено в този изтрещял свят като че ли само с вярата си в деятел Павловите думи: „...стига ти Моята благодат; тъй като силата Ми се в отпадналост изцяло демонстрира “... и още: „ Щом обич нямам, нищо не съм “.
Наскоро дочух един диалог сред двама свещеници. „ Проблемът ни е, че се взехме доста насериозно, прекалено много си повярвахме “, сподели по-младият. „ Съгласен съм с теб. Но е неволя и когато въобще не се вземеш насериозно “, отвърна му по-възрастният. Явно въпросът е да овладееш този житейски трик – по какъв начин да запазиш салдото сред това да си повярваш най-малко мъничко и да не се взимаш насериозно. Мисля, че както самият воин от историите на Ангел Иванов, по този начин и самата класификация на разказите в книгата, съумява да резервира този баланс.
Затова дано и ние сред сериозните стръмнини, които изкачваме по Пътя, да поспрем и да си поемем мирис с някоя от безгрижните случки от сборника, с които можем да изпружим врат, с цел да погледнем през „ Дувара на Изкуството “, да създадем една обиколка на мол „ Малашевци “, или просто в една сеулска вечер да поиграем футбол с непознати хлапета край реката Хан. А кои в действителност са „ най-прекрасните неща в тоя живот “ ще разберете от книгата...
Представяме ви и един от разказите в книгата, озаглавен " Добрият християнин ":
Прибирах се измежду нощ през градската градина на Народния спектакъл. В едно от мръснотревистите петна в парка видях легнал човек в безпомощно положение. Тресеше се в отровна кашлица. Понечих да го подвигна. Захванах го за джоб и подмишница, лъхна ме миазмена миризма. Когато го изправих, гащите му паднаха поради несигурната халтава шнур, която ги опасваше. Долу беше гол. Вдигнах му панталона назад от глезените като на малко дете, което преди малко е пишкало. Монтирах му ръката, с цел да ги придържа. Погледнах го най-накрая и незабавно го познах.
Беше Андрей, философът-бездомник, който все ме пращаше да му прочета 3-те книги в Народната библиотека. Знаехме се – мина ли около него, ще му пусна монети. Взел ли съм пари, пийнал ли съм, с жена ли съм – и банкноти. От пътешествие лицето му беше напечено като маймунски гъз. Имаше синьо-зелена чергарска, бедуинска полуда в очите.
Сега беше още веднъж мъртвопиян, само че тази кашлица и всичко към него, в действителност си биеше на гибел. Миришеше по този начин, все едно и тя му се беше случила, от дълго време. Ръцете му бяха катраненоблажни. В брадата си беше проточил линии белезникави сополи. Изтегляше ги с подсмърчане и бършеше с хлабави ръкави на разгърдената риза. Гъста козина покриваше гърдите му – хлътнали и тресящи се във водни хрипове. Държеше се за мен – за риза и блейзер – с цел да се задържи на земята, въобще на тоя свят. Миризмата от него ме удряше на вълни, гадеше ми се, късната вечеря конвулсивно се повдигаше по хранопровода ми, самичък аз се давех в кашлица, запушвах си носа срамливо, с цел да не ме види, превивах се да повърна или пък точно с цел да не го направя …
Опита да ми каже нещо. Изскочи звук и нова палитра миризми, която ме изшиба през носоглътката. Да, Андрей, ще те заведа там пред топлата дупка. Беше късна есен, ставаше студено, а той беше с прокъсаните изчезващи облекла на бостанско чучело отпреди дузина лета …
Насилих се да видя Христос в него.
Поведох го през парка. Сега под уличната лампа видях и обувките му. Съдрани маратонки с няколко номера от горната страна, без връзки, хлопащи и големи като нелепи домашни пантофи-кученца. Дясната зейнала начело като отворила уста риба на плочник. Краката му – обгърнати в найлонови кесии за самун, също обрамчени с върви (може би тези на обувките?). Но връвта на гащите му, ластика ли, каквото и да беше, предаваше походката. Свличаха се непрекъснато и аз посягах да ги върна или му споделях: “Андрей, апелирам те, вдигни си гащите! “. Той понечваше без присъединяване. Маркираше осъществявания на прошепнатите от мен команди и все кашляше, та се късаше …
Излязохме на “Цар Освободител “ – бяхме свободни да бъдем тъкмо такива. Странни и действителни. Щях да го заведа в неговата спалня – орешетеното гърло, от което излизаше пушек и топлота от кухнята на ресторанта на гърба на голямата катедрала. Там той присядаше нощем, зимата, всеки път, с цел да продължи живота си. Дано да нямаше други бездомници. От него знаех, че това място е скъпо и или компромисно няколко индивида се сгушват пред избавителния, дъхащ кухненски огън, пъкъл, или се бият кекаво и дълго за него.
Пробвах да го пусна да походи самичък по тротоара, само че не съобразих, че е от външната страна, до платното. Слаломираше като африкански скиор сред колчетата и мъчително ги забираше или напряко удряше о пищялите и капачките си. Не регистрираше ударите по себе си. Беше ми извратено забавно да следя слалома му, само че се опомних, когато по едно време излезе на пътя и за малко не го отнесе кола, обърнала се на пронизителен клаксон.
Дръпнах го назад, трансферирах го от другата страна и продължих да го повеждам. Претръпнах на миризмата. Спря да ми пука и за падащите гащи. Те се бяха свлекли на устойчива кота някъде на бедрата му. Членът му се лашкаше като празна шушулка от фасул измежду черно сплъстено окосмение.
Пред “Червило “ на тесния тротоар бяха наизлезли млади, елегантно облечени хора, които, когато ни видяха, изоставиха усмивките с бели зъби, любовните шепоти и шумните смешки. Спазматично заотстъпваха, обирайки каменните огради с роклите и костюмите си – щяха да имат бели следи по гърбовете по-късно. Ние с Андрей, разтворили фронт от двама, успяхме на собствен ред да се отъркахме в няколко от тях. Постарах се да изгледам дълготрайно и умерено повече от хората в очите.
Изпитвах лекост, гадност и смях. Съзнание за знаменателност и равно самодоволство.
Когато завихме зад ъгъла на Българска академия на науките настрана от Народното събрание, гигантският храм ни окъпа в светлина. След малко стигнахме до мястото. Нямаше никой. Бяхме единствено аз, Андрей и Кръстът над нас. Положих го пред димящата междина. Все едно пусках захванато с вила сено. Той съвсем се разпръсна и разтля на черни въглени по земята.
Сега, Андрей, в този момент ще отида до нас и ще се върна с топли облекла. И гащи, да, гащи, ский по какъв начин си се разкурил тука!?
Той единствено ми кимаше и издума “И хлебец … “
И хлебец, да, че по какъв начин, Насъщния, нали …
Опитах да му кимна към Кръста, виснал над нас, и да се поусмихна, тупвайки го заговорнически по рамото. Да се чудиш по какъв начин не разломих от него живо месо, сухожилия и кости. Андрей се закашля злокобно. С тая кашлица нещата не бяха никак добре – на мътилка бяха, на пневмония, на органическа телесна злополука и отвъдност. На умиралка, брате. Можех да крещя коли за спешна помощ и приюти, само че не го направих. Той си отиваше, само че тук си беше неговото място. Отиваше си от години, тази нощ или в миналото след мен …
Отидох си аз – до квартирата наоколо, с цел да се върна с облекла и хранителни запаси. Натъпках в найлонова торба едни планинарски обувки за среднотруден трекинг (зимата щяха да му свършат работа), едни остарели джинси, пуловер, риза, фланелка, няколко чифта чорапи и долни дрехи и огромната шуба. Стана ми смешно, като си го показах с тези прекалено необятни за него маркови облекла. Щеше да бъде прет-а-порте клошар. Опрях торбата на вратата. Храна щях да взема от денонощния по път. И …
… И си полегнах. С облеклата и обущата, които стърчаха настрана от леглото. Със скръстени ръце – като нехаен пич-покойник. Малко единствено да отморя. 20-тина минутки. Нагласих алармата на телефона, в случай че инцидентно заспя, но няма, бе, просто да отпочина за момент – доста усещания, диалози в просторния ресторант, срещи и случки, очаквания, неосъществени стремежи и провали. И в този момент това с Андрей … Ей, Андрейка, брат, до каква степен се докара, а, и си вдигни гащите, анадънму?
Торбата с облеклата мълчеше и ме наблюдаваше начело вратата.
Да, Андрей, ще прочета 3-те ти книги в Библиотеката. Ще бъда благосклонен към твоята полуда. Ти си Дебелата дама на Сиймор Глас, копеле! Не знаеш ли това? Още ли не знаеш тая проклета загадка? И не знаеш ли… слушай в този момент внимателно… не знаеш ли коя е в действителност Дебелата дама? О, детко! Това е самият Христос.
Самият Христос.
***
Изправих се внезапно, с цел да преодолея сгряващата пелена от слънчеви лъчи, които прожектираха себе си върху лицето ми на възглавницата. Ръцете ми бяха изтръпнали. Устата ми беше пресъхнала. Дъхът ми евентуално щеше да събори Голиат или Левиатан. Просто преджапах стаята на две, на три, без тоалетна и впрочем детайлности. Грабнах торбата пред вратата, а последната затръшнах след себе си. Оригвах се на киселини и неприятни интуиции …
Не открих Андрей пред Дупката. Там нямаше никой, единствено дебела безредна бликам дим се виеше чак до куполите на многокорабния храм, като неосезаем въздушен червей.
Тръгнах из града с огромната найлонова торба, измачкания блейзер, търкащ гурелясали очи. Попитах за часа – беше 12:45. Андрей го нямаше на никое място. Беше се дезинтегрирал. Беше се разтворил в града. Механично извървявах по няколко пъти едни и същи улици. Движех на автопилот. Усещах противен усет в устата, нова гадна, някак лична миризма …
Заешката ми душичка вонеше.
***
Мили Андрей, несъмнено в този момент си в нозете на Бога, в милостта Му. Прости ми и Го моли да ме помилва и мене, неверния. Ще прочета книгите ти в Народната, давам обещание! И ще ти донеса едни гащи.
И една топла шуба, брат. И една топла шуба …
Но не щеш ли най-накрая мога да препоръчам книга, в която още веднъж става дума за вярата, само че на езика на младежа. Без приповдигнат възторг, без искания. Това е дебютният алманах „ Техническа инспекция “ (изд. „ Скалино “), който включва близо 50 описа, на младия публицист и сценарист Ангел Иванов. Неговите градски и селски пропътувани истории сграбчват читателя с честността си и с непоколебимото излагане на показ на позите и тънките сметки на егото.
Това е и книга за случайностите по Пътя, които изобщо не са инцидентни. За ненадейните срещи, които оставят белег за цялостен живот; за знаците, които с лека ръка можеш да отминеш, само че някак знаеш, че са там, с цел да бъдат разпознати и да разместят пластовете на душата ти.
Във време, в което доста млади българи през днешния ден, жадни за духовни прекарвания, гледат към ученията на Далечния Изток, тук изниква един значим въпрос – какво открива в православието един актуален младеж, какъвто е основният воин в множеството от тези разкази, учредени на достоверни авторови прекарвания и пътешествия?
Един от вероятните правилни отговори е Свободата. Той се усеща свободен в мистичния полумрак на светогорските пътеки, в пространството на градския храм, в сякаш самотното занятие на молитвен диалог с Бога. Но и какъв брой хубаво е това, че не можем да се почувстваме изцяло свободни! Че не можем да разкъсаме тези невидими фини влакна, изпредени от стоманата на божествена тъкан, които ни свързват с другия. Не можем да спрем това обезпокоително жужене в мозъка ни на мисълта за близък – за неговата болежка или липса; или пък от време на време е невероятно да се освободим от импулса да „ походим в неговите обувки “. Както ще забележим в разказите „ Добрият християнин “, “Под ръка с Данчо “ или „ На Дядо Добре, с обич “.
Друг вероятен отговор на въпроса – от кое място идва този интерес към православието, е, че то носи на героя чувството за Смисъл и Истина, и за Посока „ по какъв начин да живеем единствения си вманиачен, драгоценен като елмаз, живот “. В едно от своите есета от сборника „ Ортодоксия “: Г. К. Честъртън написа: „ Съвременните разногласия все по-често се опират на безсмисления аргумент, че несъмнено верую може да е уместно за една ера и неуместно за друга. Който има вяра във волята оттатък естествените закони, ще има вяра и в чудеса – без значение през кое време живее. Затова, когато преглеждаме един отговор, би трябвало да ни интересува не това дали той е даден в наше време, а дали дава отговор на въпроса ни. “ Ето за какво, дружно с „ езиковите кодове “ в „ Техническа инспекция “, които могат да бъдат разчетени от поколението, родено след 1989 година, в нея има и нещо от старите приказки, от това благоухание, което съзнаващ, щом прекрачиш прага на бабината селска къща. А за какво старите приказки са безконечни, пояснение намираме още веднъж при Г. К. Честъртън: „ Старите приказки си избират за воин едно нормално момче. Неочакваното се поражда от неговите завършения, а те са непредвидени за него, тъй като той е естествен човек. Приказката приказва за това какво ще направи здравомислещият в света на безумието. “ И тук основният воин в множеството истории е едно нормално момче, въоръжено в този изтрещял свят като че ли само с вярата си в деятел Павловите думи: „...стига ти Моята благодат; тъй като силата Ми се в отпадналост изцяло демонстрира “... и още: „ Щом обич нямам, нищо не съм “.
Наскоро дочух един диалог сред двама свещеници. „ Проблемът ни е, че се взехме доста насериозно, прекалено много си повярвахме “, сподели по-младият. „ Съгласен съм с теб. Но е неволя и когато въобще не се вземеш насериозно “, отвърна му по-възрастният. Явно въпросът е да овладееш този житейски трик – по какъв начин да запазиш салдото сред това да си повярваш най-малко мъничко и да не се взимаш насериозно. Мисля, че както самият воин от историите на Ангел Иванов, по този начин и самата класификация на разказите в книгата, съумява да резервира този баланс.
Затова дано и ние сред сериозните стръмнини, които изкачваме по Пътя, да поспрем и да си поемем мирис с някоя от безгрижните случки от сборника, с които можем да изпружим врат, с цел да погледнем през „ Дувара на Изкуството “, да създадем една обиколка на мол „ Малашевци “, или просто в една сеулска вечер да поиграем футбол с непознати хлапета край реката Хан. А кои в действителност са „ най-прекрасните неща в тоя живот “ ще разберете от книгата...
Представяме ви и един от разказите в книгата, озаглавен " Добрият християнин ":
Прибирах се измежду нощ през градската градина на Народния спектакъл. В едно от мръснотревистите петна в парка видях легнал човек в безпомощно положение. Тресеше се в отровна кашлица. Понечих да го подвигна. Захванах го за джоб и подмишница, лъхна ме миазмена миризма. Когато го изправих, гащите му паднаха поради несигурната халтава шнур, която ги опасваше. Долу беше гол. Вдигнах му панталона назад от глезените като на малко дете, което преди малко е пишкало. Монтирах му ръката, с цел да ги придържа. Погледнах го най-накрая и незабавно го познах.
Беше Андрей, философът-бездомник, който все ме пращаше да му прочета 3-те книги в Народната библиотека. Знаехме се – мина ли около него, ще му пусна монети. Взел ли съм пари, пийнал ли съм, с жена ли съм – и банкноти. От пътешествие лицето му беше напечено като маймунски гъз. Имаше синьо-зелена чергарска, бедуинска полуда в очите.
Сега беше още веднъж мъртвопиян, само че тази кашлица и всичко към него, в действителност си биеше на гибел. Миришеше по този начин, все едно и тя му се беше случила, от дълго време. Ръцете му бяха катраненоблажни. В брадата си беше проточил линии белезникави сополи. Изтегляше ги с подсмърчане и бършеше с хлабави ръкави на разгърдената риза. Гъста козина покриваше гърдите му – хлътнали и тресящи се във водни хрипове. Държеше се за мен – за риза и блейзер – с цел да се задържи на земята, въобще на тоя свят. Миризмата от него ме удряше на вълни, гадеше ми се, късната вечеря конвулсивно се повдигаше по хранопровода ми, самичък аз се давех в кашлица, запушвах си носа срамливо, с цел да не ме види, превивах се да повърна или пък точно с цел да не го направя …
Опита да ми каже нещо. Изскочи звук и нова палитра миризми, която ме изшиба през носоглътката. Да, Андрей, ще те заведа там пред топлата дупка. Беше късна есен, ставаше студено, а той беше с прокъсаните изчезващи облекла на бостанско чучело отпреди дузина лета …
Насилих се да видя Христос в него.
Поведох го през парка. Сега под уличната лампа видях и обувките му. Съдрани маратонки с няколко номера от горната страна, без връзки, хлопащи и големи като нелепи домашни пантофи-кученца. Дясната зейнала начело като отворила уста риба на плочник. Краката му – обгърнати в найлонови кесии за самун, също обрамчени с върви (може би тези на обувките?). Но връвта на гащите му, ластика ли, каквото и да беше, предаваше походката. Свличаха се непрекъснато и аз посягах да ги върна или му споделях: “Андрей, апелирам те, вдигни си гащите! “. Той понечваше без присъединяване. Маркираше осъществявания на прошепнатите от мен команди и все кашляше, та се късаше …
Излязохме на “Цар Освободител “ – бяхме свободни да бъдем тъкмо такива. Странни и действителни. Щях да го заведа в неговата спалня – орешетеното гърло, от което излизаше пушек и топлота от кухнята на ресторанта на гърба на голямата катедрала. Там той присядаше нощем, зимата, всеки път, с цел да продължи живота си. Дано да нямаше други бездомници. От него знаех, че това място е скъпо и или компромисно няколко индивида се сгушват пред избавителния, дъхащ кухненски огън, пъкъл, или се бият кекаво и дълго за него.
Пробвах да го пусна да походи самичък по тротоара, само че не съобразих, че е от външната страна, до платното. Слаломираше като африкански скиор сред колчетата и мъчително ги забираше или напряко удряше о пищялите и капачките си. Не регистрираше ударите по себе си. Беше ми извратено забавно да следя слалома му, само че се опомних, когато по едно време излезе на пътя и за малко не го отнесе кола, обърнала се на пронизителен клаксон.
Дръпнах го назад, трансферирах го от другата страна и продължих да го повеждам. Претръпнах на миризмата. Спря да ми пука и за падащите гащи. Те се бяха свлекли на устойчива кота някъде на бедрата му. Членът му се лашкаше като празна шушулка от фасул измежду черно сплъстено окосмение.
Пред “Червило “ на тесния тротоар бяха наизлезли млади, елегантно облечени хора, които, когато ни видяха, изоставиха усмивките с бели зъби, любовните шепоти и шумните смешки. Спазматично заотстъпваха, обирайки каменните огради с роклите и костюмите си – щяха да имат бели следи по гърбовете по-късно. Ние с Андрей, разтворили фронт от двама, успяхме на собствен ред да се отъркахме в няколко от тях. Постарах се да изгледам дълготрайно и умерено повече от хората в очите.
Изпитвах лекост, гадност и смях. Съзнание за знаменателност и равно самодоволство.
Когато завихме зад ъгъла на Българска академия на науките настрана от Народното събрание, гигантският храм ни окъпа в светлина. След малко стигнахме до мястото. Нямаше никой. Бяхме единствено аз, Андрей и Кръстът над нас. Положих го пред димящата междина. Все едно пусках захванато с вила сено. Той съвсем се разпръсна и разтля на черни въглени по земята.
Сега, Андрей, в този момент ще отида до нас и ще се върна с топли облекла. И гащи, да, гащи, ский по какъв начин си се разкурил тука!?
Той единствено ми кимаше и издума “И хлебец … “
И хлебец, да, че по какъв начин, Насъщния, нали …
Опитах да му кимна към Кръста, виснал над нас, и да се поусмихна, тупвайки го заговорнически по рамото. Да се чудиш по какъв начин не разломих от него живо месо, сухожилия и кости. Андрей се закашля злокобно. С тая кашлица нещата не бяха никак добре – на мътилка бяха, на пневмония, на органическа телесна злополука и отвъдност. На умиралка, брате. Можех да крещя коли за спешна помощ и приюти, само че не го направих. Той си отиваше, само че тук си беше неговото място. Отиваше си от години, тази нощ или в миналото след мен …
Отидох си аз – до квартирата наоколо, с цел да се върна с облекла и хранителни запаси. Натъпках в найлонова торба едни планинарски обувки за среднотруден трекинг (зимата щяха да му свършат работа), едни остарели джинси, пуловер, риза, фланелка, няколко чифта чорапи и долни дрехи и огромната шуба. Стана ми смешно, като си го показах с тези прекалено необятни за него маркови облекла. Щеше да бъде прет-а-порте клошар. Опрях торбата на вратата. Храна щях да взема от денонощния по път. И …
… И си полегнах. С облеклата и обущата, които стърчаха настрана от леглото. Със скръстени ръце – като нехаен пич-покойник. Малко единствено да отморя. 20-тина минутки. Нагласих алармата на телефона, в случай че инцидентно заспя, но няма, бе, просто да отпочина за момент – доста усещания, диалози в просторния ресторант, срещи и случки, очаквания, неосъществени стремежи и провали. И в този момент това с Андрей … Ей, Андрейка, брат, до каква степен се докара, а, и си вдигни гащите, анадънму?
Торбата с облеклата мълчеше и ме наблюдаваше начело вратата.
Да, Андрей, ще прочета 3-те ти книги в Библиотеката. Ще бъда благосклонен към твоята полуда. Ти си Дебелата дама на Сиймор Глас, копеле! Не знаеш ли това? Още ли не знаеш тая проклета загадка? И не знаеш ли… слушай в този момент внимателно… не знаеш ли коя е в действителност Дебелата дама? О, детко! Това е самият Христос.
Самият Христос.
***
Изправих се внезапно, с цел да преодолея сгряващата пелена от слънчеви лъчи, които прожектираха себе си върху лицето ми на възглавницата. Ръцете ми бяха изтръпнали. Устата ми беше пресъхнала. Дъхът ми евентуално щеше да събори Голиат или Левиатан. Просто преджапах стаята на две, на три, без тоалетна и впрочем детайлности. Грабнах торбата пред вратата, а последната затръшнах след себе си. Оригвах се на киселини и неприятни интуиции …
Не открих Андрей пред Дупката. Там нямаше никой, единствено дебела безредна бликам дим се виеше чак до куполите на многокорабния храм, като неосезаем въздушен червей.
Тръгнах из града с огромната найлонова торба, измачкания блейзер, търкащ гурелясали очи. Попитах за часа – беше 12:45. Андрей го нямаше на никое място. Беше се дезинтегрирал. Беше се разтворил в града. Механично извървявах по няколко пъти едни и същи улици. Движех на автопилот. Усещах противен усет в устата, нова гадна, някак лична миризма …
Заешката ми душичка вонеше.
***
Мили Андрей, несъмнено в този момент си в нозете на Бога, в милостта Му. Прости ми и Го моли да ме помилва и мене, неверния. Ще прочета книгите ти в Народната, давам обещание! И ще ти донеса едни гащи.
И една топла шуба, брат. И една топла шуба …
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ