Иван Гранитски: Навършиха се 102 години от рождението на художника воин Николай Хайтов
Българската академия на науките, Съюзът на българските писатели и издателство „ Захарий Стоянов “ имат удоволствието и достойнството да показват том 16 от определените съчинения на акад. НИКОЛАЙ ХАЙТОВ „ ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ. КОЙТО ИМА УХО, ДА ЧУЕ "
Събитието ще се състои на 31 октомври 2022 г„ (понеделник), 18 ч. голеллия салон на Централно управлени! на Българска академия на науките ул. „ 15 ноември " № 1
___________
член-кор. Иван Гранитски
1
Историята на българската литература през последните години – най-вече във върховите изяви на неколцина белетристи – ни дава освен богат материал за наблюдения и размисли, само че и притегля вниманието ни към един изумителен факт. Именно писатели, а не историци, социолози или социалпсихолози реализират действителните дълбочини и проникновения на разрезите и анализите както на общественото съществуване на българското общество, по този начин и на съзнанието и душата на обособения човек.
В подобен проект прозаици като Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Николай Хайтов, Генчо Стоев, Васил Попов, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Дико Фучеджиев, Ивайло Петров и други с най-хубавите си творби в действителност играят ролята на самобитни рентгенографи на пулсациите и трансформациите в социума и в душата на обособения субект. Ето за какво българските генерации през ХХI век евентуално непрестанно ще се връщат към препрочита на техните произведения, с цел да си отговорят на основните въпроси, свързани със положението и динамичността на българското общество през ХХ век.
Една от най-интересните фигури в тази плеяда без подозрение е Николай Хайтов – емблематично, блестящо и спорно събитие в българската литература. Още неговите първи изявления и книги подвигат звук към името му и прекомерно постоянно това е нелитературна шумотевица. Причината е освен в съответния текст, само че и в самия темперамент на автора – мъчен, изострен, конфликтен, нападателен. За половин век перото на Хайтов ражда над 60 книги – прозаичност, журналистика, есеистика, пътеписи, пиеси, документални проучвания, краеведски разбори и така нататък
Още ранните изявления насочват нашето внимание към няколко основни и присъщи особености на неговия гений. Първата ни напомня традициите на огромната българска прозаичност и журналистика от края на XIX и началото на XX век. Става дума за смисъла на писателя не толкоз като създател на съответен текст, колкото и като национален трибун, ярка социална фигура, която и със своето творчество, и с държанието си играе ролята на самобитен духовен и нравствен преподавател на обществото. Така в националното схващане са се съхранили Захарий Стоянов, Алеко Константинов, Иван Вазов, а малко по-сетне Елин Пелин и Йордан Йовков. Един световен взор към духовното завещание на тези велики писатели и духовни учители на нацията ще ни разкрие по какъв начин основната цел на тяхното творчество е да покаже саморазгръщането на националния темперамент и неговото планиране върху националната орис посредством ориста на обособения човек. Както и противоположната дифузия – отражението на самостоятелната воля, морал и схващане, увереност и неустрашимост или плашливост и конформизъм върху ориста на Отечеството.
2
Двете книги, които носят на Николай Хайтов голяма популярност, са “Шумки от габър ” и “Диви разкази ”. Те имат съвсем свръхестествен успех – преиздавани десетки пъти в милионни тиражи единствено в България, превеждани на над 25 езика също в милиони екземпляри и получили оценката на именити български и задгранични критици и писатели. Тези две книги са повода името на Николай Хайтов от ден на ден да стартира да се обкръжава със славата освен на един от най-ярките модерни български писатели, само че и пореден и гневен герой за отбрана на българската национална еднаквост. Тук се натъкваме на двустранен развой на взаимно въздействие и навлизане. От една страна, творбите на Хайтов се пробват да наблюдават пулсациите на самостоятелните характери на героите и посредством тях да очертават необятна и многопластова социална картина. А от друга, самите произведения се трансформират в самобитен катализатор на избрани обществени процеси. Или най-малкото, спомагат за тяхното ускорено схващане и приемане в българското общество.
С изумително неизменност повече от половин век Николай Хайтов продължава тази битка. И основните му оръжия тук са прозата, публицистиката, краеведските проучвания и непрестанните полемики.
Да надникнем във вълшебния и в същото време пределно реален свят на “Диви разкази ”. Спонтанно и естествено тук се пораждат паралели със сътвореното от други огромни български писатели. Ако Йордан Йовков е сантименталният артист на Добруджа, а Елин Пелин е реалистичният художник на селото в Шопско, Хайтов внася в българската литература тематиката за Родопите. Всъщност “Диви разкази ” е вълнуваща поема за Родопа планина и обособените разкази са като елементи или фрагменти от тази поема. Героите са децата на тази особена планина. Като че ли те са облъчени от духа на античните мистерии, като че ли светлините и сенките на орфизма постановат щемпел над всяка тяхна мисъл и деяние. Родопите са толкоз разнообразни от другите български планини.
В тях има някакво мистично комбиниране на човешка одушевеност и отвъдна замечтаност. И тази специфичност дефинира магическата прелест на Хайтовите “Диви разкази ”. Те ще ни поразят както с огромната вътрешна динамичност на сюжета, с драматургичната сила при разгръщането на характерите, със суровия, съвсем недодялан, сякаш с топор насечен, слог (а такива чепати, внезапни, необработени са и някои от героите, както е в “Мъжки времена ”, “Мерак ”, “Ибрям-Али ”), по този начин и с фееричността, построяването на повествованието като роман привидение, потреблението на думите и фразите като чуруликаща вода, ярката гъвкавост на извайваните характери ( “Страх ”, “Сватба ”, “Изпит ”). Трети път ще ни порази психическата дълбочина на авторовото предусещане ( “Дервишово семе ”, “Магьосникът от Брезе ”, “Козият рог ”).
Любопитно е да създадем паралел сред “Диви разкази ” и “Шумки от габър ”. Сякаш и в двете книги основният воин е планината или природата, най-общо казано. Но в случай че в “Диви разкази ” писателят повече се интересува от могъщото лъчение на планината или планинското, което оформя душата на обособения воин, то в “Шумки от габър ” той търси в естествената хармония – в дървото, камъка, водата, вятъра, птицата, дивеча – Човешкото, отраженията и преображенията на човешката душа. “Шумки от габър ” също е самобитна поема, дори тук невидимото наличие на поезията е съвсем структурообразуващ детайл на книгата. С поетични пулсации са белязани сравненията сред Родопа планина и Странджа, с поетични думи създателят изследва душата на леса, където обособените дървета – габър, бук, борика, мура, дъб, ела, липа, бор, чинар, бреза – са като обособени принадлежности в един великански съразмерен отбор. Сякаш човешки одухотворени са тези обособени принадлежности, когато приказват между тях, бърборят, тръбят, шушукат, пеят. Ето откъс от прелестното есе, дало наименование на цялата книга “Шумки от габър ”:
“Един е вятърът, само че горската ария е постоянно друга. А това е, тъй като в гората има най-различни шумки. Стъпили на тънките си и високи токчета, шумките на планинската осига стартират да се клатят и при най-малкото подухване напразно танцуват, извиват се, превиват се и по какъв начин ли не, накъде ли не, а ситният им боязън създава звуци, наподобяващи шумоленето на есенни приспивни дъждове. Те са монотонни като мълвата, без ударения и сърдечни прояви, успокоителни, безметежни, само че и... безполезни.
Иглиците на бора са нещо напълно друго: ръкохватка, талия – всичко е събрано в един трън, в една забита на дървото струна, която реже вятъра, и вместо тя, струната – трепери насеченият вятър. От това е оня малко печален и мъчителен писък, който идва от бориките във прохладно време и наумява виене на глутници.
Между словоохотливата бъбрица-трепетлика и суровия церемониален бор се помества цялостен оркестър от дървета с най-различна шума (свирки, свирчици и струни). Яворът, въпреки че е клонат и мощен, мелодия не прави, само че по тази причина пък металният тон на едрото му листе с нищо не може да се размени, тъй като е потребно да се сплаши дребосъкът из гората с внушителни и трагични звуци. В такива случаи яворът е несравним: той блъска чинелите си до пресипване – листата му в действителност наподобяват чинели, и, дисциплиниран на всички ветрове, не стопира, до момента в който вятърът не каже стига!
Гръмогласен като него, само че не така раздразним е дъбът. Той не бърза при първото появяване напразно да шуми и да плющи. Дъбът се нуждае от подготовка, вдъхновение, от разбиране, че вятърът е същински вятър, а не капризна фукотевица. Тежка, тапицирана с мъх и кожа, дъбовата шума мъчително заиграва, само че щом един път се разлюлее – дъбовият лес може да се надпреварва и с океана.
На дъба се пробва да подражава зелената бука: и тя гърми, и тя шуми, и тя ехти, и тя като дъба се сякаш вълнува, само че вслушайте се и ще разберете, че това не са безредици сърдечни, а препирни за по-дебело място, пусто и пометено разхлопване на празни бъчви! ”
3
Сътвореното от Николай Хайтов мъчно се вмества в определени жанрови граници. Класическите по своята архитектоника “Диви разкази ” от време на време ненадейно ни оферират народопсихологически наблюдения, а есеистичните “Шумки от габър ” постоянно съдържат ярки белетристични зарисовки. А на обособени места, както към този момент посочихме, даже откриваме стихотворения в прозаичност. Но не жанровото определение е значително при писатели от ранга на Николай Хайтов.
Нещо друго е доста по-важно тук, а това е непрекъснатото изпитание да се наблюдава придвижването на българския дух, саморазгръщането на българския темперамент, осмислянето на българската национална орис, видени и претворени в проникновено слово. Словото на Хайтов съвсем постоянно е осветено от своеобразен вътрешен огън – от огъня на националното съзнание и самочувствие. Този огън се поддържа от нашия създател освен с неговите прозаични и есеистични книги (като “Диви разкази ” и “Шумки от габър ”), само че и с книги като “Хайдути ” – ослепително възкресяване на легендата за Румяна челник, Ангел челник, Чавдар челник, Петко челник.
През 70-те и 80-те години Хайтов е един от първите български писатели, осъзнал изключителната нужда и нужда за българското общество да се извадят на бял свят позабравени персони, значими за поддържане на националното самочувствие и образуване на характера на новото потомство. Най-яркият образец тук е възкресяването на именитата фигура на Капитан Петко челник. И по никакъв начин не е инцидентен грандиозният триумф на телевизионния сериал по сюжета на Хайтов. Очевидна е по това време жаждата в българското общество за образци от по-близкото или далечно минало, които да бъдат за новото потомство като нравствени и волеви ориентири. Освен това с този сериал Хайтов разчупва и едно съществуващо до тогава факсимиле: неприятните турци – положителните българи. Тази щампа е отхвърлена от богатия, построен с изключителна художествена дълбочина и компактност темперамент на Капитан Петко челник. Така, от една страна, Хайтов възкресява характери и облици, които озонират националното самочувствие, а от друга – прави това не с клишета и нови идеологеми, а посредством живи, ярки, многопластови, пластично построени характери.
А това, което Хайтов не може да изрази посредством формата на описа, есето, сюжета, го излива в пътеписа. Спокойно, гладко, достолепно, тук-там дори витиевато е пътеписното изложение при Хайтов. Понякога той ни припомня Вазовия фасон на създаване на пътеписа. Само създатели, които познават българската природа и които обичат българската душа, раждат такива произведения. Най-точна илюстрация тук са “Светогорски мемоари ” или пътните бележки за Странджа, за Магурата и “Из Лъките ”.
4
Още през цялото време Николай Хайтов изпитва неудържимо користолюбие и към краеведските проучвания. В актуалната българска литература няма различен създател, който да е отделял толкоз доста време за на пръв взор досадните изследвания и информации, нужни за едно краеведско проучване, както на книги за предишното на Асеновград, на Яворово, Девин, Смолян и така нататък Но той прекомерно добре осъзнава смисъла за днешната ни просвета и съдбоносната роля при съхраняването на националната еднаквост и памет от написването на историята на едно село, град или следене развиването на избрани занаяти и традиции в някое обитаемо място.
И друга специфичност сродява Хайтов с традицията на огромната българска литература – полемиката, потребността и с оръжията на публицистиката да се отстояват избрани правила и цели. Най-яркият образец тук са филипиките и памфлетната война към гроба на Левски. В продължение на няколко години Хайтов води епически сражения с десетки автори – архитекти, археолози, журналисти, историци и други, с цел да потвърди, че Васил Левски е бил заровен в черквата “Св. Петка Самарджийска ” в центъра на София.
В резултат на тази гигантска дискусия, в която нашият създател съумя да приложи доста и обилни причини в поддръжка на своята теза, се родиха три книги, които показаха тезите на страните в полемиката, редица документи, стенограми и така нататък Почти по същото време той не се поколеба да стартира и друга война, отново сам – нова дискусия с историците, която също се стегна и търпя няколко години. В този случай разногласието беше основно за ролята на българомохамеданите в Априлското въстание. Хайтов спореше и опровергаваше изказванията, че българомохамеданите са играли ролята на палачи при потушаването на Априлското въстание.
Едва ли ще е пресилено да кажем, че една от основните характерности на личността и създателя Николай Хайтов е филипиката, разногласието. Две ярки и определящи основни негови креативен търсения книги също са родени в дискусия. Първата е “Бодливата роза ”. Почти 20 години преди тематиката за екологията и опазването на естествената среда да стане настояща, Хайтов се насочи към нея. В “Бодливата роза ” той предизвестява, че в случай че индивидът продължава по този начин безчовечен да се отнася към своята природа, следствията ще бъдат непоправими. Днес виждаме, че за жалост пророчествата му се оказаха правилни. И каква тънка невидима духовна връзка свързва “Бодливата роза ” и “Шумки от габър ” – в случай че желаеме да съхраним своята душа и вътрешно равновесие, би трябвало да опазим природата, внушава ни и с двете книги създателят.
Но освен тематиката за опазването на естествената среда вълнува години наред Хайтов. В гневна дискусия за чистотата на българския език и неговото преподаване се ражда и “Вълшебното огледало ”. Отново уединен, само че хладнокръвен, Хайтов разменя словесни шпаги с професори, лингвисти, семиотици, структуралисти, защитавайки българския език от нахлуването на чуждици, паразитизми, неофразеологизми и други Днес виждаме какъв брой проницателно е било писателското схващане на Хайтов, с цел да се разтревожи от злокобната наклонност за пълзящо дехуманизиране, изсушаване и обезбългаряване на българския език и тирада. Не единствено във вестници и други средства за всеобщо осведомление (главно електронните медии) създателите към този момент си служат единствено с по неколкостотин думи, огромна част от които са чуждици, трафарети и писалищен клишета, само че към този момент и в художественото слово, в творбите на редица модерни създатели виждаме трагичното обедняване и примитивизиране на техния език и жанр. “Вълшебното огледало ”, както и няколко други книги, съдържащи размисли по проблеми и персони на литературата и изкуството (например “Истини в сянка ”, “Надникване в съкровеното ”), ни оказват помощ да надникнем в креативната лаборатория на Хайтов, да разберем генезиса на неговите креативен хрумвания, желания и естетическа настройка.
5
И в многочислените си публицистични текстове (статии, изявленията, памфлети, филипики, антрефилета, бележки и пр.) Николай Хайтов следва тестваните обичаи на класическата българска журналистика, чиито родоначалници са Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Петко Р. Славейков, Захарий Стоянов.
През целия си живот Николай Хайтов води война против отродителите, майкопродавците и отцеругателите, които продават за чиния леща българските национални ползи. За това публицистиката му е остра и безпощадна, прекомерно постоянно язвителна и жлъчна и този факт през десетилетията му основава многочислени и неведнъж по никакъв начин небезобидни врагове. През последните години от живота си, когато той беше и ръководител на Съюза на българските писатели, отдолу под перото му излязоха няколко книги с ярка и безпощадна публицистика – “Време за разхвърляне на камъни ” и “Който има ухо да чуе ”, както и два тома “Троянските коне в България ”. Ювеналовият яд на художник-воин в безподобната по своята полемичност книга “Троянските коне в България ” се пораждаше от многочислените образци на незаконно отношение на редица пишманполитици и лъжедържавници, които като колорадски бръмбари след началото на по този начин наречения преход от 10 ноември 1989 година опоскаха националното стопанство на България, предадоха суверенитета на Отечеството и родиха стотици образци на гнусно лакейничене и подмазвачество пред новите мощни на деня, загърбвайки фундаменталните национални ползи.
Убедени сме, че публицистичните текстове на Николай Хайтов занапред ще бъдат четени, препрочитани и оценени от бъдещите откриватели, тъй като те са заредени освен със обективен яд и възторг, само че и съдържат редица съвсем оракулски предизвестия за заплахите, пред които е изправено Отечеството в непредвидимия водовърт на международните геополитически събития и процеси.
6
Николай Хайтов има рядката дарба да усеща смисъла на съответния факт или събитие, раждащи историчността на момента. Неслучайно повече от той четири десетилетия с удивителна грижливост и поредност той води дневник. Последните години ни сервира няколко тома от този дневник. На пръв взор някои от бележките и записките са без изключително значение, дори обособени детайлности могат да ни се сторят непотребни и несъществени. Но в случай че деликатно прочетем дневниците на Хайтов, ще забележим, че тяхното значение не е толкоз и не е единствено в отразяването на персонални креативен проекти, авторови размисли, случки и събития с по-мащабно или по-камерно звучене. Те са самобитна хроника на миналите години. В тях невидимо участва придвижването на публичните процеси, комплицираните разслоения и трансформации в публичното схващане на българина. Четейки записките, ще можем да разберем както обособени исторически изрезки от време с техните превратности, по този начин и ще очертаем по-релефно облика на обособени персони или трендове. Най-сетне, тези дневници са и опит да се улови духът на времето и в множеството случаи, би трябвало да признаем, това е плодотворен опит.
Още нещо впечатлява у личността на Николай Хайтов. Той не се преценява с люшканията на политическата обстановка и за разлика от някои свои сътрудници, които до 10 ноември 1989 година раболепно обслужваха тоталитарния режим, а в този момент с двойно подобострастие се стараят да се подложат на шумни еднодневки, самопровъзгласили се за политически хайлайф, Николай Хайтов е пореден в отстояването на една почтена и нравствено извисена национална позиция на българския публицист. С огромното си духовно наличие повече от половин век Хайтов работи за възвръщането първозданата роля и мощ на българския създател, на смисъла му за оцеляването на Отечеството.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в !
Събитието ще се състои на 31 октомври 2022 г„ (понеделник), 18 ч. голеллия салон на Централно управлени! на Българска академия на науките ул. „ 15 ноември " № 1
___________
член-кор. Иван Гранитски
1
Историята на българската литература през последните години – най-вече във върховите изяви на неколцина белетристи – ни дава освен богат материал за наблюдения и размисли, само че и притегля вниманието ни към един изумителен факт. Именно писатели, а не историци, социолози или социалпсихолози реализират действителните дълбочини и проникновения на разрезите и анализите както на общественото съществуване на българското общество, по този начин и на съзнанието и душата на обособения човек.
В подобен проект прозаици като Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Николай Хайтов, Генчо Стоев, Васил Попов, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Дико Фучеджиев, Ивайло Петров и други с най-хубавите си творби в действителност играят ролята на самобитни рентгенографи на пулсациите и трансформациите в социума и в душата на обособения субект. Ето за какво българските генерации през ХХI век евентуално непрестанно ще се връщат към препрочита на техните произведения, с цел да си отговорят на основните въпроси, свързани със положението и динамичността на българското общество през ХХ век.
Една от най-интересните фигури в тази плеяда без подозрение е Николай Хайтов – емблематично, блестящо и спорно събитие в българската литература. Още неговите първи изявления и книги подвигат звук към името му и прекомерно постоянно това е нелитературна шумотевица. Причината е освен в съответния текст, само че и в самия темперамент на автора – мъчен, изострен, конфликтен, нападателен. За половин век перото на Хайтов ражда над 60 книги – прозаичност, журналистика, есеистика, пътеписи, пиеси, документални проучвания, краеведски разбори и така нататък
Още ранните изявления насочват нашето внимание към няколко основни и присъщи особености на неговия гений. Първата ни напомня традициите на огромната българска прозаичност и журналистика от края на XIX и началото на XX век. Става дума за смисъла на писателя не толкоз като създател на съответен текст, колкото и като национален трибун, ярка социална фигура, която и със своето творчество, и с държанието си играе ролята на самобитен духовен и нравствен преподавател на обществото. Така в националното схващане са се съхранили Захарий Стоянов, Алеко Константинов, Иван Вазов, а малко по-сетне Елин Пелин и Йордан Йовков. Един световен взор към духовното завещание на тези велики писатели и духовни учители на нацията ще ни разкрие по какъв начин основната цел на тяхното творчество е да покаже саморазгръщането на националния темперамент и неговото планиране върху националната орис посредством ориста на обособения човек. Както и противоположната дифузия – отражението на самостоятелната воля, морал и схващане, увереност и неустрашимост или плашливост и конформизъм върху ориста на Отечеството.
2
Двете книги, които носят на Николай Хайтов голяма популярност, са “Шумки от габър ” и “Диви разкази ”. Те имат съвсем свръхестествен успех – преиздавани десетки пъти в милионни тиражи единствено в България, превеждани на над 25 езика също в милиони екземпляри и получили оценката на именити български и задгранични критици и писатели. Тези две книги са повода името на Николай Хайтов от ден на ден да стартира да се обкръжава със славата освен на един от най-ярките модерни български писатели, само че и пореден и гневен герой за отбрана на българската национална еднаквост. Тук се натъкваме на двустранен развой на взаимно въздействие и навлизане. От една страна, творбите на Хайтов се пробват да наблюдават пулсациите на самостоятелните характери на героите и посредством тях да очертават необятна и многопластова социална картина. А от друга, самите произведения се трансформират в самобитен катализатор на избрани обществени процеси. Или най-малкото, спомагат за тяхното ускорено схващане и приемане в българското общество.
С изумително неизменност повече от половин век Николай Хайтов продължава тази битка. И основните му оръжия тук са прозата, публицистиката, краеведските проучвания и непрестанните полемики.
Да надникнем във вълшебния и в същото време пределно реален свят на “Диви разкази ”. Спонтанно и естествено тук се пораждат паралели със сътвореното от други огромни български писатели. Ако Йордан Йовков е сантименталният артист на Добруджа, а Елин Пелин е реалистичният художник на селото в Шопско, Хайтов внася в българската литература тематиката за Родопите. Всъщност “Диви разкази ” е вълнуваща поема за Родопа планина и обособените разкази са като елементи или фрагменти от тази поема. Героите са децата на тази особена планина. Като че ли те са облъчени от духа на античните мистерии, като че ли светлините и сенките на орфизма постановат щемпел над всяка тяхна мисъл и деяние. Родопите са толкоз разнообразни от другите български планини.
В тях има някакво мистично комбиниране на човешка одушевеност и отвъдна замечтаност. И тази специфичност дефинира магическата прелест на Хайтовите “Диви разкази ”. Те ще ни поразят както с огромната вътрешна динамичност на сюжета, с драматургичната сила при разгръщането на характерите, със суровия, съвсем недодялан, сякаш с топор насечен, слог (а такива чепати, внезапни, необработени са и някои от героите, както е в “Мъжки времена ”, “Мерак ”, “Ибрям-Али ”), по този начин и с фееричността, построяването на повествованието като роман привидение, потреблението на думите и фразите като чуруликаща вода, ярката гъвкавост на извайваните характери ( “Страх ”, “Сватба ”, “Изпит ”). Трети път ще ни порази психическата дълбочина на авторовото предусещане ( “Дервишово семе ”, “Магьосникът от Брезе ”, “Козият рог ”).
Любопитно е да създадем паралел сред “Диви разкази ” и “Шумки от габър ”. Сякаш и в двете книги основният воин е планината или природата, най-общо казано. Но в случай че в “Диви разкази ” писателят повече се интересува от могъщото лъчение на планината или планинското, което оформя душата на обособения воин, то в “Шумки от габър ” той търси в естествената хармония – в дървото, камъка, водата, вятъра, птицата, дивеча – Човешкото, отраженията и преображенията на човешката душа. “Шумки от габър ” също е самобитна поема, дори тук невидимото наличие на поезията е съвсем структурообразуващ детайл на книгата. С поетични пулсации са белязани сравненията сред Родопа планина и Странджа, с поетични думи създателят изследва душата на леса, където обособените дървета – габър, бук, борика, мура, дъб, ела, липа, бор, чинар, бреза – са като обособени принадлежности в един великански съразмерен отбор. Сякаш човешки одухотворени са тези обособени принадлежности, когато приказват между тях, бърборят, тръбят, шушукат, пеят. Ето откъс от прелестното есе, дало наименование на цялата книга “Шумки от габър ”:
“Един е вятърът, само че горската ария е постоянно друга. А това е, тъй като в гората има най-различни шумки. Стъпили на тънките си и високи токчета, шумките на планинската осига стартират да се клатят и при най-малкото подухване напразно танцуват, извиват се, превиват се и по какъв начин ли не, накъде ли не, а ситният им боязън създава звуци, наподобяващи шумоленето на есенни приспивни дъждове. Те са монотонни като мълвата, без ударения и сърдечни прояви, успокоителни, безметежни, само че и... безполезни.
Иглиците на бора са нещо напълно друго: ръкохватка, талия – всичко е събрано в един трън, в една забита на дървото струна, която реже вятъра, и вместо тя, струната – трепери насеченият вятър. От това е оня малко печален и мъчителен писък, който идва от бориките във прохладно време и наумява виене на глутници.
Между словоохотливата бъбрица-трепетлика и суровия церемониален бор се помества цялостен оркестър от дървета с най-различна шума (свирки, свирчици и струни). Яворът, въпреки че е клонат и мощен, мелодия не прави, само че по тази причина пък металният тон на едрото му листе с нищо не може да се размени, тъй като е потребно да се сплаши дребосъкът из гората с внушителни и трагични звуци. В такива случаи яворът е несравним: той блъска чинелите си до пресипване – листата му в действителност наподобяват чинели, и, дисциплиниран на всички ветрове, не стопира, до момента в който вятърът не каже стига!
Гръмогласен като него, само че не така раздразним е дъбът. Той не бърза при първото появяване напразно да шуми и да плющи. Дъбът се нуждае от подготовка, вдъхновение, от разбиране, че вятърът е същински вятър, а не капризна фукотевица. Тежка, тапицирана с мъх и кожа, дъбовата шума мъчително заиграва, само че щом един път се разлюлее – дъбовият лес може да се надпреварва и с океана.
На дъба се пробва да подражава зелената бука: и тя гърми, и тя шуми, и тя ехти, и тя като дъба се сякаш вълнува, само че вслушайте се и ще разберете, че това не са безредици сърдечни, а препирни за по-дебело място, пусто и пометено разхлопване на празни бъчви! ”
3
Сътвореното от Николай Хайтов мъчно се вмества в определени жанрови граници. Класическите по своята архитектоника “Диви разкази ” от време на време ненадейно ни оферират народопсихологически наблюдения, а есеистичните “Шумки от габър ” постоянно съдържат ярки белетристични зарисовки. А на обособени места, както към този момент посочихме, даже откриваме стихотворения в прозаичност. Но не жанровото определение е значително при писатели от ранга на Николай Хайтов.
Нещо друго е доста по-важно тук, а това е непрекъснатото изпитание да се наблюдава придвижването на българския дух, саморазгръщането на българския темперамент, осмислянето на българската национална орис, видени и претворени в проникновено слово. Словото на Хайтов съвсем постоянно е осветено от своеобразен вътрешен огън – от огъня на националното съзнание и самочувствие. Този огън се поддържа от нашия създател освен с неговите прозаични и есеистични книги (като “Диви разкази ” и “Шумки от габър ”), само че и с книги като “Хайдути ” – ослепително възкресяване на легендата за Румяна челник, Ангел челник, Чавдар челник, Петко челник.
През 70-те и 80-те години Хайтов е един от първите български писатели, осъзнал изключителната нужда и нужда за българското общество да се извадят на бял свят позабравени персони, значими за поддържане на националното самочувствие и образуване на характера на новото потомство. Най-яркият образец тук е възкресяването на именитата фигура на Капитан Петко челник. И по никакъв начин не е инцидентен грандиозният триумф на телевизионния сериал по сюжета на Хайтов. Очевидна е по това време жаждата в българското общество за образци от по-близкото или далечно минало, които да бъдат за новото потомство като нравствени и волеви ориентири. Освен това с този сериал Хайтов разчупва и едно съществуващо до тогава факсимиле: неприятните турци – положителните българи. Тази щампа е отхвърлена от богатия, построен с изключителна художествена дълбочина и компактност темперамент на Капитан Петко челник. Така, от една страна, Хайтов възкресява характери и облици, които озонират националното самочувствие, а от друга – прави това не с клишета и нови идеологеми, а посредством живи, ярки, многопластови, пластично построени характери.
А това, което Хайтов не може да изрази посредством формата на описа, есето, сюжета, го излива в пътеписа. Спокойно, гладко, достолепно, тук-там дори витиевато е пътеписното изложение при Хайтов. Понякога той ни припомня Вазовия фасон на създаване на пътеписа. Само създатели, които познават българската природа и които обичат българската душа, раждат такива произведения. Най-точна илюстрация тук са “Светогорски мемоари ” или пътните бележки за Странджа, за Магурата и “Из Лъките ”.
4
Още през цялото време Николай Хайтов изпитва неудържимо користолюбие и към краеведските проучвания. В актуалната българска литература няма различен създател, който да е отделял толкоз доста време за на пръв взор досадните изследвания и информации, нужни за едно краеведско проучване, както на книги за предишното на Асеновград, на Яворово, Девин, Смолян и така нататък Но той прекомерно добре осъзнава смисъла за днешната ни просвета и съдбоносната роля при съхраняването на националната еднаквост и памет от написването на историята на едно село, град или следене развиването на избрани занаяти и традиции в някое обитаемо място.
И друга специфичност сродява Хайтов с традицията на огромната българска литература – полемиката, потребността и с оръжията на публицистиката да се отстояват избрани правила и цели. Най-яркият образец тук са филипиките и памфлетната война към гроба на Левски. В продължение на няколко години Хайтов води епически сражения с десетки автори – архитекти, археолози, журналисти, историци и други, с цел да потвърди, че Васил Левски е бил заровен в черквата “Св. Петка Самарджийска ” в центъра на София.
В резултат на тази гигантска дискусия, в която нашият създател съумя да приложи доста и обилни причини в поддръжка на своята теза, се родиха три книги, които показаха тезите на страните в полемиката, редица документи, стенограми и така нататък Почти по същото време той не се поколеба да стартира и друга война, отново сам – нова дискусия с историците, която също се стегна и търпя няколко години. В този случай разногласието беше основно за ролята на българомохамеданите в Априлското въстание. Хайтов спореше и опровергаваше изказванията, че българомохамеданите са играли ролята на палачи при потушаването на Априлското въстание.
Едва ли ще е пресилено да кажем, че една от основните характерности на личността и създателя Николай Хайтов е филипиката, разногласието. Две ярки и определящи основни негови креативен търсения книги също са родени в дискусия. Първата е “Бодливата роза ”. Почти 20 години преди тематиката за екологията и опазването на естествената среда да стане настояща, Хайтов се насочи към нея. В “Бодливата роза ” той предизвестява, че в случай че индивидът продължава по този начин безчовечен да се отнася към своята природа, следствията ще бъдат непоправими. Днес виждаме, че за жалост пророчествата му се оказаха правилни. И каква тънка невидима духовна връзка свързва “Бодливата роза ” и “Шумки от габър ” – в случай че желаеме да съхраним своята душа и вътрешно равновесие, би трябвало да опазим природата, внушава ни и с двете книги създателят.
Но освен тематиката за опазването на естествената среда вълнува години наред Хайтов. В гневна дискусия за чистотата на българския език и неговото преподаване се ражда и “Вълшебното огледало ”. Отново уединен, само че хладнокръвен, Хайтов разменя словесни шпаги с професори, лингвисти, семиотици, структуралисти, защитавайки българския език от нахлуването на чуждици, паразитизми, неофразеологизми и други Днес виждаме какъв брой проницателно е било писателското схващане на Хайтов, с цел да се разтревожи от злокобната наклонност за пълзящо дехуманизиране, изсушаване и обезбългаряване на българския език и тирада. Не единствено във вестници и други средства за всеобщо осведомление (главно електронните медии) създателите към този момент си служат единствено с по неколкостотин думи, огромна част от които са чуждици, трафарети и писалищен клишета, само че към този момент и в художественото слово, в творбите на редица модерни създатели виждаме трагичното обедняване и примитивизиране на техния език и жанр. “Вълшебното огледало ”, както и няколко други книги, съдържащи размисли по проблеми и персони на литературата и изкуството (например “Истини в сянка ”, “Надникване в съкровеното ”), ни оказват помощ да надникнем в креативната лаборатория на Хайтов, да разберем генезиса на неговите креативен хрумвания, желания и естетическа настройка.
5
И в многочислените си публицистични текстове (статии, изявленията, памфлети, филипики, антрефилета, бележки и пр.) Николай Хайтов следва тестваните обичаи на класическата българска журналистика, чиито родоначалници са Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Петко Р. Славейков, Захарий Стоянов.
През целия си живот Николай Хайтов води война против отродителите, майкопродавците и отцеругателите, които продават за чиния леща българските национални ползи. За това публицистиката му е остра и безпощадна, прекомерно постоянно язвителна и жлъчна и този факт през десетилетията му основава многочислени и неведнъж по никакъв начин небезобидни врагове. През последните години от живота си, когато той беше и ръководител на Съюза на българските писатели, отдолу под перото му излязоха няколко книги с ярка и безпощадна публицистика – “Време за разхвърляне на камъни ” и “Който има ухо да чуе ”, както и два тома “Троянските коне в България ”. Ювеналовият яд на художник-воин в безподобната по своята полемичност книга “Троянските коне в България ” се пораждаше от многочислените образци на незаконно отношение на редица пишманполитици и лъжедържавници, които като колорадски бръмбари след началото на по този начин наречения преход от 10 ноември 1989 година опоскаха националното стопанство на България, предадоха суверенитета на Отечеството и родиха стотици образци на гнусно лакейничене и подмазвачество пред новите мощни на деня, загърбвайки фундаменталните национални ползи.
Убедени сме, че публицистичните текстове на Николай Хайтов занапред ще бъдат четени, препрочитани и оценени от бъдещите откриватели, тъй като те са заредени освен със обективен яд и възторг, само че и съдържат редица съвсем оракулски предизвестия за заплахите, пред които е изправено Отечеството в непредвидимия водовърт на международните геополитически събития и процеси.
6
Николай Хайтов има рядката дарба да усеща смисъла на съответния факт или събитие, раждащи историчността на момента. Неслучайно повече от той четири десетилетия с удивителна грижливост и поредност той води дневник. Последните години ни сервира няколко тома от този дневник. На пръв взор някои от бележките и записките са без изключително значение, дори обособени детайлности могат да ни се сторят непотребни и несъществени. Но в случай че деликатно прочетем дневниците на Хайтов, ще забележим, че тяхното значение не е толкоз и не е единствено в отразяването на персонални креативен проекти, авторови размисли, случки и събития с по-мащабно или по-камерно звучене. Те са самобитна хроника на миналите години. В тях невидимо участва придвижването на публичните процеси, комплицираните разслоения и трансформации в публичното схващане на българина. Четейки записките, ще можем да разберем както обособени исторически изрезки от време с техните превратности, по този начин и ще очертаем по-релефно облика на обособени персони или трендове. Най-сетне, тези дневници са и опит да се улови духът на времето и в множеството случаи, би трябвало да признаем, това е плодотворен опит.
Още нещо впечатлява у личността на Николай Хайтов. Той не се преценява с люшканията на политическата обстановка и за разлика от някои свои сътрудници, които до 10 ноември 1989 година раболепно обслужваха тоталитарния режим, а в този момент с двойно подобострастие се стараят да се подложат на шумни еднодневки, самопровъзгласили се за политически хайлайф, Николай Хайтов е пореден в отстояването на една почтена и нравствено извисена национална позиция на българския публицист. С огромното си духовно наличие повече от половин век Хайтов работи за възвръщането първозданата роля и мощ на българския създател, на смисъла му за оцеляването на Отечеството.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ