5+1 неща от миналото, които изобщо не ми липсват
Аз съм от хората, които не гледат обратно.
Имам голям шанс да съм дете на комунизма, което макар него и тъкмо тогава си е " отворило всички вероятни чакри " за света. На държавата съм й изпяла Марша на септемврийчетата толкоз пъти, колкото е трябвало, занесла съм в клас толкоз саксии, колкото е трябвало, мела съм двора на учебното заведение по време на така наречен съботници, взела участие съм в митинги, пакетирала съм пратки. Дори съм продавала в Детмаг, т.е. детския магазин – на щанда за гащи (за да забележим ние, децата, по какъв начин се работи). И имам ослепителен спомен какъв брой е крепко да забодеш записка на железен шиш.
Едно от най-тъжните и странни неща е милениал да изяснява какво му липсва от социализма. И вместо да се занимава с неща, които му отиват на младостта, на възможостите, на бъдещето, да се занимава с страстите си във връзка с това " какво беше ". Това, допускам, е типично за безписмените нации, при които спомените и чувствата за общността се предават от уста на уста – повече с страст, в сравнение с с обстоятелства. Незнайно по какъв начин обаче в България, през днешния ден, баба ти, която не е виждала морето от 30 години, може да ти насади такава носталгия по " хавайската идилия " в Мичурин, че си изгубен.
И понеже считам, че е по-добре да има разнообразни отзиви, в сравнение с никакви – точно мнението на едно от девойките, че старите киносалони в София се трансформират в супермаркети, ме накара да се замисля за това, че те в действителност въобще не ми липсват. И за други неща, които не ми липсват. С огромно конкретизиране: аз също мисля, че културните пространства би трябвало да изобилстват в града, наред с аптеките. И недоумявам за какво хората всеобщо нямат потребност от това...
Киносалоните
Имаше миг, в който ми беше мъчително, че кино „ Иван Вазов “, където съм разкрила киното за себе си, е място за хазарт. Грозно, просташко, бих го нарекла даже порнографско. Но действително – днес – това кино и всички останали като „ Урвич “, „ Петър Берон “, „ Млада армия “, лятно кино „ Мир “ и даже „ Сердика “, които познавах, въобще не ми липсват. Аз помня също по този начин и плъховете, които притичваха по пътеките и пред екрана в тези кина. Какво да ми липсва от тях?
Първо, тъй като евентуално е извънредно скъпо тези салони да са на висотата на днешните технологии и условията за запаси, които не могат в никакъв случай да се изплатят от билети. Второ, тъй като киноекраните имат стеснен живот по принцип. Докато се разкаем и ги възстановим, те ще изчезнат. Съвсем неотдавна някогашният изпълнителен шеф на Paramaunt и Fox разгласи: „ Netflix победи “. Така е. Изобщо не знаем какво ще бъде след 10 или 15 години, науката постоянно върви пред фантастиката (иначе все някой в „ СтарТрек “ щеше да приказва по мобилен телефон), а киноекранът, какъвто го познаваме в този момент, несъмнено ще е при грамофонните плочи и дисковете. И трето – виждали ли сте статистиката какъв брой се върви на кино в двумилионна София. Тъжна панорама е софийският боксофис, доста тъжна.
И още...
Имам голям шанс да съм дете на комунизма, което макар него и тъкмо тогава си е " отворило всички вероятни чакри " за света. На държавата съм й изпяла Марша на септемврийчетата толкоз пъти, колкото е трябвало, занесла съм в клас толкоз саксии, колкото е трябвало, мела съм двора на учебното заведение по време на така наречен съботници, взела участие съм в митинги, пакетирала съм пратки. Дори съм продавала в Детмаг, т.е. детския магазин – на щанда за гащи (за да забележим ние, децата, по какъв начин се работи). И имам ослепителен спомен какъв брой е крепко да забодеш записка на железен шиш.
Едно от най-тъжните и странни неща е милениал да изяснява какво му липсва от социализма. И вместо да се занимава с неща, които му отиват на младостта, на възможостите, на бъдещето, да се занимава с страстите си във връзка с това " какво беше ". Това, допускам, е типично за безписмените нации, при които спомените и чувствата за общността се предават от уста на уста – повече с страст, в сравнение с с обстоятелства. Незнайно по какъв начин обаче в България, през днешния ден, баба ти, която не е виждала морето от 30 години, може да ти насади такава носталгия по " хавайската идилия " в Мичурин, че си изгубен.
И понеже считам, че е по-добре да има разнообразни отзиви, в сравнение с никакви – точно мнението на едно от девойките, че старите киносалони в София се трансформират в супермаркети, ме накара да се замисля за това, че те в действителност въобще не ми липсват. И за други неща, които не ми липсват. С огромно конкретизиране: аз също мисля, че културните пространства би трябвало да изобилстват в града, наред с аптеките. И недоумявам за какво хората всеобщо нямат потребност от това...
Киносалоните
Имаше миг, в който ми беше мъчително, че кино „ Иван Вазов “, където съм разкрила киното за себе си, е място за хазарт. Грозно, просташко, бих го нарекла даже порнографско. Но действително – днес – това кино и всички останали като „ Урвич “, „ Петър Берон “, „ Млада армия “, лятно кино „ Мир “ и даже „ Сердика “, които познавах, въобще не ми липсват. Аз помня също по този начин и плъховете, които притичваха по пътеките и пред екрана в тези кина. Какво да ми липсва от тях?
Първо, тъй като евентуално е извънредно скъпо тези салони да са на висотата на днешните технологии и условията за запаси, които не могат в никакъв случай да се изплатят от билети. Второ, тъй като киноекраните имат стеснен живот по принцип. Докато се разкаем и ги възстановим, те ще изчезнат. Съвсем неотдавна някогашният изпълнителен шеф на Paramaunt и Fox разгласи: „ Netflix победи “. Така е. Изобщо не знаем какво ще бъде след 10 или 15 години, науката постоянно върви пред фантастиката (иначе все някой в „ СтарТрек “ щеше да приказва по мобилен телефон), а киноекранът, какъвто го познаваме в този момент, несъмнено ще е при грамофонните плочи и дисковете. И трето – виждали ли сте статистиката какъв брой се върви на кино в двумилионна София. Тъжна панорама е софийският боксофис, доста тъжна.
И още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ