Актът на прошката е един от най-катразисните и освобождаващи неща,

Актът на прошката е един от най-катразисните и освобождаващи неща, които може да се случат сред двама души. Той се ражда в оня вълшебен момент, когато някой е сбъркал, осъзнал е грешката, преодолял е себе си и е протегнал ръка към другия. И магията става тъкмо когато и другият протегне ръка към този, който му е предизвикал болежка или щета.

Но по какъв начин да постъпим, в случай че индивидът насреща не желае нашата амнистия, въпреки че осъзнава действието си или пък когато не осъзнава, че ни е наранил? Трябва ли да задържаме обидата, по какъв начин да продължим?

Много постоянно самите ние не осъзнаваме, че имаме потребност да извиним на някого. Когато въображаемо упрекваме някого за нещо, което е сторил по отношение на нас съзнателно. Когато изпитваме болежка, засегнатост, горестно възприятие на непоносимост и злост, можем да отвърнем със същото и да затворим кръга, можем да продължаваме да таим тези болестни усеща, а може и да намерим сили да извиним. Само последният, най-трудният метод, ще ни отърве от това, което ни разяжда вътрешно. Стига да осъзнаем в точния момент, че би трябвало да продължим нататък, че това, което ни стопира, е невъзможността да извиним.

Много постоянно това се случва, когато мислим за нашите родители не с обич и благодарност, а с оскърбление, възприятие на нанесени контузии, с обвиняване. Днес ние сме дейни, имаме доста запаси на наша страна, осведомени сме и всячески покачваме капацитета си. Нашите родители са живели в по-ограничен свят, работили са съгласно възпитанието и съгласно това, което имат налично в едни доста сложни времена. Днес е елементарно да ги съдим, да ни се костват жалки, лимитирани и евентуално, прекомерно допустимо е даже, да са правили доста, доста неточности с нас. И тук се явява оня избор - да извиним и продължим със своя живот или да таим отрицателни усеща по отношение на тях, да ги упрекваме за своите несполуки и по този начин да се лишим с хубавото и новото, което можем да реализираме.

Учудващо е по какъв начин остарели другарства, сътрудници от преди 20 години, съседи не престават да изникват в мислите ни и да ни терзаят въпроси като " Защо той направи тогава по този начин? ", " Как може да постъпи по този начин с мен моята най-хубава другарка? " и от най-вредните " С какво аз бях отговорен, по какъв начин провокирах всичко това? ". Мъчително е също да гледаме хора, за които мислим с оскърбление, да са щастливи, да не престават да се държат по този начин, както с нас, да не им пука.

“Няма нищо неприятно в това да слагаме себе си в центъра на целия този развой по опрощаване. Това не е акт на егоцентризъм, нито на самомнителност и на възприятие, че всички са ни длъжни. Напротив, това е акт на грижа към себе си и на търсене на мир. На зрялост. ”

Прошката значи на първо място да се освободиш. Но същински тя се случва и реализира този резултат след осъзнаване, след проявление на емпатия и схващане на другите хора. Трудно е, когато тези хора не я желаят от нас, не са пред нас разкаяни и засрамени, смирени. Защото по този начин биха ли улеснили, биха ни облекчили, нали? Но това не значи, че е невероятно да им извиним в себе си.

Прошката е резултат от едно огромно, грандиозно схващане:

Разбирането стартира с дълбокото осъзнаване, че цялостно знание сред хората не съществува, че ние сме затворени вселени, които се открехват в няколко ярки мига една към друга. Но никой човек не може да влезе в сърцето, предишното, мислите и мирогледа на различен и по този начин да разбере претекстовете му да постъпи по избран, нараняващ ни метод. Човекът е мистерия, а свързаността ни в другарства, любовни връзки е една заблуда. Ние не можем да знаем за какво някой е работил по този начин, желал или не да ни нарани. Той може да не е знаел. И когато като се изключи че не можем да сме наясно генерално, само че и не можем да влияем на неща, станало в предишното, за какво да не приемем, че е в реда на нещата недоразуменията и мъчителните дейности просто да се случват?

Разбирането продължава със промяна на вероятността. Да се опитаме да погледнем на минали събития от друга позиция постоянно оказва помощ да се оправяме с компликациите в общуването, без да се вживяваме в това, какво някой е направил или споделил. Вероятно и на него му е било мъчно, евентуално има своите претекстове, евентуално в никакъв случай няма да разберем. Но излизането от нашето положение на болежка и взимане на по-рационално държание, което регистрира, че всеки човек си живее в личен свят, ни оказва помощ да се отърсим, да охладнеем, да стартираме да разсъждаваме.

Разбирането минава и през отчитането на обстоятелството, че всичко това е останало в предишното, имало е своите последици, евентуално те не престават, ние не можем да влияем на причинно-следствената верига. Не е в наша власт нито дейностите на другите, нито обективните условия, само че има нещо, което е в наша власт - по какъв начин да реагираме на протичащото се. Тоа също е рационална мисъл - осъзнаването, че ние избираме кое по какъв начин да ни се отразява. И можем да решим, че не желаем към този момент да живеем в болежка и оскърбление, че желаеме да продължим, че желаеме независимост от всичко това.

Разбирането наложително би трябвало да вземе под внимание, че ние също наскърбяваме, нараняваме, държим се зле и лекотата, с която от време на време го вършим, неизбежността би трябвало да ни изясни за какво и другите го вършат с нас. Понякога има хубави връзки и ясни усеща, от време на време има неприятни и зловредни. И що се касае за почтени, прави и добрички да се считаме, по този начин би трябвало да знаем, че в нечии други очи, в нечий различен живот - надали е по този начин.

Разбирането може да свърши с това, че на никой повече не му пука и нещата просто са такива, каквито са. Цинична мисъл, само че доста отрезвяваща да излезем от цялата тази драма. Приключваме другарства даже без искрата, което ги е породила, те просто угасват. Срещите с родителите ни са редки и сме приели звук на толерантност и обикновена връзка. Напускаме работа, града, фамилиите си, сътворяваме свои. Започваме нещо ново, тъй като животът продължава и по този начин би трябвало да е.

Задържането на болката пречи да продължаваме напред, тя е непотребен багаж и сме зрели, когато осъзнаваме, че никой не ни е задължен, че ние също нараняваме, че ние също оставяме неприятна диря в различен човек. Понякога намирането на сили да извиним ни издига до невероятни равнища на обич и емпатия, от време на време просто тихомълком, в действителност мъчно извоювано, просто ни придвижва крачка напред. Една крачка, само че цяла галактика.