Ако се движите по булевард Черни връх“ в посока Драгалевци

Ако се движите по бул. „ Черни връх “ в посока Драгалевци ще преминете около улици като Хенрик Ибсен, Филип Кутев, Джон Атанасов, Борис Руменов, Марин Големинов и още доста други. Сякаш по този бул. са подредени доста познати интелектуалци. Длъжни сме да отбележим, че Хенрик Ибсен е норвежки драматург, спряган за единствена конкуренция на Шекспир. Ако завиете по улица Борис Руменов още прочут като Борю Зевзека, ще преминете няколко глухи пресечки, до момента в който не стигнете до идната пресечка, носеща името „ Сашо Николов-Сладура “.

Интересен факт е, че паралелно на него е улица „ Хага “. Ако попитате жителите на Пловдив за Сашо Сладура, най-вероятно ще бъдете ориентирани към остарелия град, където се намира музикалното учебно заведение, античният спектакъл и една специфична зашеметяваща гледка. Едва ли има човек, който брои количеството туристи, които са седнали в скута на Сашо Сладура за фотография, усмихнатата скулптура като че ли няма нищо срещу. Историята на Александър Николов е специфична за българското изкуство.

Баща му Георги Николов следва паркостроене в Чехия, където среща бъдещата си брачна половинка Екатерина Ендерс. След като се завръща в България, Николов става един от основателите на Борисовата градина, по-късно взе участие в основаването на Кайлъка в Плевен, а идната спирка е Пловдив, където стартира работата върху Цар-Симеоновата градина. Александър Николов учи в италианското учебно заведение в Пловдив, чийто шеф Анджело Джузепе Ронкали по-късно ще стане 261 папа на Римокатолическата черква.

Следваща спирка в израстването на младежа е френския лицей „ Свети Августин “ (също в Пловдив). Там всички учители виждат, че младият русокоско има нежна душа, която трепти на струните на изкуството. Музиката, поезията и рисуването са единствено част от всички скрити гении. Мнозина казвали, че Александър умерено щял да бъде виртуоз във всяко едно от определените изкуства, само че музиката спечелила сърцето му.

Улиците на Прага са имали достойнството да го слушат, до момента в който се дипломира като майстор-цигулар и не се завръща назад в България. Свири с другари в заведения и не може да търпи човешката нелепост.. Забележки от този тип били задоволително респектиращи, изключително в случай че идват от човек, който може да ги насочи на няколко езика.

През 40-те години на предишния век Александър Николов свири в заведението на другар, а на една от масите слуша диригента на Царския симфоничен оркестър Сашо Попов. След къс диалог, българският цигулар получава покана за работа в един от най-елитните за времето си оркестри. Дали е свободолюбивия темперамент или желанието за отдаване на една друга пристрастеност – джазът не съумява да го задържи дълго време в влиятелния оркестър. Прокрадващият се джаз не стопира да го изкушава. Сашо Сладура е поканен във всяко елитно софийско заведение със своята цигулка.

Широката му усмивка резонира със струните му, а сред лирики и мелодии постоянно намира време да пусне и някоя сякаш безобидна смешка по адрес на тогавашния режим. С възприятие за комизъм и покоряващи мелодии от своята цигулка, Сашо Николов получава своето звание „ сладура “.
През 1944 година към този момент е солист-цигулар в „ Джаз Овчаров “, където вокалистка е Леа Иванова. Музикантът никога не може да се счита за въздържан създател. Всички вицове против режима са неговата персонална форма на митинг против множеството репресии.

Някои разбирали шегите му, други обаче не са били изключително очаровани. 60-те години носят и черен щемпел за джаз музиката и упадъчното западно въздействие. Това ни минимум не тормози Сашо Сладура. Той продължава своя добър и изострен репертоар, а компания му прави и Лея. И до момента в който някои имат възприятие за комизъм, други въобще не одобряват рисковия танц на Сладура, изпълняван на тънка струна, която във всеки един миг може да се скъса.

Цигуларят е наблюдаван от Държавна сигурност и в един миг е в листата на „ упадъчните детайли “ като съществена и най-голяма опасност. На 15 септември 1961 година е задържан, тъй като назовава партийния дом – изгорен цирк. Изпратен е в Ловеч и съгласно редица архиви съумява да издържи 11 дни на всички мъчения и гаври, преди да почине. Лея Иванова също лежи Ножарево, само че след година е освободена.

Паметникът на Александър Николов – Сашо Сладура е поръчан от неговия съученик доктор Георги Лазаров. Майсторското осъществяване като че ли запечатва облика на Сашо. Спокоен, ухилен, втренчен някъде в хоризонта с цигулка на коляно, той продължава да посреща и изпраща туристите на остарелия град, а през образователната година да слуша какво вършат неговите сътрудници.