Ако се бе родила във Франция или Италия, тя безспорно

Ако се бе родила във Франция или Италия, тя несъмнено щеше да има международната популярност на една Роми Шнайдер или на една Клаудия Кардинале от най-силните им години.

И в случай че беше послушала съвета на огромната италианска кинорежисьорка Лили Кавани да остане на Запад, откакто през 60-те години се снима в нейния филм „ Животът на Галилей “.

Красива, чувствена и безпределно надарена, тя излъчва някакъв необикновен магнетизъм и има божествена харизма, които не могат да изчезнат с физическата й гибел.

Не можете да си визиите обаче какъв брой доста й е пречено в живота и какъв брой болежка е трябвало да преглътне, с цел да резервира достолепието си и да остане персона!

Първият й конфликт с жестоката родна реалност е на приемните изпити във ВИТИЗ. Скъсват я един път, скъсват я повторно и тя в никакъв случай повече не се осмелява да кандидатства.

Не тъй като е бездарна, несъмнено, гения си тя потвърждава единствено година по-късно, когато се снима във кино лентата „ Години за обич “, и малко по-късно с ролята на Ирина от екранизацията на „ Тютюн “.

Когато я питат след време какво тъкмо е станало на изпитите, с присъщата си тактичност тя трансферира тематиката към тези, които тогава й оказват помощ и я канят да стартира като стажант-актриса на далечна провинциална сцена.

Не желае да вини в грехове другите, тъй като самата, споделя тя, не била ангел небесен. И тъй като е вярваща, счита, че това е въпрос, на който единствено Бог можел да даде справедливия отговор.

Истината изнесе чак след гибелта й кинокритикът Атанас Свиленов , неин дълготраен другар. Оказва се, че бащата на Невена две години и половина е политически пандизчия в Белене, тъй като е царски офицер. Какво е претърпял там, единствено можем да си представим от обстоятелството, че когато се връща, жена му, потомка на аристократичната австрийска фамилия Фон Хелденберг , и децата му не могат да го познаят.

Бабата на Невена по майчина линия е австрийка, а дядо й – адютант и член на свитата на цар Фердинанд . Семейството е лишено от правото да остане в София и отива да живее на село край столицата. Е, по какъв начин си представяте, че освен това състояние могат да одобряват в театралния институт нея, дъщерята на „ национален зложелател “?!

Добре че един другар на татко й я приютява в Ямбол и там, едвам 18-годишна, тя става стажант-актриса в локалния спектакъл и играе Жулиета .

Едно време имаше такива аркашки, без дипломи от ВИТИЗ, назначавани по така наречен член 9. Такива прочее са и великите Георги Парцалев и Наум Шопов .

А кинорежисьорът Янко Янков я кани да се снима във кино лентата му „ Години за обич “, където основната роля е поверена на бъдещия  й брачен партньор Любомир Шарланджиев .

Оператор пък е Въло Радев , който остава учуден от естественото държане на Коканова пред камера. Шарлето , както всички назовават Шарланджиев , напряко лудва по нея. Пред сътрудника си Иван Андонов споделя:

Тя е невероятна, тя е невероятна! Искам да се оженя за нея – незабавно, каквото и да става!

В сезона 1957-1958 година Коканова към този момент е в Габровския спектакъл, където играе в постановката на Шарланджиев „ С любовта смешка не трябва “ от Алфред дьо Мюсе .

На едно от представленията участват театроведите проф. Любомир Тенев , проф. Гочо Гочев и Димитър Канушев , които остават възхитени от играта й в ролята на Камий и незабавно откакто се връщат в София, внасят предложение тя да получи званието „ артистка “.

Сватбата на Венчето и Любо е на 2 март 1958 година в Соколовския манастир край Габрово. Поканен е целият спектакъл. „ Когато срещнах Шарлето, всички други мъже избледняха пред неговия сексапил “, споделя Коканова .

От този миг нататък режисьорът я слага в центъра на своето творчество и своя живот. Той е изключително придирчив към нея на снимачната площадка и е праволинеен – в случай че сюжетът не й подхожда, не я ангажира за роля.

Кариерата й стремглаво потегля нагоре. Това не значи обаче че не среща никакви спънки. Напротив, „ другарите от горната страна “ непрестанно й дават да разбере, че я недолюбват.

Създателят на кино лентата „ Тютюн “ Никола Корабов едвам неотдавна разкри, че Художественият съвет не бил склонен Коканова да играе Ирина .

Имало напън от Централен комитет на Българска комунистическа партия за други претендентки. Например Жени Божинова . Или Лена Левчева , втората брачна половинка на Димитър Димов и някогашна на партийното великолепие Венелин Коцев . Освен телефонни позвънявания имало и заплашителни писма.

За множеството, да не кажем – всички, членове на съвета изборът на Коканова е случка и голям риск за неуспех.

Но Корабов има вяра в нея. И в последна сметка се получава неповторимият облик на онази Ирина , която „ диша “ в творбата на Димов и която дава старт на младата актриса като прима на българското кино. Критиците си смущават от обстоятелството, че тя е стажант-актриса в Ямболския спектакъл и е изиграла една-две дребни функции.

Викат я за пробни фотоси за облика на Лила и едвам по-късно я оферират за Ирина . Но образно тя не покрива визиите на множеството членове на съвета. Всички споделят: „ Това е безумство, което вие вършиме! “ Не одобряват Коканова и даже се появяват оферти да се търси актриса от чужбина.

Тогава си споделя думата самият Димитър Димов :

Със сюжета на „ Тютюн “ аз се занимавам от 1953 година. Направо казано, на мен към този момент ми омръзна да се занимавам с този въпрос – филмирането на „ Тютюн “. Омръзна ми да чувам преценки, да одобрявам ходатайства, да се вълнувам изобщо. Но в този момент се развълнувах, когато някои предложиха да се търси актриса от чужбина. Аз считам, че е добре филмът да бъде чисто български. Единственото изключение, което може да се направи, това е да се намерения за Фон Гайер. Образът, който дава Коканова, на мен напълно ми подхожда. Някои тук възразиха, че тя е доста деликатна, дребничка, доста почтена и чиста и не дава този мощен облик на Ирина от романа. Нима Ирина би трябвало безусловно да има блудствен тип?!

Тогава и Художественият съвет, и критиците просто подвигат ръце от снимачния екип. Нещо като: „ Трошете си главите! “

Историята по-нататък е известна. „ Тютюн “ и до през днешния ден си остава един от най-високите върхове на родната кинематография, а Коканова демонстрира в него блестящия си гений.

Когато я вижда за първи път в „ Тютюн “ на кинофестивала в Кан през 1963 година, огромният френски публицист Андре Мороа възкликва:

Нейното лице би трябвало да се демонстрира на международния екран, то подкупва със своята одушевеност, прохлада и естественост…

Сигурно ще се изумите, че и за ролята на Лиза в „ Крадецът на праскови “ на първо време е избрана друга актриса. Впрочем режисьорът Въло Радев първо избира Коканова , само че Художественият съвет на

Киноцентъра е изрично срещу и той е заставен да я смени с Виолета Минкова , известна театрална актриса, само че без опит в киното.

Когато в Киноцентъра Въло Радев оповестява аргументите за отхвърли си, Невена го изслушва, без да каже нито дума, излиза от залата и разплакана се затичва по дългия кулоар.

Добре, но откакто снимат няколко дни във Велико Търново, режисьорът и операторът се убеждават, че Виолета Минкова не носи в себе си това физическо и прочувствено лъчение, което би трябвало да плени феновете. Тя има повече драматизъм, а на режисьора са нужни лиризъм и деликатност, каквито има Коканова .

Тогава Въло Радев застава пред Художествения съвет и декларира, че се постанова да смени Виолета Минкова с Невена , другояче филмът няма да се получи.

И за ролята на Неда в „ Отклонение “ „ от горната страна “ се пробват да пробутат друга актриса и дори стартират фотосите с нея, въпреки че Блага Димитрова написва сюжета особено за Коканова .

Неотдавна в една от телевизионните си изяви вездесъщият Юлиян Вучков дръзна да съобщи, че Коканова била посредствена актриса, монотонна, равна, безпомощна в театъра и по-добра в киното единствено тъй като изглеждала добре на екрана.

Коканова , отсече театралът, провали облика на Ирина от „ Тютюн “ – трансформира я в едно нормално дупнишко провинциално момиченце, а не в дама, в смайваща чужденците европейка.

Оставям без коментар това безумно изказване, само че не мога да не изтъквам по този мотив великата Стоянка Мутафова , дългогодишна приятелка на Коканова . Тя споделя следната преживелица:

Последната й пиеса в Сатирата беше „ Преди последния театър “. Много обичаше това зрелище. Играехме тройка – аз, тя и Мара Статулова. Напоследък трите не се разделяхме. Невена беше Краса Красавицата. Гледам я, че се прави на грозна – поставя една перука, която я затуля. „ Невено, крещя, нали играеш хубавица? Що се правиш по този начин? “ „ Вече ми писна да играят на моята осанка! – отговори тя. – Не искам да я употребяват! Искам да играя в дълбочина. “ И продължава: „ Много ме е гняв, когато употребяват лицето ми! Искам да направя роля, дето героинята се мисли за хубавица, пък в действителност не е. “ И я направи тази роля доста хубаво.

С двамата си най-хубави другари – Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев

Пак Стоянка Мутафова дава отговор и на изказванието на Вучков , че Коканова била безпомощна в театъра:

Невена има доста присъщи функции. Например в „ Ревизор “ играеше щерка ми Машенка. Великолепна! С подобен комизъм, с такова възприятие, с такава подигравка към всичко. В „ Юнаци с криви калпаци “ отново ми беше щерка. Там какъв брой беше смешна! В няколко пиеси, където сме играли дружно, съм забелязала, че най-вече се радваше, като ще играе присъща роля. Тури си някои чорапи и чехли да се влачи по сцената, но прави облик! Викам й: „ Тебе не те употребяват в този проект! “ „ Да – споделя. – Щампа. Омръзна ми. “

Ще ви опиша и един случай, когато Невена прояви удивителното си възприятие за комизъм. В „ Смъртта на Тарелкин “ тя не взе участие в представлението. Аз си партнирам с Калоянчев. Играя някогашна негова чистачка, която има две деца от него, но той я е не запомнил и не ще да я види към този момент. Сцената е по какъв начин аз съм пристигнала да му желая пари за децата – техните функции играеха две дечица на чиновници от театъра. Правех се единствено с два зъба начело, другите ги почернях. Невена облича роклята на момиченцето, т.е. на щерка ми, сграбчва нашия сътрудник Димитър Георгиев, лека му пръст, преоблечен като момчето, и си оставя два бели зъба. В момента, в който викнах на Калоянчев: „ А искаш ли да видиш децата, бре? Искаш ли? “, на сцената излиза Невена. Като ми се озъби с тези два зъба, прихнах да се дръзвам. А като рече: „ Мамо! “, двамата с Калоянчев не можем да си кажем репликите. Третият човек на сцената беше Гришата Вачков. Той се обърна с тил към публиката. Не може да спре да се смее. Ние с Калоянчев също се обърнахме с тил. Яхнах Калата, съборих го, взехме да се търкаляме по земята и да се кикотим като луди. Невена се зъби с двата зъба, до дъно устоя ролята си. Толкова смешно стана. Долу схванаха ли, не схванаха ли, че това е тя, не знам. Беше и хубаво, и смешно, и ужасно да не провалим сцената, а тя стана грандиозна. Друг път Невена се преправи в „ Свинските опашчици “. Гледам, на сцената излиза едно момче с алена перука с щръкнали нагоре косми – направила се беше на дрипаво момиче. Тича след един бръснар. „ Чичо Спаренко, обръсни ме, бе! “ Викам: „ Ще ти счупя главата! Ти тука ще ни утрепеш някой път от смях! “ Имаше ужасно възприятие за комизъм.

Коканова е от дребното български актриси, дръзнали да изиграят мъжка роля.

Вдъхновява я образецът на Дъстин Хофман , който по това време провокира възторг с ролята си на Тутси от едноименния филм.

Нито един режисьор обаче не се взема решение „ да омаскари “ иконата. Тогава тя се обръща към правилния си другар Павел Павлов . В началото той се колебае, само че най-после скланя да й повери ролята на остарелия евреин вехтошар в следващия си филм „ Делници и празници “.

По време на фотосите из старите улички в центъра на София се случват значително сакатлъци. Но Невена е ужасно безапелационна в ролята, дори и когато дългата й бяла брада се разлепва. Докато я лепят, се събира навалица.

Сеирджиите стартират да се обзалагат, че „ оная там “ не е мъж, ами Невена Коканова ! И когато фотосите завършват, се юрват да вземат подписи от своята фаворитка.

Вървейки стремглаво нагоре в кариерата, Невена в чисто персонален проект надали е щастлива. Двамата с Шарлето не могат да имат деца.

Депресира се, затваря се в себе си, отхвърля функции. Тогава Стоянка Мутафова й дава съвет да си осиновят дете и те отиват в дом за сираци в провинцията, където виждат красивата Теодора .

Двегодишното момиченце има бадемови очи, които се въртят любопитно, гризе кокетно вафличка, почесва си нослето и навива с пръстче къдриците си.

Венчето без съмнение го сграбчва. когато детето поотраства, стартират да умуват дали да му кажат, че е осиновено. В последна сметка вземат решение да изчакат, с цел да не го травмират през пубертета. Но една вечер осмокласничката се прибира у дома, влиза в хола и декларира:

Знам всичко. Нямаше потребност да криете от мен. Обичам ви като родни татко и майка.

Невена стартира да плаче и бурно прегръща щерка си. Тя си мисли, че момичето е научило тайната от някой в учебно заведение. Оказва се обаче, че не е тъкмо по този начин.

Няколко дни преди този момент телефонът в дома на актрисата звъни и престорено общителен женски глас търси Теодора . Когато детето споделя „ Аз съм “, от другата страна се чува просъскване: „ Ти си едно осиновено дете! “

Години по-късно Коканова открива, че позвъняването е дело на нейна известна колежка. Отива на посетители при другари с щерка си и там злосторничката се оказва в същата компания. Щом чува гласа на въпросната актриса, Теодора прошепва в ухото на майка си: „ Тя беше! “

Междувременно, до момента в който кариерата на Венчето стремглаво пораства нагоре, през 1986 година Шарлето изпада в тежка меланхолия. От Централен комитет стопират кино лентата му „ Прокурорът “ с Георги Георгиев – Гец в основната роля.

Лентата разкрива извращенията в правосъдната ни система в най-мрачните времена на култа при започване на 50-те години на предишния век. Творбата раздрусва със своя стимулиран критицизъм, предизвиквайки катарзис, и тъкмо по тази причина екранизацията е поставена на рафта и пусната тихомълком на екран двайсет години по-късно, когато и в България започнахме да си играем на перестройка.

Шарлето мъчително претърпява този си неуспех. Съсипан е и изпада в надълбоко отчаяние. Не може да понесе цензурата, експанзията, простотията.

Хъсът му да прави кино гасне. Венчето обаче не се оплаква, тя е компактно до него, тя обира негативната сила и философски понася всичките му нервни рецесии. До неочакваната му гибел през 1979-а, когато той е единствено на 48 години.

В този сложен миг от живота си тя изживява една удивително красива, само че в това време изпепеляваща обич, която я слага пред съдбоносен избор.

На снимачната площадка на „ Крадецът на праскови “ режисьорът Въло Радев я среща с огромния сръбски артист Раде Маркович – млад, хубав, необикновено обаятелен, който неслучайно е имал едни от най-красивите дами освен на Балканите. По късно Маркович споделя:

При идването ми във Велико Търново, където бяха фотосите, първият човек, който видях, беше Невена. Тя беше толкоз красива и земна, че дъхът ми спря. Още на първия дубъл се усети, че сред нас прехвърчат искри… Въло Радев се оказа остроумен човек. Той остави всичко на нас двамата. Отведе ни в село Арбанаси. Какъв необикновен пейзаж! Беше към този момент зряла есен с бяла трева, която жълтееше. Казвам бяла, тъй като на кино лентата изглеждаше по този начин. И ни остави там да дадем воля на въображението си. От нас искаше да водим някакъв загадъчен, любовен диалог без думи – по този начин както хората си приказват защо ли не, само че едвам чакат да се срещнат очите им и да почувстват, че мислят по еднакъв метод. Така стартира всичко и след това никой не можеше да го спре. Така беше. Не знам тъкмо в коя секунда. Всъщност случи се незабавно. Любовта!

И още:

Поканата за фотоси в България в това време ми се видя като избавителен транспортен съд. Бях в персонална и професионална рецесия. Освен това бракът ми се разпадаше, имах язва на стомаха, бях и изцяло отчаян от приятелите си…

В киносредите се приказва, че след премиерата на „ Крадецът на праскови “ в София брачната половинка на Раде Маркович – известната артистка Оливера Маркович , си го прибира незабавно в Белград, а брачният партньор на Невена приема с достолепие любовта й, защото е влюбен в нея безумно до края на живота си.

И въпреки всичко дава да се разбере, че тя би трябвало да избира. Близки на фамилията си спомнят, че от време на време сякаш на смешка й споделя:

Ако ме напуснеш, ще умра!

Раде и Венчето са дружно на кинофестивалите във Венеция и в Москва и изцяло естествено всички ги възприемат не като екранна двойка, а като едно цяло.

Веднага след кино лентата той се разделя със брачната половинка си. Взема и друго значимо решение: напуща театъра.

Коканова постоянно пътува до Белград, съпроводена от другарка. Запознава се с майката на Раде , гостува в дома му.

Седем години крадена обич.

Седем години загадъчност.

Накрая двамата поставят завършек на красивата приказка. Както се случва с всяка невероятна обич.

Аз бях подготвен за Невена. Желанието е едно, само че в живота постоянно става иначе. Изправяш се пред стена, която са иззидали някакви хора. Невъзможно е да се озовеш от другата страна. Стената е висока. Така беше тогава. Беше застрашена кариерата й.

Това Раде споделя в документалния филм на Георги Тошев „ Коя съм аз “.

На разлъка Невена му прошепва на ухото:

Обичам те, само че него го боготворя. Не мога да го зарежа и да потегли с теб, тъй като доста ще го нараня.

Отчаяният Раде се дами още веднъж за някогашната си брачна половинка и тя му ражда наследник – Горан . Почина през 2010 година, дни преди да навърши 89 и малко откакто излезе на сцената в режисура на сина си.

Съвсем си изгубва мозъка по Коканова и румънският артист Виктор Ребенчук , въпреки да е прясно женен. През 1966 година той е поканен от Въло Радев за ролята на пленения британски авиатор, а Коканова извършва ролята на Докторката.

Пет години след гибелта на Шарлето , Невена среща любовта за финален път в живота си. Мъжът е моряк, споделя се Лъчезар и е с 10 години по-млад от нея. По това време звездата от „ Тютюн “ и „ Крадецът на праскови “ си купува селска къща в Габровския Балкан и нейни комшии постоянно го виждат да зида дувара на парцела. За страдание и той към този момент не е сред живите. Почива мистериозно край крайбрежията на Ню Орлиънс. Негови сътрудници го откриват безжизнен в каютата му. Поредната покруса в живота на Коканова !

В листата на сърдечните й увлечения попада и паметният Нейчо Попов , брачният партньор на Стоянка Мутафова . Любовта им пламва, до момента в който репетират в дома на Радой Ралин , до към този момент несъществуващото столично кино „ Изток “, неговата пиеса „ Конферанс “.

Междувременно обаче и самият Радой безумно се влюбва в нея „ отвън пиесата “. Именно той я открива като художничка, когато я вижда да скицира някаква своя бъдеща роля, и я моли да илюстрира книгата му „ Есенни листа “. Пак той написва за нея следната епиграма:

Америка си има кока-кола, България си има Кока-нова.

Образува се чудноват любовен триъгълник. Но Коканова не дава отговор на възприятията на Радой , а двамата с Нейчо не намират сили да кажат истината на законните си половинки и с това поставят завършек на своята любовна история.

Луд по нея е и артистът Климент Денчев – Бате Климбо, който през 70-те години всяка вечер споделя радостни истории в телевизионното предаване „ Лека нощ, деца “, като през това време рисува върху стъкло.

Из театралните среди се приказва, че Стефан Данаилов също се влюбва безпаметно в Коканова по време на фотосите на паметната комедия „ Дами канят “.

Интригантки обаче бързо донасят на жена му Мария и тя му подвига скандал, след което го заплашва, че ще си издере лицето със стъкло, в случай че я напусне поради Венчето . В последна сметка Ламбо се кротва и поставя завършек на увлечението си по най-красивата наша актриса.

След излизането на кино лентата „ Отклонение “ през 1967 година феновете са безусловно уверени, че сред Невена /Неда/ и Иван Андонов /Боян/ пламти изпепеляваща пристрастеност. Истината е, че чаровникът брюнет в никакъв случай не е бил нищо повече от правилен другар на кинолегендата.

Приятелство до финален мирис свързва актрисата с режисьора Павел Павлов , който й поверява прелестни функции в телевизионния спектакъл и в киното. Във кино лентата на Георги Тошев „ Коя съм аз “ за близостта си с Коканова приказва един мъж, за който малко се знае.

Той е академик и се споделя Марин Денев , който отпътува да живее в Швеция, откакто схваща, „ че не може да я има по метода, по който желае “.

Последните 15 години от живота си огромната актриса намира щастливо леговище в габровското селце Иглика, по-точно в една колибарска махала, наречена Чомаци.

Невена обича да споделя по какъв начин го открива. Объркват с сътрудници пътя по време на едно турне в региона, колата се изкачва изтощено по следващия хълм и внезапно от нищото изниква селцето. Къщички с каменни покриви, липи, стада от кози и библейска светлина.

За Невена това е влюбване от пръв взор. По същия метод разпознава и къщата си в селото – просто следва ангела пазител и трепета на сърцето. Къщата й е удивителна – всеки подробност в нея е обмислен, носи аромата на безкрайност и жанр.

Всички в селото й стават близки. Никога не се големее. Запомнили са я постоянно радостна, засмяна. Страхотна жена! Когато ремонтират къщата, тя се включва във всяко нещо – камъни да носи, хоросан да бърка, дувари да зида. Копае и сади цветя, като непрестанно им приказва. Убедена е, че нейните цветя и овошки я чуват и схващат.

Там, в Иглика, Невена купува стадо от 30 кози с два козела, пасе ги и прави козе сирене. В спомените си за това време Павел Павлов споделя по какъв начин едно прасенце на име Добродушко по през целия ден я следва по петите и дори не грухти, а дудне нещо на своя си свински език.

Стопанката му обаче го схваща и двамата водят „ разговор “, който разсмива до сълзи съседите. Особено трогателна е гледката, когато Венчето си поляга изтощена, а Добродушко заспива в скута й с биберон в зурличката. В такива моменти тя не смее да помръдне, с цел да не го разбуди.

Отглеждането на такива твари е една от колоритните страни на характера й. Разправят, че в мазето си до кино „ Изток “ в столицата отглежда бухал, подарен на Шарлето , и дребна лисица. А от едно пътешестване до Индия си донася маймунка и я държи в дребното си апартаментче.

Палавото животинче на име Шошо обръща всичко нагоре с краката, люлее се на полилеите и трансформира в лиани завесите на прозорците. Накрая със сълзи на очи Венчето се вижда принудена да го даде в цирка. Но доста страда от раздялата и от време на време скрито се промъква под купола, с цел да се порадва на артистичните му качества.

Веднъж Невена насмалко да купи на птичия пазар в Москва и малко крокодилче. Само фактът, че няма задоволително пари, я принуждава да се откаже от ексцентричната покупка.

Павел Павлов споделя, че един ден тя вижда зад дувара си на село подплашено сърне. Далеч от стадото, то е толкоз прегладняло, че хрупа сенце в шепите й. После се престрашава и прескача дувара. Толкова му харесва гостоприемния й двор, че остава да презимува при нея.

Когато през пролетта инстинктът го подмамва към родната гора, Невена го изпровожда насълзена. Но ето че, подплашват го сръндаците, че им мирише на човек, и го напъждат от стадото. Така сбогуването продължава дълги дни, до момента в който един ден пролетните дъждове не заличават вечно следите от неговите копитца.

Има един интервал от живота й, когато не й дават функции в Сатирата. В „ Преди последния театър “, малко преди да слезе вечно от сцената, тя танцува танго с Никола Анастасов .

В един миг двамата несъзнателно излизат от обсега на прожектора. „ Нека се придвижим към светлината. Да допре косата ти и да се види какъв брой си хубава “, предлага кавалерът. „ Добре, тъй като ме чака доста мрачевина “, дава отговор Невена .

През 1991 година тя е пенсионирана по персонално разпореждане на тогавашния драматург на театъра Станислав Стратиев . До края на дните си – 3 юни 2000 година, получава мизерна пенсия.

Но не се оплаква и намира способи да продължи. Знае цената си и тогава прави няколко чудесни рецитала по стихове на Елисавета Багряна , Дора Габе , Ана Ахматова , Марина Цветаева , Пол Елюар …

Направи и изумителния моноспектакъл „ Прекрасната от Амхърст “ по стихове на Емили Дикинсън . В един миг и киното я загърбва, само че тогава се превъплъти в неповторими функции в малкия екран.

Коварната болест наложително я смъкна от сцената и екрана. Съдбата не й позволи да остарее. Но тя мъжки понесе страданието. Няма „ ох “, няма „ ах “. Стоянка Мутафова си спомня:

По това време щерка й Тейката взема изпити в Пловдив. Все й носеше шестици. Бързаше да й покаже студентската си брошура в болничното заведение. И тя по този начин се радваше. Само викаше: „ Мамина! Мамина! “

Никой несъмнено няма да повярва, само че Коканова си отива от този свят бедна като църковна мишка. Нещо повече – разделя се с материалния свят на алено, тъй като столичният й апартамент е ипотекиран. Няколко хиляди $ отиват по лечебни заведения и за медикаменти.

В присъщия си жанр да подарява всичко от себе си тя топи незабелязано спестяванията си в съвсем никому незнайна нейна фондация за подкрепяне на небогати актьори. Така последните й пари отиват за заболели и престарели сътрудници.

Из „ Големите любови на българските актьори, музиканти и художници “, Венелин Митев