Ако хората имаха породи, а не зодии. Ако за тяхната

Ако хората имаха породи, а не зодии. Ако за тяхната същина се съдеше по името, а не по астралната им обремененост. Той може би щеше да се назовава Любов, от Която Не Можеш да си Отрежеш Сам...

Това е обич, която не се дава по благосклонност, а би трябвало да бъде доказвана. Дълго. Това е обич без име – една извънредно мощна борба, поради която си коства да се бориш, да растеш. Струва си даже единствено да живееш. Любовта е трофей, който усещаш като Божи подарък, след изтощителна гонка.

Най-хубавото е, че поради любовта, която получаваш от него, не е нужно да сменяш личната си оптика. Правиш го поради самия себе си. За да прогледнеш – като след среща с книга. След като си бил размазан от визиите си за комфорт и мощ...

Режисьорът, сценарист и артист Людмил Тодоров, след миграцията на паламуда и други детайлности от пейзажа на живота ни, е главно публицист. И това наподобява на комфорт, само че единствено на пръв взор. Защото най-трудно е да се доказваш самичък. Без абстрактността на правилата, без възприятието за добита отборна виновност и без да се постанова да минаваш на стаж през свинеферма...



Людмил Тодоров – за новия разказ „ Смяна на оптиката “, за „ акустичните “ книги и за „ акустичните “ филми, за литературното отшелничество и последствията от него, за прочувствения махмурлук, за раздвоението, за мълчанието, за наличните създатели, за генетичната нетърпимост. И още: Колко дълбока може да бъде една дума. Колко излъган може да бъде един на пръв взор реален кадър...

Г-н Тодоров, „ акустична “ книга ли е „ Смяна на оптиката “? И изобщо, книгите могат ли да звучат? В кой род звучите Вие този път?

- Да се напише „ акустична ” книга е доста по-трудно, в сравнение с да се направи „ акустичен ” филм, в случай че под думата „ акустичен ” разбираме способността на музиката да внушава хрумвания и усеща, без да ги артикулира, без да ги посочва, в което е нейната магическа мощност. Така или другояче, откогато върша филми и пиша книги се стремя точно към това, те да звучат като музика, да внушават, а не да посочват.

С филмите е по-лесно, даже единствено поради набора от изразни средства, които при книгите се свеждат до едно – думата. Независимо от това, пишейки книги, аз върша всичко допустимо да втълпявам, а не да посочвам. В това отношение, „ Смяна на оптиката ” не прави изключение. Що се отнася до музикалния род на тази книга… Не знам... Знам единствено, че е класическа музика, някакъв струнен квартет, само че спирам дотук, тъй като съм необразован в тази област.

Мислехте ли са за кино, до момента в който писахте „ Смяна на оптиката “?

- Нито един път, популярност Богу. Напоследък мисълта да върша кино ми скапва настроението, а аргументите за това са все познати, всеки правещ човек в България ще Ви ги каже.

Болна тематика ли е киното?

- Болна тематика е, да. От 10 години се пробвам да финансирам и да направя филм с три сюжета. И нито един от тях не може да мине през комисията на филмовия център.

Защо не направихте оня игрален филм за свинефермата? Нямаше ли професионалният Ви път да има друга история?

- Не. Защото това се случи малко преди измененията в България. Така че, с изключение на да чакаме пет-шест години, нищо друго не пожертвахме. Сега се сещам образци за хора, които тогава се съгласиха да създадат такива работен филми. За огромна част от тях това беше първият и финален филм. Нещо стана с тях, тъй като се бяха съгласили. След това пристигна 89-а година и тези хора изчезнаха от хоризонта. Не че някой им е пречил...

Вярвате ли на обещания, когато става въпрос за работа?

- Да. Аз съм лековерен човек. И да, първата ми реакция е да се доверя. Независимо, че другояче в персонални диалози се върша на доста интелигентен и на доста остроумен. (Усмихва се – бел. а.)



Но тази първа реакция постоянно е по-силна от всичко, от всички неща, които човек си е наумил и мисли, че знае. Тя или е на доверие, или на съмнение. И аз съм в тази, втората, група...

- От първия написан ред на „ Смяна на оптиката “ ли започнахте с първо лице, само число, в женски жанр. Така по-силна ли е връзката на читателя с това, което чете?...

- Първото лице само число, и изключително женският жанр, са потвърдено изповедални и основават условия за самоанализ, към какъвто е склонна героинята на романа. Има още две неща, които оказват помощ на текста да реализира своите цели. Разказът е в настоящо време, което значи, че всичко става пред очите читателя, а действието в обособените глави се развива на едно и също място, в фамилната селска къща, което пък концентрира вниманието към вътрешния живот на героинята, а не към това от кое място си купува облеклата.

Има ли равнище – прочувствено, креативно, чисто физическо – което се наложи да прескочите около основаването на романа?

- За първи път желаех да напиша книга, въодушевен от нещо толкоз изсъхнало и нереално, каквато е мисълта за биполярния свят, в който живеем. Пътят от тази мисъл до готовия разказ, който е органически, „ акустичен ” и четивен, ми лиши две години, в случай че останалите ми книги се пишеха сами за няколко месеца.

Кога за финален път се събудихте с прочувствен махмурлук?

- Ако това значи предходния ден да съм злоупотребил с страсти, не ми се е случвало доста от дълго време, и популярност Богу, аз съм възрастен човек.

Нима е допустимо да има креативно ентусиазъм, въображение и мечти, лишени от корист с страсти?...

- Хубавото на напредналата възраст е, че човек има богати мемоари по кое време и по какъв начин е злоупотребявал с страсти и може да черпи от тях по този начин, както се теглят пари от банка.

Хората би трябвало ли да се пробват да преборват непоносимостта между тях, изключително, в случай че тя е генетична? И единствено със „ промяна на оптиката “ ли става това?

- Този въпрос съдържа отговора – в случай че непоносимостта към нещо или някого е генетична, няма отърване от нея. Моята нетърпимост към средата, в която живеем, е огромна, само че разбиранията ми за това какво би трябвало да е изкуството, ми пречат да наставлявам.

Вас персонално какво Ви умиротворява?

- Все по-често ме умиротворяват все по-прости неща – мъркане на котка, да изпия една хубава боза, да видя в парка нещо дребно, което да ми върне доверието в човечността.

Кое безмълвие е музика за Вашите уши? И, в случай че още веднъж приказваме за род – какъв би бил той?

- Не считам, че мълчанието е нещо хубаво, в случай че мълчат хора, които не можем да понасяме.



Аз, да вземем за пример, ще дам прием, в случай че чуя българските политици и абонираните за малките екрани изразители на публично мнение да помълчат малко.

Защо обричаме на безмълвие всяко по-значимо събитие в нашия живот?

- Защото сме българи – нечленоразделни, нецивилизовани и неразвити в обществено, икономическо и нравствено отношение.

Кога отказвате да сте наличен? Оксиморон ли е понятието „ наличен създател “ – в случай че приемем прилагателното като опция за непосредственост със самия създател, а не като характерност на това, което прави...

- Не мисля, че създателите би трябвало да са недостъпни за публиката, в противен случай. Но кой през днешния ден се интересува от стойностно изкуство, камо ли от хората, които го вършат? Аз персонално отхвърлям достъп не като създател, а като жител, който гледа да стои надалеч от българското общество. Не, че не съм опитвал да вземам участие, опитвал съм доста пъти с все същия резултат.

Аманда Стерс твърди, че формулите на любовта би трябвало да бъдат пренаписани. В „ Смяна на оптиката “ като че ли се прокрадва нов прочит на „ Ромео и Жулиета “...

- Нищо ново под слънцето. Всичко, което претърпяваме през днешния ден, към този момент е претърпяно неведнъж. Сменят се единствено реквизитите. Но закачката с „ Ромео и Жулиета ” ме интригува. Какво тъкмо имате поради?

Имам поради връзката, която основната героиня сякаш има със своя другар, само че поради личната й обремененост – персонална, фамилна и всякаква друга, тази връзка е невъзможна и съвсем лишена от смисъл... И в този смисъл, признавам, че нов прочит на „ Ромео и Жулиета “ е малко мощно казано...

- Не е елементарен животът на интелигентните, свръхчувствителни хора. Те не основават елементарно връзки.

Ако индивидът можеше да лети, щеше ли да бъде колеблив? И изобщо, има ли нещо, с което човек може да бъде обуздан в естествения си ентусиазъм да бъде колеблив, разтроен, разчетворен...?

- Раздвоението на хората е средство за оцеляване, с което ни е въоръжила природата. То не е наложително нещо тегаво и неприятно. Както са ни дадени две очи, а не едно, с цел да виждаме по-добре какво става към нас, по този начин ни е дадена способността да погледнем едно нещо от две разнообразни гледни точки и да се раздвоим, да се разколебаем преди да вземем решение.

Колко дълбока може да бъде една дума? Колко излъган може да бъде един на пръв взор реален кадър?

- Един кадър самичък по себе си не може да бъде излъган, това е снимка, общо взето. Киното е движещи се картинки. Но доста елементарно може да се трансформира в машинация навързването на няколко фрагмента един за различен. Четири-пет фрагмента могат да бъдат инсталирани по този начин, че да бъдат „ четени “ по два безусловно разнообразни метода. И това е доста характерно за киното.



А какъв брой дълбока може да бъде една дума? Трябва да се опитам да си спомня кои думи са ме поразявали в нещо, което съм чел...

Търсите ли отшелничество в литература – като бягство от киното, или от хората?...

- Мисля, че през последните 10 години литературата ми дава опция да се изолирам и от киното, и от хората. Това е всепоглъщащо нещо, в случай че човек се занимава съществено с него. И изцяло може да подмени действителността. Това е доста огромна изолираност...

Има ли последствия от тази изолираност, увреждания...

- Има, само че това са рисковете на специалността. И доста известни писатели го споделят непрестанно – че това е като да влезеш самичък за някакъв пердах, и всеки ден пишеш, да блъскаш, да правиш нещо... То даже това не е специалност, а занятие. Не мога да го нарека специалност, в действителност. Що за специалност е това?... Това е едно налудничаво занятие, в случай че се замисли човек.

Бургас има ли виновност за Вашето отшелничество?

- Не, не... (Усмихва се – бел. а). Това стартира доста от дълго време... Започнах да пиша съществено преди дванадесет години, нон стоп, книга след книга...

Но май към този момент повече сте бургазлия, в сравнение с софиянец?

- Ами, преструвам се на забавен (Усмихва се – бел. а). Защото Бургас е хубаво единствено на лято...

Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Аз съм човек, който обича сина си и жена си.