(15 април 1452 г. - 2 май 1519 г.) Трактат

Леонардо да Винчи | За живота, поезията и живописта

(15 април 1452 година - 2 май 1519 г.)

Трактат за живописта
" Трактатът на Леонардо е като някаква мощна напитка, която човек пие на мудни глътки под едно разлистено дърво на свежия лъх напразно. Той би трябвало да се учи. Човек би трябвало да го носи в джоба си и да го прелиства. Трактатът най-дълбоко визира човешката креативна мощ " ~ Владимир Свинтила

Живописецът в спор с поета
Кой стихотворец с думи ще постави пред теб, влюбени, правилния облик на твоя блян с такава правота като художника? Кой ще бъде този, който ще ти покаже местата на реките, лесовете, долините и полетата, където се изобразяват твоите минали удоволствия, с по-голяма правота от живописеца? И в случай че кажеш, че живописта е няма лирика, в случай че няма кой да приказва вместо нея за това, което съставлява тя, не виждаш ли ти, че твоята прехвалена книга се намира в още по-лошо състояние? Защото даже да има човек, който да приказва посредством нея, това, за което става дума, не се вижда. Повече от очевидно е обаче то при индивида, който приказва за живописта, защото в случай че в живописните платна дейностите са композирани по този начин, че да са в естетика със съответните душевни положения, ще бъдат разбрани изцяло – все едно че приказват.

Как живописта превъзхожда всички човешки писания посредством тънките съзерцания, които са присъщи за нея
Окото, наречено прозорец на душата, е основният път, по който общият нюх може по-богато и прелестно да преглежда безбройните писания на природата, а ухото е вторият път, който става доблестен само заради разказаните неща, видени от окото. Ако вие, историографи, поети и други учени, не бяхте видели с око нещата, надали бихте могли да съобщите за тях в писанията си. А в случай че ти, поете, изобразиш една история посредством живописта на перото, живописецът с четката ще я направи по-достъпна и лесна за схващане. Ако наречеш живописта няма лирика, то живописецът може да назова поезията сляпа живопис. Помисли единствено кое е по-чудовищно: да бъдеш кьорав или ням? Ако и поетът да е свободен като живописеца в изобретяването, неговите измислици не дават такова задоволство на хората като живописните платна, тъй като в случай че поезията се разгръща в думите и с тях изобразява форми, дейности и местности, то живописецът доближава напряко посредством уподобявания на формите до подражанието на тези форми. Та кое е по-близо до индивида – името му или неговото сходство? Името на индивида се променя в другите страни, а формата не се променя с изключение на при гибелта. И в случай че поетът служи на сетивата посредством ухото, живописецът го прави посредством окото – едно по-благородно осезание. Но аз не желая от тия двамата друго с изключение на един добър художник да изобрази беса на едно стълкновение, а поетът да опише друго и двете да бъдат изложени пред публиката едно до друго. Ще видиш къде повече се стопират феновете, къде повече преглеждат, къде се дават възхвалите и кое произведение дава по-голяма задоволеност. Разбира се, че живописта, доста по-полезна и хубава, повече ще се хареса. Сложи написано името на Бога на едно място, а неговата фигура – насреща, и ще видиш кое ще бъде по-почитано. Живописта обгръща в себе си всички форми на природата, а вие имате единствено имената, които не са универсални като формите. Ако и да имате резултатите от изобразяването, ние имаме изобразяването на резултата.

Да вземем един стихотворец, който разказва хубостите на една жена на нейния любим, и един живописец, който я изобразява. Ще се види накъде природата ще насочи повече влюбения съдник. Разбира се, тестването на нещата би трябвало да даде думата на опита. Вие сте поставили живописта измежду механическите изкуства. Ами да, в случай че живописците можеха да възхваляват с трудове своите произведения, както вие, имам вяра, че не биха изпаднали в такова мизерно неуважение. Ако наричате живописта механично изкуство, тъй като е на първо време ръчно, защото ръцете изобразяват това, което намират във фантазията, то и вие, писателите, изобразявате с перото ръчно това, което се намира във вашата мисъл. Ако я наричате механично изкуство, тъй като се прави против цена, кой изпада в тази неточност – в случай че въобще може да се назова по този начин – повече от вас? Ако четете за нечие образование, не отивате ли при човек, който ви заплаща повече? Създавате ли вие някаква творба без някакво заплащане? И не приказвам по този начин, с цел да укори сходни отзиви, тъй като всеки труд чака възнаграждение; щом поетът може да каже: аз ще направя една небивалица, която ще значи огромни неща, значи същото може да направи и живописецът, както Апелес е основал " Клеветата ". Ако пък кажете, че поезията е по-дълговечна, аз ще отговоря, че по-дълговечни са трудовете на един медникар, защото времето ги резервира по-дълго от нашите или вашите писания. Независимо от това те са с оскъдно въображение, а живописта можем да я създадем доста по-дълговечна, като рисуваме върху мед със стъклени бои. Ние заради изкуството си можем да бъдем наречени Божии сродници. Ако поезията се разгръща в моралната философия, живописта го прави в естествена философия, едната разказва дейностите на мозъка, другата ги въплъщава; в случай че мозъкът работи посредством придвижванията, в случай че поезията плаши популацията с пъклени въображения, живописта е изцяло в положение да реализира същото. Нека поетът реши да изобрази хубост, горделивост, нещо гнусно и грозно или пък нещо чудовищно дружно с художника; дано по собствен метод и както желае да променя формите, които художникът не може повече да удовлетвори! Нима няма живописни платна с такава аналогия с уподобените неща, че са излъгали хора и животни?

За разликата сред живопис и лирика
Живописта е лирика, която се вижда, а не се чува, а поезията е живопис, която се чува, само че не се вижда. Следователно тези две поезии, или, в случай че щете, тази двойна живопис, са разменили сетивата, посредством които би трябвало да обхванат в интелекта. Защото в случай че едната и другата са живопис, би трябвало да минат в общия нюх посредством най-благородното осезание, т.е. окото. Ако едната и другата са лирика, би трябвало да минат през по-малко благородното осезание, т.е. през слуха. Следователно, в случай че оставим живописта на преценката на глухонемия по рождение, а поезията – на слепия по рождение, и в случай че живописта е изобразена с придвижвания, съответни на визията за фигурите, които работят във всички обособени случаи, безспорно глухонемият по рождение ще разбере дейностите и желанията на настоящите лица, само че слепият по рождение няма да разбере в никакъв случай нищо, което поетът демонстрира, което да прави чест на тази лирика. Въпреки че измежду нейните достолепия е изобразяването на постъпките и дейностите в историите, украсените и приятни местности с транспарантни води, през които се виждат зеленеещите се дъна на техните корита, шегуващите се талази над поляни и плажове със ситни камъчета, тревите, потопени в тях измежду стрелкащите се риби и други сходни описания, те могат да се опишат на слепия по рождение със същия триумф, с който и на някой камък, тъй като той не вижда нито едно от нещата, от което се състои хубостта на света – светлина, сянка, цвят, тяло, фигура, местонахождение, раздалеченост, непосредственост, придвижване и покой, които са десетте украси на света. Но глухият, който е изгубил по-малко благородното осезание, с което е изгубил и говора, тъй като в никакъв случай не е чул да се приказва, в никакъв случай не е могъл да научи някакъв език, той въпреки всичко добре ще разбере всяко придвижване на човешките тела по-добре от човек, който приказва и слуша за това придвижване, и по този начин ще опознае и творбите на живописеца, т.е. това, което се показва в тях и какво вършат тези фигури.