♥ Тишина Обедното слънце припича. Подгонени от жарките му лъчи,

♥ Тишина

Обедното слънце припича. Подгонени от жарките му лъчи, сенките са се свили чак до дънерите на дърветата. Отмалелият вятър се е пъхнал под една клонеста ела и се плъхти. Умълчало се е и поточето в дола от настъпилата суша. Мируват даже листата на трепетликата, а задъханата мащерка излива на вълни омайните си миризми.

Но ето – сухи шумки се разместват и един голям дървосечко се задава по горската пътека, следван от няколко мравки. Те не го следват, а преследват: прекосяват пътя му, връщат се, догонват го, качват се върху него и се пробват да го захапят, само че челюстите им отскачат от дървосечковата ризница. Бръмбарът продължава несмутимо своя ход – величествен, твърд, невредим, а двете му антени опипват терена и направляват придвижването на бронираната маса. По едно време една от мравките съумява да се вкопчи в мустака на броненосеца. Той стопира, с цел да я изтърси, само че в тоя момент друга мравка ляга по тил и като свива заостреното си коремче, изстрелва в лицето на дървосечкото мравчената си киселина…

Антените на черния исполин потреперват и се отпущат, изумени от подлата анестезия. Огромните му челюсти заорават в земята. Без да губят време, пъргавите мравки захапват единия му крайник и с заедно изпитание обръщат броненосеца по тил. Косматите крайници на страшилището щръкват във въздуха. Мравките хващат, коя където свърне парализираната жертва и я повличат към мравуняка дружно с нейното остаряло отбранително устройство.

– Крях! Крях! – обажда се една мекосърдечна жаба, стресната от злокобното шествие, само че бързо млъква, досетила се, явно, че с крясъци ходът на историята не се трансформира.

Докато долу се развихря битката сред бръмбара и мравките, две черно-жълти пеперуди са си дали среща на едно трепетликово листо и се втриват една в друга, отдали се тялом и духом на любовния си ентусиазъм. Няколко мига те седят неподвижно, хубавичко прегърнати, по-късно мъжката потрепва, изпълнила предназначението си, и се отпуща омаломощена от претърпяното благополучие върху трепетликовото листо. Листото я задържа за момент, само че почувствувало, че пеперудата е мъртвец – безцеремонно я изтърсва на земята.

– Крях! Крях! – обажда се още веднъж листната жаба, само че никой не й обръща внимание.

Косове изчирикват в букака за малко – знак, че някаква нечиста сметка бързо и тихо е разчистена.

Влечуго разклаща тревата и се скрива със злокобно съскане.

Пропуква суха клечка, а може да е строшен гръбнак – и тишината над леса още веднъж се възвръща.

Слънцето прилежно свети.

Светът не се събаря от разигралите се къси битки.

Нейде в подмолите на тишината природата мачка тестото на живота ту с галещи пръсти, ту с юмруци, а от челото й се отронват една след друга върху нажежената земя кървави и знойни капки.

От: „ Хвъркатото корито “, Николай Хайтов, изд. „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1979
Снимка: