Всяка болка е разделяне с човешкото ♥ Сергей ЛАЗАРЕВ
♥ Ние трансформираме човешкото в Божествено
Често съм следил при прегледи: на младини майката не желала да живее, когато е имала тягост със орис га си, а понастоящем синът и е в пандиза. Тя не е могла да одобри унижението на ориста и да резервира любовта си към Бог. Нейното обезсърчение и отвращение да живее основали в детето голяма взаимозависимост от това. което назоваваме благополучна орис. Той към този момент вътрешно е подготвен да убие всеки, които посегне на неговото благоденствие. Желанието да убие себе си, трансферира върху желанието да убива други. И той е жертван. Той не би трябвало да има благополучна орис и пандизът е избавление за живота му. Гледайки го всички ахкат и охкат: „ Майката е подобен добър и редовен човек, и защо Бог я санкционира? Животът й не се получи и синът е приключен нарушител. “
Всеки път, когато се отхвърляме от любовта в интерес на омразата, обидата или отчаянието, ние формираме в душата си нарушител, който по-късно или в нас, или в нашите потомци ще бъде подготвен на всякакво закононарушение, поради пари или благоденствие.
Бих посъветвал родителите да преживеят още веднъж живота си. Многократно да минат през всевъзможни унижения на ориста и загуба на пари, да затворят човешката логичност, логиката на справедливостта, осъждането и отмъщението.
Любовта и безспорното приемане на всяка обстановка в миг на болежка било то болежка на тялото, духа или душата, ще резервира устрема към Бог и към любовта.
Всяка болежка е делене с човешкото. За да стъпим на второто ходило ние требва да се разделим с първото.
Без болежка няма развиване. Но в случай че нашата централизация върху Божествената обич е незадоволителна, ние не можем да издържим болката от раздялата и започваме да се свличаме надолу към страховете, отчаянието, обидите и омразата.
Този, който не желае и не може да одобри мъчението на душата, би трябвало да одобри мъчението на тялото.
Доколкото родителите се стремят към Бог в миг на страдалчество на душата, дотолкоз децата им няма да имат потребност от страданията на тялото.
Вместимостта на душата е доста по-голяма от вместимостта на тялото. Душевните премеждия се пречистват доста по-мащабно от физическите.
И по този начин - родителите минават още веднъж целият си живот, като отстранен посредством смирение експанзията към любовта и одобряват болката от загубите като избавление и развиване. След това те се молят, обръщайки се към Бог тяхното дете да резервира любовта, да одобри Божествената воля в миг на провал на благополучието, по време на гибел, заболявания и унижения. Ако родителите съумеят да основат в душата си опазване на любовта те ще спасят детето си.
В предишното бих се лимитирал с такива пояснения и те биха помогнали. Сега разбирам, че би трябвало да се отиде по-нататък. Затова би трябвало да се отговори на въпроса за какво родителите не са съумели да одобряват загубата на пари? Защо развиването на горделивост 15 пъти надвишава смъртоносното и е това го обрича на болест, неуспех на ориста или гибел? Тогава от външната взаимозависимост, която се показва в благоденствие и пари ние излизаме на вътрешната взаимозависимост - от полезностите на тялото прекосяваме към полезностите ни духа и на душата
Веднъж пресметнах: да кажем яхтата, вилата, колата, огромното положение - в подсъзнанието това се приема като степен на комфорт и наслаждение примерно от 30 единици. А елементарната човешка пристрастеност е над 200 единици. Чувственото благополучие е в основата на материалното благополучие.
Ако не можем да запазим любовта при загуба на чувственото благополучие, в случай че на болката и обидата, породени от човек, ние реагираме не с амнистия, а с експанзия, в течение времето зависимостта от главните стремежи, дълбочинно свързани с човешката обич, с живота и продължението й, минават в възходяща взаимозависимост от материалното благоденствие.
Зависимостта от главните стремежи основава взаимозависимост от повърхностните стремежи. Помня по какъв начин се учудих като видях на тъничък проект, че завистта, ревността и лакомията са едно и също. След това видях, по какъв начин едното се прелива в другото. Отначало човек губи визията за човешката воля и чувството за Божествена обич и незабавно се трансформира отношението му към живота.
Ако в предишното до него е имало паралия, човек разсъждава по този начин: това му е обещано от Бог, не трябва да се завижда и да се мечтае това да му се отнеме. По-добре самичък да се опитам да реализира същото, а по тази причина е належащо още по-силно да се стремя към Бог. Енергията е била ориентирана не към опустошение, а към основаване. Едва откакто се изгубва Божествената логичност и остава повърхностната, човешка логичност поражда завистта. Той има, а аз нямам - това е незаслужено. Ако обичаната жена отива при различен мъж пораждат ненавист и ревнивост. Завистливият човек рано или късно става ревностен. По-рано този развой се извършваше постепенно: дядото е бил злорад, бащата - ревностен, а синът - алчен.
Сега завистта доста по-бързо деформира човешката душа. Спомних си една от десетте заповеди на Стария завет:
„ Не пожелавай дамата на близък си, нито магарето му, нито парцела му... “
Една фраза, а без нея актуалната цивилизация би била невъзможна. Същността на първородния грях на Адам и Ева е обожествяването на желанията. Те са свързани с живота и неговото продължение. Умението да се спираш, да не ставаш плебей на желанието си, създавало основата на бъдещата цивилизация. Необходимо било да се сдържа половото увлечение, т.е. стремежът към продължение на живота. Необходимо било да се сдържат стремежът към благосъстояние и парцел, т.е. стремежът към отбрана и обезпечаване на живота. Ние трансформираме човешкото в Божествено.
Избрано от: „ Диагностика на кармата “, Книга 8, Сергей Лазарев, изд. „ Станпрес “, Бургас
Снимка: Facebook
