Златарица без Пушкин
Златарица несъмнено може да кандидатства в категорията " Най-забутано населено място на България ". Но това не значи, че няма сексапил. Точно противоположното - има, и той е обвързван с привлекателността на ония места, които са по едно и също време остарели и нестари, изостанали и не напълно, откъснати, въпреки че много хора минават през тях.
Озовах се в Златарица напълно целеустремено. Градчето се намира сред Велико Търново и Елена, заплени ме със зелените си хълмове при едно пътешестване в региона. Те опасват самото населено място, обрасли са с гъста гора - прелестен обект за лежерен екскурзиант като мен. Затова при първата отворила се опция - хоп, в Златарица съм.
Не разполагах с доста време за разходка. Имах шанс - човек ме упъти по какъв начин бързо да стигна до най-близката височина. Тя е тъкмо зад постройката на общинската администрация -
централен рид над самия център
След 40 минути постепенно вървене (откровено размотаване) бях на билото му. Вървях по доста прекрасен коларски път, разкриващ зелената снага на Предбалкана, преливаща в есенни багри. За голямо страдание гората скри самата Златарица. По едно време напълно покрай мен изтрополи животно. То хукна, аз не. За протокола: малко нататък, над Елена, бродят мечки.
Разбира се, това не бе мечка. За мой авантюристичен смут евентуално е било най-обикновено пуснато да пасе домашно животно. До този извод стигнах, откакто забелязах деца на разходка из хълма. Първо стреснах две тийнейджърки, качващи се нагоре. А след това и двама младежи, запътени с колелета надолу. " А, тука има писта. Със скокове, трудности. Пускаме се по нея ", изясни ми единият. Този път
се почувствах авантюристичен ощастливен -
бях търсил много информация за Златарица в интернет, само че за велосипедна писта не прочетох. " Какви изненадващи прелести крият потайните градчета ", споделих си. Тръгнах след момчетата. Но... егати: " пистата " се оказа най-обикновена пътека с локви и разрушени стъпала; дружно с отпадъци в края, които дребните спринтьори заобикаляха.
Втората ми цел бе другият непосредствен рид. Прекосих на широчина градчето. Отне ми 15 минути, още веднъж с огромно размотаване. Кратките дистанции не трябва да изненадват - Златарица е разположен по дължина на локалната река, на широчина е стеснен. Пък и наброява едвам 2500 поданици, съвсем село си е. Вървейки, поспрях на мостче над реката.
Тук би трябвало да се кажат няколко специфични думи. Реката се споделя Златаришка. Легенда гласи, че в миналото е криела златни наноси, оттова произлизат златните имена. Аз обаче не съм уверен - златото може да е от слънцето, падащо блестейки над водата. Пейзажът не е кой знае какъв, липсва нещо неповторимо. Но природата по този начин е подредила лъчи, отражения, водни камъни, клатещи се листа и тучни околни полянки, че е
сътворила чудо
Има кътчета, в които човек се усеща друго, усеща хубост. Златаришка река е такова място.
Продължих нататък. До реката видях кон, каруца и жена на нея. После - различен кон, друга каруца и мъж с мобилен телефон. Смееше се на клипчета, до момента в който държи мотива на коня. Погледна ме неприятно, не съумях да го фотографирам. Не съжалих: каруцар цъка на мобилен телефон - това не е за фотография, за платно си е!
Набелязаният от мен втори рид бе по-висок. Стигнах едвам доникъде му, тъй като пътеката бе в плевели. Но пък друга го опасва в подножието. Тръгнах по нея и се озовах на жп релси, обрасли още повече. Това е неработещата от към 20 години линия Горна Оряховица - Елена. Край нея имаше двор, вътре бъбреха възрастни жена и мъж. Бабата се оказа една от последните кантонерки. Набързо ми описаха тривиална история: еди кой си кмет окрал града, еди кой народен представител - още повече крал... -
с цел да се стигне до сегашната пагуба
и релсите, забити в нищото.
Продължих да обикалям хълма в ниските му елементи. Не съжалих - разкри се панорама към полята на север. Трактор ореше в далечината. След малко слязох отново в градчето, видях различен трактор, спрян пред възрожденска къща. Доста къщи във възрожденски жанр има в Златарица - все достоверно хубави. Поразгледах и самия център на градчето. Там постройките и основната улица са соц - несъмнено не носят най-приятната атмосфера на света..
Нищо от видяното досега не бе инцидентно. Заради плодородната низина на север селището постоянно е било земеделско. Заедно с близкия Лясковец пращат в Европа фамозните градинари при започване на XX век. Същевременно е запазило самобитния дух и архитектура, каквито има на юг в Балкана. Историята на Златарица включва още знатни търновски боляри, свирепи кърджалии, ранени бойци в борби в подстъпите на планината - всичко това се усеща. По някое време се откриват роми занаятчии, което пък
изяснява каруците с коне до през днешния ден
Колкото до соца, постоянно в сходни селища той е означавал напредък за към 30 години, след това декаданс. А за сегашното най-добре приказват други два детайла от " градската среда " - игрална зала, настанила се в тогавашния универмаг, и магазин за облекла втора ръка. Тия две неща - ротативките и облеклата втора ръка, са актуалните забележителности на безусловно всяко градче в България.
В Златарица няма хотел, къщите за посетители са ъгъл. Но точно тази " туристическа изолираност " прави Златарица по-истинска. Градчето навява нещо благо, топло, съкровено. И в последна сметка си дадох сметка, че това е достоверен български сексапил - с дребни архитектурни красоти, огромни културни и стопански дефекти, още по-големи естествени хубости... Чар, консервирал детайли от Възраждането, от интервали на земеделие и социализъм, препращайки ги в (пост)мутренското настояще.
На потегляне поразгледах 140-годишната черква " Свети Николай Мираклийски ". Строена от фамозен занаятчия, изписана от дебърски зографи, тя е монумент на културата. Дели общ двор със Златаришкия исторически музей. Зад дувара - чешма, чемшир, дървени стълби, котки на асмата... Но колкото необикновено да звучи, тази изключителна Вазова пасторалност си няма интернет страница даже. С което се трансформира
в най-неизвестния исторически музей на света
Влизам - вратата отворена. " Ехо-о-о-о " - никой не се обажда. Отказах се да преглеждам.
На влизане в двора на музея бях видял на стената паметна плоча. Не ѝ обърнах внимание. На излизане се зачетох, шокирах се - почетен е военачалник Александър Александрович Пушкин. Чувал бях, че синът на великия стихотворец е воин от Руско-турската освободителна война. Но не знаех подробности. Оказа се, че като пълководец на полк е взел участие в освобождението на Златарица, Елена... Този единствен наследник на поета Пушкин е командвал племенници на Гогол. В Балкана и край морето подразделението им се смесва с част, цялостна с Лермонтови. На Шипка пък се сражава племенник на Тарас Шевченко. Тази напълно същинска литературна история, несъмнено, открих след това. В самата Златарица няма кой да опише.
Така си живее Златарица през днешния ден. Без Пушкин. И с още много неща, които ги има и няма.
Озовах се в Златарица напълно целеустремено. Градчето се намира сред Велико Търново и Елена, заплени ме със зелените си хълмове при едно пътешестване в региона. Те опасват самото населено място, обрасли са с гъста гора - прелестен обект за лежерен екскурзиант като мен. Затова при първата отворила се опция - хоп, в Златарица съм.
Не разполагах с доста време за разходка. Имах шанс - човек ме упъти по какъв начин бързо да стигна до най-близката височина. Тя е тъкмо зад постройката на общинската администрация -
централен рид над самия център
След 40 минути постепенно вървене (откровено размотаване) бях на билото му. Вървях по доста прекрасен коларски път, разкриващ зелената снага на Предбалкана, преливаща в есенни багри. За голямо страдание гората скри самата Златарица. По едно време напълно покрай мен изтрополи животно. То хукна, аз не. За протокола: малко нататък, над Елена, бродят мечки.
Разбира се, това не бе мечка. За мой авантюристичен смут евентуално е било най-обикновено пуснато да пасе домашно животно. До този извод стигнах, откакто забелязах деца на разходка из хълма. Първо стреснах две тийнейджърки, качващи се нагоре. А след това и двама младежи, запътени с колелета надолу. " А, тука има писта. Със скокове, трудности. Пускаме се по нея ", изясни ми единият. Този път
се почувствах авантюристичен ощастливен -
бях търсил много информация за Златарица в интернет, само че за велосипедна писта не прочетох. " Какви изненадващи прелести крият потайните градчета ", споделих си. Тръгнах след момчетата. Но... егати: " пистата " се оказа най-обикновена пътека с локви и разрушени стъпала; дружно с отпадъци в края, които дребните спринтьори заобикаляха.
Втората ми цел бе другият непосредствен рид. Прекосих на широчина градчето. Отне ми 15 минути, още веднъж с огромно размотаване. Кратките дистанции не трябва да изненадват - Златарица е разположен по дължина на локалната река, на широчина е стеснен. Пък и наброява едвам 2500 поданици, съвсем село си е. Вървейки, поспрях на мостче над реката.
Тук би трябвало да се кажат няколко специфични думи. Реката се споделя Златаришка. Легенда гласи, че в миналото е криела златни наноси, оттова произлизат златните имена. Аз обаче не съм уверен - златото може да е от слънцето, падащо блестейки над водата. Пейзажът не е кой знае какъв, липсва нещо неповторимо. Но природата по този начин е подредила лъчи, отражения, водни камъни, клатещи се листа и тучни околни полянки, че е
сътворила чудо
Има кътчета, в които човек се усеща друго, усеща хубост. Златаришка река е такова място.
Продължих нататък. До реката видях кон, каруца и жена на нея. После - различен кон, друга каруца и мъж с мобилен телефон. Смееше се на клипчета, до момента в който държи мотива на коня. Погледна ме неприятно, не съумях да го фотографирам. Не съжалих: каруцар цъка на мобилен телефон - това не е за фотография, за платно си е!
Набелязаният от мен втори рид бе по-висок. Стигнах едвам доникъде му, тъй като пътеката бе в плевели. Но пък друга го опасва в подножието. Тръгнах по нея и се озовах на жп релси, обрасли още повече. Това е неработещата от към 20 години линия Горна Оряховица - Елена. Край нея имаше двор, вътре бъбреха възрастни жена и мъж. Бабата се оказа една от последните кантонерки. Набързо ми описаха тривиална история: еди кой си кмет окрал града, еди кой народен представител - още повече крал... -
с цел да се стигне до сегашната пагуба
и релсите, забити в нищото.
Продължих да обикалям хълма в ниските му елементи. Не съжалих - разкри се панорама към полята на север. Трактор ореше в далечината. След малко слязох отново в градчето, видях различен трактор, спрян пред възрожденска къща. Доста къщи във възрожденски жанр има в Златарица - все достоверно хубави. Поразгледах и самия център на градчето. Там постройките и основната улица са соц - несъмнено не носят най-приятната атмосфера на света..
Нищо от видяното досега не бе инцидентно. Заради плодородната низина на север селището постоянно е било земеделско. Заедно с близкия Лясковец пращат в Европа фамозните градинари при започване на XX век. Същевременно е запазило самобитния дух и архитектура, каквито има на юг в Балкана. Историята на Златарица включва още знатни търновски боляри, свирепи кърджалии, ранени бойци в борби в подстъпите на планината - всичко това се усеща. По някое време се откриват роми занаятчии, което пък
изяснява каруците с коне до през днешния ден
Колкото до соца, постоянно в сходни селища той е означавал напредък за към 30 години, след това декаданс. А за сегашното най-добре приказват други два детайла от " градската среда " - игрална зала, настанила се в тогавашния универмаг, и магазин за облекла втора ръка. Тия две неща - ротативките и облеклата втора ръка, са актуалните забележителности на безусловно всяко градче в България.
В Златарица няма хотел, къщите за посетители са ъгъл. Но точно тази " туристическа изолираност " прави Златарица по-истинска. Градчето навява нещо благо, топло, съкровено. И в последна сметка си дадох сметка, че това е достоверен български сексапил - с дребни архитектурни красоти, огромни културни и стопански дефекти, още по-големи естествени хубости... Чар, консервирал детайли от Възраждането, от интервали на земеделие и социализъм, препращайки ги в (пост)мутренското настояще.
На потегляне поразгледах 140-годишната черква " Свети Николай Мираклийски ". Строена от фамозен занаятчия, изписана от дебърски зографи, тя е монумент на културата. Дели общ двор със Златаришкия исторически музей. Зад дувара - чешма, чемшир, дървени стълби, котки на асмата... Но колкото необикновено да звучи, тази изключителна Вазова пасторалност си няма интернет страница даже. С което се трансформира
в най-неизвестния исторически музей на света
Влизам - вратата отворена. " Ехо-о-о-о " - никой не се обажда. Отказах се да преглеждам.
На влизане в двора на музея бях видял на стената паметна плоча. Не ѝ обърнах внимание. На излизане се зачетох, шокирах се - почетен е военачалник Александър Александрович Пушкин. Чувал бях, че синът на великия стихотворец е воин от Руско-турската освободителна война. Но не знаех подробности. Оказа се, че като пълководец на полк е взел участие в освобождението на Златарица, Елена... Този единствен наследник на поета Пушкин е командвал племенници на Гогол. В Балкана и край морето подразделението им се смесва с част, цялостна с Лермонтови. На Шипка пък се сражава племенник на Тарас Шевченко. Тази напълно същинска литературна история, несъмнено, открих след това. В самата Златарица няма кой да опише.
Така си живее Златарица през днешния ден. Без Пушкин. И с още много неща, които ги има и няма.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ