Здравейте, казвам се Калоян и съм вече мъртъв
Здравейте, споделям се Калоян и съм към този момент мъртъв. Умрях преди 40 дни, до момента в който слизах по едно дере, да диря момченцето си. Подхлъзнах се и толкоз. Намериха ме след два дни. След още два ме погребаха. Тук, на село, където живеехме аз и моето момченце.
Значи да сме наясно, преди 40 дни аз умрях физически. Седем години по-рано умрях духовно, платонично, както се споделя. Смърт, надалеч по-страшна, безнадеждна и нетърпима. Но тъй като животът се подиграва с нас, взех, че възкръснах и гибелта ми се оказа напълно надеждна, цяла една вяра. Сега ще ви опиша за моето прераждане след първата ми гибел. А вие се пробвайте да не обръщате внимание на обстоятелството, че слушате мъртъв човек, на всичкото от горната страна - умирал два пъти.
Моето прераждане е Найден. Да, открих го. Или той ме откри. Все тая. Найден е моето дете, моето обръщало, моята последна спирка.
Намираме се на един тротоар, пред една банка, в безоблачен, само че леден ден. Бързам за следващата среща и се бутам в него. Не го виждам, нито него, нито засъхналата кръв по лицето му, нито сополивия нос, нито недъгавото му краче, обуто в дрипи. Пред очите ми има числа, цифри в левове, в евра, в долари, има имена, доходи и разноски, прогнози, изтичащо време. Бързам да се върна в лъскавия офис, да седна зад лъскавото си бюро и да потъна в числата…
Числата и бързината на времето не ми дават да усетя тежестта. Онази тежест, която натиска сърцето и те кара да дишаш с прекъсвания. От която изпадаш в суматоха, потиш се нощем и мислиш, че ти би трябвало доктор, болница и хапчета. Числата и бързината на времето не са в мен, аз не съм цифри и време, само че не мога да спра – цялата компания чака да кажа какво да вършим, какво да чакаме, по какъв начин да забогатеем още повече. Алчността на доста хора, събрани на едно място, повлича и те прави съпричастен с тяхната ненаситна жадност за още от всичко. Това бързане ме оставя да плавам по повърхността, оставя ме да пуша цигари, да пия алкохол, да не дремя умерено и да се нося. Заради това бързане за малко да го пропусна - моят Найден, моята дълбочина. Каква загуба…
Та, бутам се аз в него, не обръщам внимание и отминавам. Забелязвам го едвам в отражението му - добре, че колата е лъскава. Стои там, имобилен, изсулен, воин на Чехов. Стои и гледа. Мен. Не колата, не часовника, не чантата, мен гледа, в очите. Мълчи, мига постепенно. Лудост има в погледа му. Като замаян е, а в действителност хипнотизира мен. Бездънни очи - зелени като иглолистна гора, или по- скоро като водорасли, блъскани в скалите, или като зеления мъх по стените на бездънен бунар, от който вадиш и пиеш ледена вода, без да можеш да се наситиш.
Значи да сме наясно, преди 40 дни аз умрях физически. Седем години по-рано умрях духовно, платонично, както се споделя. Смърт, надалеч по-страшна, безнадеждна и нетърпима. Но тъй като животът се подиграва с нас, взех, че възкръснах и гибелта ми се оказа напълно надеждна, цяла една вяра. Сега ще ви опиша за моето прераждане след първата ми гибел. А вие се пробвайте да не обръщате внимание на обстоятелството, че слушате мъртъв човек, на всичкото от горната страна - умирал два пъти.
Моето прераждане е Найден. Да, открих го. Или той ме откри. Все тая. Найден е моето дете, моето обръщало, моята последна спирка.
Намираме се на един тротоар, пред една банка, в безоблачен, само че леден ден. Бързам за следващата среща и се бутам в него. Не го виждам, нито него, нито засъхналата кръв по лицето му, нито сополивия нос, нито недъгавото му краче, обуто в дрипи. Пред очите ми има числа, цифри в левове, в евра, в долари, има имена, доходи и разноски, прогнози, изтичащо време. Бързам да се върна в лъскавия офис, да седна зад лъскавото си бюро и да потъна в числата…
Числата и бързината на времето не ми дават да усетя тежестта. Онази тежест, която натиска сърцето и те кара да дишаш с прекъсвания. От която изпадаш в суматоха, потиш се нощем и мислиш, че ти би трябвало доктор, болница и хапчета. Числата и бързината на времето не са в мен, аз не съм цифри и време, само че не мога да спра – цялата компания чака да кажа какво да вършим, какво да чакаме, по какъв начин да забогатеем още повече. Алчността на доста хора, събрани на едно място, повлича и те прави съпричастен с тяхната ненаситна жадност за още от всичко. Това бързане ме оставя да плавам по повърхността, оставя ме да пуша цигари, да пия алкохол, да не дремя умерено и да се нося. Заради това бързане за малко да го пропусна - моят Найден, моята дълбочина. Каква загуба…
Та, бутам се аз в него, не обръщам внимание и отминавам. Забелязвам го едвам в отражението му - добре, че колата е лъскава. Стои там, имобилен, изсулен, воин на Чехов. Стои и гледа. Мен. Не колата, не часовника, не чантата, мен гледа, в очите. Мълчи, мига постепенно. Лудост има в погледа му. Като замаян е, а в действителност хипнотизира мен. Бездънни очи - зелени като иглолистна гора, или по- скоро като водорасли, блъскани в скалите, или като зеления мъх по стените на бездънен бунар, от който вадиш и пиеш ледена вода, без да можеш да се наситиш.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ