Февруари и Март, една вечна история
Здравей,
Подозирам, чудиш се за какво взех решение да споделя мислите си за Февруари в края на Март. Мислех си, че хората са не запомнили за него, по какъв начин той е минал през страстите и разсъжденията им. Концентрирани са върху Март, върху неговите провокации и несгоди. За Март не бих могла да направя въведение, допускам, че ще прочетеш за него по-надолу. Но те предизвестявам, че това е първият път, когато пиша за два месеца по едно и също време. Бъди подготвен за хаоса, който следва и който за първи път – не се опасявам да споделя с теб.
Вторият месец от годината, Февруари, оставя след себе си мисли и случки, които довеждат изненада в хората. Почуда дали всичко върви по най-хубавият вероятен метод. Почуда дали ще успеем. Почуда дали ще намерим друго с изключение на нормалното, към което градим животите си. Заедно с всички тези въпросителни, Февруари има още една страна, по-позитивна бих споделила аз. Това е месец, в който вършим най-хубавото, на което сме способни, доверяваме се на личните си благоприятни условия, отделяме време да осъзнаем и да бъдем горди с достиженията си, не сме толкоз сериозни към себе си, излизаме от по този начин познатата ни удобна зона, ставаме по-оптимистични по отношение на бъдещето, живеем в сегашното, не се доверяваме на минали държания и най-важното – вършим дребни стъпки към огромната цел.
Чудя се за какво ли ние хората, с течение на времето, забравяме да водим монолози пред самите себе си, че даже и пред света.
Не знам дали повода се крие в това, че към този момент все по-малко обръщаме внимание върху това, което научаваме, претърпяваме или просто считаме за безполезни дейности от този вид. Според мен, от време на време е хубаво да намираме време за такива дребни, и в това време огромни, монолози пред себе си, тъй като другояче не бихме могли да откриваме отговори на екзистенциални въпроси за личната ни персона и за тези, които стоят против нас, и които въпроси ни вълнуват всеки ден.
Живеем в 24-часова драма. Жалки сме. Правим всичко, което ни заобикаля да наподобява натякващо, еднакво и тривиално, че чак става изкуствено. Смятаме, че всичко е “тъпо ”, тъй като слушаме едни и същи препоръки всеки ден. Въпреки това не чуваме това, което желаем, с цел да се почувстваме сигурни в личните си решения. Ден след ден изпадаме в тъжни мемоари, вероятно подбудени от нещо всекидневно. Забравяме по какъв начин да разграничаваме тъжните от щастливите мемоари, тъй като се самосъжаляваме и избираме да се сещаме единствено за тъжните, тъй като си мислим, че по този метод близките ще ни виждат повече. Грешим.
Плуваме в кръг. Кръгът сме го преплували и преди, само че какво от това? Всеки път аха да се удавим, изплуваме с малко вода в белите дробове. Водата знаем, че ще остане като белег. Белег в душата ни, който да ни припомня какво сме претърпели. Преживявания, към които се връщаме, тъй като мислим, че този път ще е друго. Различно, което можем да намерим в остарялото. Старото в кръга. Кръгът…
Има още...
Подозирам, чудиш се за какво взех решение да споделя мислите си за Февруари в края на Март. Мислех си, че хората са не запомнили за него, по какъв начин той е минал през страстите и разсъжденията им. Концентрирани са върху Март, върху неговите провокации и несгоди. За Март не бих могла да направя въведение, допускам, че ще прочетеш за него по-надолу. Но те предизвестявам, че това е първият път, когато пиша за два месеца по едно и също време. Бъди подготвен за хаоса, който следва и който за първи път – не се опасявам да споделя с теб.
Вторият месец от годината, Февруари, оставя след себе си мисли и случки, които довеждат изненада в хората. Почуда дали всичко върви по най-хубавият вероятен метод. Почуда дали ще успеем. Почуда дали ще намерим друго с изключение на нормалното, към което градим животите си. Заедно с всички тези въпросителни, Февруари има още една страна, по-позитивна бих споделила аз. Това е месец, в който вършим най-хубавото, на което сме способни, доверяваме се на личните си благоприятни условия, отделяме време да осъзнаем и да бъдем горди с достиженията си, не сме толкоз сериозни към себе си, излизаме от по този начин познатата ни удобна зона, ставаме по-оптимистични по отношение на бъдещето, живеем в сегашното, не се доверяваме на минали държания и най-важното – вършим дребни стъпки към огромната цел.
Чудя се за какво ли ние хората, с течение на времето, забравяме да водим монолози пред самите себе си, че даже и пред света.
Не знам дали повода се крие в това, че към този момент все по-малко обръщаме внимание върху това, което научаваме, претърпяваме или просто считаме за безполезни дейности от този вид. Според мен, от време на време е хубаво да намираме време за такива дребни, и в това време огромни, монолози пред себе си, тъй като другояче не бихме могли да откриваме отговори на екзистенциални въпроси за личната ни персона и за тези, които стоят против нас, и които въпроси ни вълнуват всеки ден.
Живеем в 24-часова драма. Жалки сме. Правим всичко, което ни заобикаля да наподобява натякващо, еднакво и тривиално, че чак става изкуствено. Смятаме, че всичко е “тъпо ”, тъй като слушаме едни и същи препоръки всеки ден. Въпреки това не чуваме това, което желаем, с цел да се почувстваме сигурни в личните си решения. Ден след ден изпадаме в тъжни мемоари, вероятно подбудени от нещо всекидневно. Забравяме по какъв начин да разграничаваме тъжните от щастливите мемоари, тъй като се самосъжаляваме и избираме да се сещаме единствено за тъжните, тъй като си мислим, че по този метод близките ще ни виждат повече. Грешим.
Плуваме в кръг. Кръгът сме го преплували и преди, само че какво от това? Всеки път аха да се удавим, изплуваме с малко вода в белите дробове. Водата знаем, че ще остане като белег. Белег в душата ни, който да ни припомня какво сме претърпели. Преживявания, към които се връщаме, тъй като мислим, че този път ще е друго. Различно, което можем да намерим в остарялото. Старото в кръга. Кръгът…
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ