Второто ми писмо до теб
Здравей,
Пак съм аз. Не спирам да ти пиша. Нямам проблем с това, че не ми отговаряш.
Всеки път първите редове, които ти пиша, са най-мъчителни. Имам доста какво да ти кажа, само че формулировката ми бяга. Нали знаеш, значимо е по какъв начин ще започнеш, тъй като от това зависи в коя посока ще поемеш. Както постоянно, мислите ми върху листа ще бъдат подредени в безпорядък, тъй като съм си такава. А ти, както постоянно, ще разбираш всичко до последния подробност, тъй като си си подобен.
Понякога ни е нужно да напишем първото изречение като чернова, знаейки, че то ще си остане такова, тъй като споделя прекалено много. Вече знам по какъв начин ще стартира, само че не знам по какъв начин ще завърша.
Не чувам песни, които ми припомнят за теб. Определено творбите, които чета, не са със заглавие " Ти ". Защо ли? Защото нямам потребност, усещам се задоволително щастлива в личния си свят на парадокси. Не желая да знам какво е най-съкровеното ти предпочитание, не желая да знам защо си мислиш, в какво вярваш, коя книга четеш, какво ти минава през мозъка, преди да заспиш. Не желая да знам за тези неща, тъй като са задоволително тривиални, че да имаш подготвен отговор за всяко едно от тях. Искам просто да си приказваме и да мълчим. Искам да бъдем аз и ти и да не мислим какво е удачно да кажем.
Обичам диалозите през късната вечер, когато е прекомерно късно, само че не и задоволително рано. По това време на денонощието сме склонни да бъдем себе си. В същото време толкоз раними, толкоз открити. Думите се преобразуват в лунна мелодия, която доближава до душите ни и не желае да си тръгне, тъй като е прекомерно нежна и приятна, а ние не сме задоволително смели да я пуснем да си тръгне.
Не желая да пиша повече за теб. Не тъй като не си значим. Именно защото си.
Защо да разтягаме локуми за неща, които знаем и за които не е нужно да подвигаме звук пред хората (така или иначе този вътре в нас е оглушителен)?
" Спирам " е глагол, трудно изпълним като деяние, и двамата го знаем. По-рано загатнах щастливи парадокси, нали? Хубавото на тези писма е, че знаеш какъв брой малко написвам и какъв брой доста споделям.
Обикаляме из улиците като огньове, чакайки някой да ни потуши, тъй като ни е омръзнало да стоим в сянка. Безразличието, подминаванията са ни втръснали. Искаме да бъдем нечии за някого.
Пиша в настоящо време, тъй като това се случва с нас сега, нали? Миналото, свършено или несвършено, към момента не знам къде ще го употребявам, за бъдещето ще нуждая се от твоята помощ.
В последните ми редове ще ти кажа, че без значение от всичко ще построя хубав живот за себе си, не се заблуждавай, че ще се повеждам по теб! Няма да се оправдавам, че не те впечатлявам, че не съм образецът ти за съвършенство. Определено няма да ти се извиня, че те карам да се смееш в моменти когато минимум очакваш. Няма да се оправдавам, че ти задавам въпроси, на които аз самата нямам отговори. Променям се, върша неща, които ми доставят наслаждение, споделям това, което мисля. Тук ще сложа едно многоточие, тъй като ме разбра и знаеш, че няма да ти кажа " тръгни си ", а ще те опознавам, тъй като си прелестен, бидейки ти. Твърде доста ти се оправдавам, тук няма да го направя.
" Не знам " е доста прекрасен израз, тъй като крие вяра, несигурности, равнодушие. Не знам по какъв начин да завърша това писмо. Ти си избери кое от трите " не знам " използвах.
Твоя,
" Приятел "
Пак съм аз. Не спирам да ти пиша. Нямам проблем с това, че не ми отговаряш.
Всеки път първите редове, които ти пиша, са най-мъчителни. Имам доста какво да ти кажа, само че формулировката ми бяга. Нали знаеш, значимо е по какъв начин ще започнеш, тъй като от това зависи в коя посока ще поемеш. Както постоянно, мислите ми върху листа ще бъдат подредени в безпорядък, тъй като съм си такава. А ти, както постоянно, ще разбираш всичко до последния подробност, тъй като си си подобен.
Понякога ни е нужно да напишем първото изречение като чернова, знаейки, че то ще си остане такова, тъй като споделя прекалено много. Вече знам по какъв начин ще стартира, само че не знам по какъв начин ще завърша.
Не чувам песни, които ми припомнят за теб. Определено творбите, които чета, не са със заглавие " Ти ". Защо ли? Защото нямам потребност, усещам се задоволително щастлива в личния си свят на парадокси. Не желая да знам какво е най-съкровеното ти предпочитание, не желая да знам защо си мислиш, в какво вярваш, коя книга четеш, какво ти минава през мозъка, преди да заспиш. Не желая да знам за тези неща, тъй като са задоволително тривиални, че да имаш подготвен отговор за всяко едно от тях. Искам просто да си приказваме и да мълчим. Искам да бъдем аз и ти и да не мислим какво е удачно да кажем.
Обичам диалозите през късната вечер, когато е прекомерно късно, само че не и задоволително рано. По това време на денонощието сме склонни да бъдем себе си. В същото време толкоз раними, толкоз открити. Думите се преобразуват в лунна мелодия, която доближава до душите ни и не желае да си тръгне, тъй като е прекомерно нежна и приятна, а ние не сме задоволително смели да я пуснем да си тръгне.
Не желая да пиша повече за теб. Не тъй като не си значим. Именно защото си.
Защо да разтягаме локуми за неща, които знаем и за които не е нужно да подвигаме звук пред хората (така или иначе този вътре в нас е оглушителен)?
" Спирам " е глагол, трудно изпълним като деяние, и двамата го знаем. По-рано загатнах щастливи парадокси, нали? Хубавото на тези писма е, че знаеш какъв брой малко написвам и какъв брой доста споделям.
Обикаляме из улиците като огньове, чакайки някой да ни потуши, тъй като ни е омръзнало да стоим в сянка. Безразличието, подминаванията са ни втръснали. Искаме да бъдем нечии за някого.
Пиша в настоящо време, тъй като това се случва с нас сега, нали? Миналото, свършено или несвършено, към момента не знам къде ще го употребявам, за бъдещето ще нуждая се от твоята помощ.
В последните ми редове ще ти кажа, че без значение от всичко ще построя хубав живот за себе си, не се заблуждавай, че ще се повеждам по теб! Няма да се оправдавам, че не те впечатлявам, че не съм образецът ти за съвършенство. Определено няма да ти се извиня, че те карам да се смееш в моменти когато минимум очакваш. Няма да се оправдавам, че ти задавам въпроси, на които аз самата нямам отговори. Променям се, върша неща, които ми доставят наслаждение, споделям това, което мисля. Тук ще сложа едно многоточие, тъй като ме разбра и знаеш, че няма да ти кажа " тръгни си ", а ще те опознавам, тъй като си прелестен, бидейки ти. Твърде доста ти се оправдавам, тук няма да го направя.
" Не знам " е доста прекрасен израз, тъй като крие вяра, несигурности, равнодушие. Не знам по какъв начин да завърша това писмо. Ти си избери кое от трите " не знам " използвах.
Твоя,
" Приятел "
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ