Здравей, отдавна не съм ти писала...
Здравей,
Отдавна не съм ти писала, тъй като се тормозя, че това, което имам да ти кажа, няма да бъде задоволително значимо за теб. В последна сметка обаче избирам да ти споделя за последните си въздишки. Предупреждавам те, не съм сигурна дали нещата, които ще ти напиша, ще бъдат верни.
Чудя се какво би било, в случай че действителността бе изкуствено основана и в случай че всеки притежаваше суперсила, с която да трансформира отблясъците, идващи от обвивката, в която се намираме. Представям си художник в неговото ателие, творящ. Около него – безпорядък, картини, усеща. До какъв брой ли доста цветове се е докоснала ръката му, какъв брой доста ли е претърпял, на какъв брой ли загадки е намерил отговори, с цел да може да сътвори тази изкуствена реалност, която гледаме на стени в галерии? Действителност, която всички подминаваме, тъй като не е направена по нашите идеали, само че и която нямаме храброст и познания да създадем.
Лутаме се, търсим, опитваме се да разбираме и задаваме въпроси, чиито отговори не биха могли да ни оказват помощ.
Говорим ли, приказваме, водопад от думи се излива от устите ни, а очите ни не виждат. Не виждат какво стои пред тях. Защо укоряваме всеки, който за нас е маниак? Защо отритваме непознатите теории и единствено своята считаме за вярна? Защо виждаме черното и бялото, които в действителност не са цветове, а другите багри отбягваме?
Всеки ден изминаваме приблизително по няколко хиляди крачки. Развиваме се, учим. Но за какво по този начин и не се научихме да одобряваме нещата такива, каквито са, а вместо това ги пречупваме през своите призми? Не е ли очарователно да откриеш нещо, някого и да го приемеш подобен, какъвто е, с цялата му бистрота и плътност?
Колко постоянно се случва огледало да отрази истинността, вместо да обърне облика?
Мисля, че тази изкуствено основана реалност съществува, с цел да ни покаже, че е хубаво да тълкуваме нещата, тъй като по този метод мислим, тъй като по този метод сортираме нужното количество от прекарвания, които ни демонстрират кои сме, какво харесваме, какви ни се желае да бъдем. Но дружно с всичко това тя ни демонстрира, че от време на време продължителното разсъждавате и като цяло опитите да разберем нещо, някой, са изцяло непотребни, тъй като то, тя, той ни се разкрива в цялостното си чисто, същинско и неповторимо съвършенство.
Не искам да пиша повече, тъй като бих желала да чуя твоята позиция. Не се тревожи, няма да погледна с подигравка над нея, в противен случай. Пиши ми, когато решиш. Аз съм тук.
До скоро,
Пеещ вятър
Отдавна не съм ти писала, тъй като се тормозя, че това, което имам да ти кажа, няма да бъде задоволително значимо за теб. В последна сметка обаче избирам да ти споделя за последните си въздишки. Предупреждавам те, не съм сигурна дали нещата, които ще ти напиша, ще бъдат верни.
Чудя се какво би било, в случай че действителността бе изкуствено основана и в случай че всеки притежаваше суперсила, с която да трансформира отблясъците, идващи от обвивката, в която се намираме. Представям си художник в неговото ателие, творящ. Около него – безпорядък, картини, усеща. До какъв брой ли доста цветове се е докоснала ръката му, какъв брой доста ли е претърпял, на какъв брой ли загадки е намерил отговори, с цел да може да сътвори тази изкуствена реалност, която гледаме на стени в галерии? Действителност, която всички подминаваме, тъй като не е направена по нашите идеали, само че и която нямаме храброст и познания да създадем.
Лутаме се, търсим, опитваме се да разбираме и задаваме въпроси, чиито отговори не биха могли да ни оказват помощ.
Говорим ли, приказваме, водопад от думи се излива от устите ни, а очите ни не виждат. Не виждат какво стои пред тях. Защо укоряваме всеки, който за нас е маниак? Защо отритваме непознатите теории и единствено своята считаме за вярна? Защо виждаме черното и бялото, които в действителност не са цветове, а другите багри отбягваме?
Всеки ден изминаваме приблизително по няколко хиляди крачки. Развиваме се, учим. Но за какво по този начин и не се научихме да одобряваме нещата такива, каквито са, а вместо това ги пречупваме през своите призми? Не е ли очарователно да откриеш нещо, някого и да го приемеш подобен, какъвто е, с цялата му бистрота и плътност?
Колко постоянно се случва огледало да отрази истинността, вместо да обърне облика?
Мисля, че тази изкуствено основана реалност съществува, с цел да ни покаже, че е хубаво да тълкуваме нещата, тъй като по този метод мислим, тъй като по този метод сортираме нужното количество от прекарвания, които ни демонстрират кои сме, какво харесваме, какви ни се желае да бъдем. Но дружно с всичко това тя ни демонстрира, че от време на време продължителното разсъждавате и като цяло опитите да разберем нещо, някой, са изцяло непотребни, тъй като то, тя, той ни се разкрива в цялостното си чисто, същинско и неповторимо съвършенство.
Не искам да пиша повече, тъй като бих желала да чуя твоята позиция. Не се тревожи, няма да погледна с подигравка над нея, в противен случай. Пиши ми, когато решиш. Аз съм тук.
До скоро,
Пеещ вятър
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ