Здравей, Любов! Тази Коледа не си те пожелах. Иначе винаги

„ Здравей, Любов! Тази Коледа не си те пожелах. Иначе постоянно го правех. Вече стопирах. Няма те, Любов. Не знам дали въобще съществуваш. Не знам дали сме те измислили, с цел да облечем с теб щастието. Не знам дали сме те измислили, с цел да се усещаме по-малко сами, по-малко самотни. Изморих се да те диря, Любов. Изморих се да те желая. Може би диря на неправилните места. Не знам, Любов! Мислех, че тези ръце, които ме прегръщаха, в никакъв случай няма да ме пуснат. И освен, че ме пуснаха, само че и не пожелаха да ме допират още веднъж. Мислех, че тези думи, които той не спираше да изписва зад дребната зелена светлина на телефона ми, споделят истината. Мислех, че си ти, Любов. Не, не споделяха истината. Носеха смао илюзия. Мислех, че тези очи, които ме пронизваха и ме караха да чувствам пеперуди в стомаха, в никакъв случай няма да желаят да спрат да ме гледат. Но още веднъж не беше ти, Любов. Мислех, че тези целувки, които обсипваха тялото ми като неистово предпочитание за топлота и деликатност, си ти, Любов. Не, те прегаряха още преди да е пристигнал изгрева, до момента в който ми поръчваха такси да се прибера. Сама, Любов. Онези ръце, тези очи, тези думи, тези целувки... те в никакъв случай не станаха тези ръце, тези очи, тези думи, тези целувки. Останаха някъде там зад заключени порти, зад студени стени, зад заключени сърца, зад студени ръце... Май и другите стопираха да те търсят, Любов. Сигурност, боязън, суетност, самодостатъчност. Заменяме те с тях, с цел да няма болежка, с цел да няма очакване, с цел да няма отчаяние. Предпочитаме краткотрайната пристрастеност пред обещанието за Любов. Никой към този момент не те желае, Любов. И аз към този момент не те желая. Ще стъпвам по ледените парчета на сърцето си, ще не преставам да му не разрешавам да обича, ще го групирам в чашите вино и ще го изпивам. На екс. За да не те търси и то, Любов. “

Написах това писмо тъкмо преди една година. Малко преди празниците, които избрах да прекарам сама, изцяло съзнателно. Споделих го даже в профила си. Някои го прочетоха, други се припознаха в него, трети просто замълчаха. В този миг, тази година, може би бих написала същото, тъй като нито думите, нито празнотата, нито страстите са се трансформирали. Само че май аз се трансформирах. Защото даже в тези редове на (не)желание и (не)търсене, неистово си мечтаех да ми се случи любовта. А може би просто желаех тези, което бяха оставили следи по сърцето ми, да го прочетат, да ги прочетат тези следи, тези опити за (не)любов. Сега не желая, в този момент си го напомням, с цел да осъзная, че към този момент няма смисъл да влизам в тази борба на (не)желание, тъй като точно търсенето ни води до него. Търсенето на открито, търсенето на внимание, търсенето на тези, които си мислим, че ще ни донесат щастието, че любовта е щастието. А търсенето е вътре в нас. Сами би трябвало да си наместваме пътеките и пъзела на страстите и даже когато в тях е настъпил безпорядък, да знаем, че той си е наш, че хаосът от време на време е любовта и би трябвало да й оставим място да си проправи пътя към него. Без забрани, без упования, без търсене!