Защо не говоря? Мълча. И вместо да ставам по-смела с

Защо не приказвам? Мълча. И вместо да ставам по-смела с годините, все по-важно ми става да не кажа нещо ненужно, да не смъква бронята без потребност и да оставя голото си сърце в ръцете ти.

Защо не приказвам? Защо не ти кажа, че ми пука, за какво не ти кажа, че ме боли? И вместо да покажа уязвимостта си, загъвам се по-дебело в одеалото на суетата и потрепервам от студа, който прониква до костите ми.

Защо мълча? Защо се вардя толкоз? Нима, въпреки да съм пораснала, съм изгубила онази съвсем самоубийствена храброст, която ми помагаше да провокирам живота и да измервам сили със ориста? Това ли е да пораснеш или това е да остарееш?

Защо нищо не споделям? Когато имам най-вече за казване, когато ще избухна от думи и ще ги разпръсна из вселената, аз ги коагулирам и сплесквам на топка, която невероятно поглъщам и тя остава в корема ми.Защо съм се трансформирала в безмълвие?

Защо съм се трансформирала в безмълвие? Кога изгубих божествения подарък да кажа, и по този начин да основа – нова реалност, моята реалност. Защо я вардя надълбоко в пазвата на егото си- бездетна, обречена на самотност и постепенно тлеене?

Защо в този момент, вместо просто да ти кажа, ти пиша?

А ти ще чуеш ли?