Професор Дичев: Има ли друга страна, избрала за свой национален празник събитие, в което не е участвала?
Защо въобще честваме 3 март и от кое място идва това унизително възприятие на признателност към Русия? Има ли друга страна по света, избрала за собствен народен празник събитие, в което даже не е взела участие?
Коментар от проф. Ивайло Дичев, оповестен в
Отношението на Русия към нас доста припомня на това към Украйна, сякаш съединена от Ленин с подръчни материали, както твърди историкът цар Путин. Те са уверени, че и нас са основали. А ние освен одобряваме това високомерно изказване, само че даже сме го трансформирали в собствен народен празник.
"Аз те родих, аз ще те убия "
Оставям ви да размишлявате дали Украйна и България не са наследници на страни, които са няколко века по-стари от съветската. И въпреки всичко, както във всяка пропагандна теза, тук има зърно истина. Болшевиките след революцията в действителност форсират основаването на украинска руска република, само че не с цел да откъснат жива плът от матушка Рус, а с цел да интегрират в новата империя разнообразните неруски популации там. Третата българска страна в действителност поражда по волята на съветския цар, тъй като младата българска нация не е имала сили да надвие могъщата Османска империя. Само дето към този момент е зародила десетилетия по-рано - през Възраждането. За Москва от сходни полуистини следват пожизнени права на благосъстоятелност над нашите две страни - съгласно фамозната имитация на Тарас Булба към сина изменник: "Аз те родих, аз ще те убия ".
Отношенията на България с Русия минават през разнообразни криволици, както става във всички междудържавни връзки (дори с Османската империя сме били съдружници през Първата международна война). Защото историята е огромно място. Наред с Руско-турската война там ще открием и доста събития, които няма да се харесат на признателните. Ще открием да вземем за пример разгрома на българите от княз Светослав през 10-и век, който довежда скоро до края на славната Първа българска страна. Ще открием още размяната на българи християни против черкези след Кримската война сред царя и султана. Или пък опълчването на Русия на Съединението, поддръжката на превратаджии. И по този начин до светлия 9 септември, когато страната ни още веднъж е "освободена ", тъй че 45 години живее в положение на "ограничен суверенитет " (доктрината Брежнев).
И от кое място тогава идва това безропотно, чак унизително възприятие на признателност, с което ни обработват от деца? Не може да е единствено тъй като генерации политически деятели - и след Освобождението, и през времето на комунизма - по един или различен метод са били клиенти на Москва. Според мен става дума за бездънен народен комплекс, подбуден от срама, че не сме се оказали задоволително бунтовни и е трябвало извън да ни оказват помощ. И колкото повече се разгаря благодарността, толкоз повече се задълбочава комплексът на съмнение в личните ни сили.
Помислете единствено: има ли друга страна по света, избрала за собствен народен празник събитие, в което даже не е взела участие? Нито един българин не е участвал при подписването на Санстефанския кротичък контракт, уреждащ съветската окупация на европейска Турция, с заричане за основаване на българска страна - нещо, което се случва чак по-късно, на напълно друга дата.
Нека създадем бърза разходка из света на националните празници. Франция чества щурма на Бастилията - пандиза, станал знак на феодалното подтисничество. Германия отбелязва съединението си - обединяването на Германия на 3 октомври 1990, станало знак на завършека на Студената война. В Индия Денят на републиката бележи провъзгласяването на новата конституция през 1950 - завършек на колониалното владичество. В Гърция народен празник е 25 март, когато през 1821 митрополит Герман развява знамето със наследник кръст и по този начин дава начало на кръвопролитното въстание под девиза "Свобода или гибел ".
На този декор българският народен празник е мъчно разбираем отвън сферата на логиката на психиката. През първите десетина години на тази дата (по остарял стил) се чества възкачването на престола на съветския император Александър Втори, чиято скулптура е и първата сериозна монументална пластика в новата столица. Представяте ли си поляците, чиято страна (за кратко) е възобновена от Наполеон, да изберат за собствен народен празник коронясването на този "цар избавител "? Аз не.
След десетилетия на монархически празници идват комунистите, които афишират за народен празник второто "освобождение " - упоменатия 9 септември. Именно него компромисно ще размени новата власт с избора на 3 март. Ако помня вярно, предлагането идва от Петър Младенов. Значи хайде - ще се откажем от второто "освобождение ", но се връщаме към първото.
По времето на соца градовете ни се покриха със скулптури на новите освободители. Така столицата ни доби напълно колониален тип. Тръгваш от бул. "Ленин " около Братската могила, след това идва благодарственият Паметник на руската войска, пресичаш бул. "Толбухин ", вървиш по бул. "Руски ", преминаваш около "Царю Освободителю " на Цоки, с цел да стигнеш до монументалния Ленин, възторжено втренчен в тортата жанр сталински барок на Партийния дом.
Опитите паметникът с вдигнатия шмайзер да се прати в един прекрасен музей или най-малко да се реалокира от центъра срещат гневен отпор от страна на левите, а и на самите руснаци, които ще ви обвинят, че харесвате фашизма. По същия метод се възприемат като русофобство апелите на хора като мен да сменим настоящия неуместен народен празник с нещо, което сами сме създали - Съединението, Независимостта, приемането на Търновската конституция. Как смеем да настояваме за национално достолепие? С една хитра идеологическа хватка неблагодарността към съветския цар ловко се прекатурва в обвинявания за непатриотичност и отцеругателство, които самата роднинска метафора на Дядо Иван като че ли улеснява.
Разбира се, че благодарим. Но не на бруталната азиатска империя.
В Русия живее един популярен народ, с чиято литература, музика и просвета е възпитано нашето потомство. Там е работата, че цялата тази велика просвета е противостояла и на самодържавието, и на тоталитаризма, и на путинизма през днешния ден. От декабристите, които самоуверено потеглят на каторга, до дисидентите, които скрито пишат стихове в ГУЛАГ; от оркестъра в обградения Ленинград, където музикантите падат от апетит, до тези смели лелки, които през днешния ден въоръжени до зъби служители на реда влачат за косите из улиците. Разбира се, че се прекланяме, несъмнено, че благодарим. Но не на бруталната азиатска империя, която основава или отстранява страни, а на народа, който се бори с нея.
Русия постоянно се е противопоставяла на Запада. Отначало обосновават характерния ѝ път с православието, след това с една странна ленинска редакция на марксизма. Сега на ред пристигна един жесток шовинизъм, напомнящ нацистката измислица за кръвта и расата. Нали не сме не запомнили, че Хитлер стартира Втората международна война, като провежда референдум в обитаемоте с етнически германци Судети, които след това причисли към райха, до момента в който най-после взе цяла Чехословакия. Някакви паралели с Донбас?
Няма причина Русия да бъде абонирана за нашата признателност. Както, прочее, не трябва да е абонирана за солидарността ни и Украйна, към която през днешния ден са ориентирани всичките ни молебствия. Русия има своите страховити пропадания, в които няма за какво да я следваме. Геноцидната политика на сталинизма. Студената война и Желязната завеса, зад която завлече и нас. Ядреният тероризъм, с който в този момент режимът на Путин пробва да направи планетата пленник, с цел да му играе по свирката. Дайте този път ние да им дадем образец за цивилизованост, та някой ден те да са ни признателни. Като стартираме с това да се почитаме като нация, която дължи съществуването си на самата себе си.
Коментар от проф. Ивайло Дичев, оповестен в
Отношението на Русия към нас доста припомня на това към Украйна, сякаш съединена от Ленин с подръчни материали, както твърди историкът цар Путин. Те са уверени, че и нас са основали. А ние освен одобряваме това високомерно изказване, само че даже сме го трансформирали в собствен народен празник.
"Аз те родих, аз ще те убия "
Оставям ви да размишлявате дали Украйна и България не са наследници на страни, които са няколко века по-стари от съветската. И въпреки всичко, както във всяка пропагандна теза, тук има зърно истина. Болшевиките след революцията в действителност форсират основаването на украинска руска република, само че не с цел да откъснат жива плът от матушка Рус, а с цел да интегрират в новата империя разнообразните неруски популации там. Третата българска страна в действителност поражда по волята на съветския цар, тъй като младата българска нация не е имала сили да надвие могъщата Османска империя. Само дето към този момент е зародила десетилетия по-рано - през Възраждането. За Москва от сходни полуистини следват пожизнени права на благосъстоятелност над нашите две страни - съгласно фамозната имитация на Тарас Булба към сина изменник: "Аз те родих, аз ще те убия ".
Отношенията на България с Русия минават през разнообразни криволици, както става във всички междудържавни връзки (дори с Османската империя сме били съдружници през Първата международна война). Защото историята е огромно място. Наред с Руско-турската война там ще открием и доста събития, които няма да се харесат на признателните. Ще открием да вземем за пример разгрома на българите от княз Светослав през 10-и век, който довежда скоро до края на славната Първа българска страна. Ще открием още размяната на българи християни против черкези след Кримската война сред царя и султана. Или пък опълчването на Русия на Съединението, поддръжката на превратаджии. И по този начин до светлия 9 септември, когато страната ни още веднъж е "освободена ", тъй че 45 години живее в положение на "ограничен суверенитет " (доктрината Брежнев).
И от кое място тогава идва това безропотно, чак унизително възприятие на признателност, с което ни обработват от деца? Не може да е единствено тъй като генерации политически деятели - и след Освобождението, и през времето на комунизма - по един или различен метод са били клиенти на Москва. Според мен става дума за бездънен народен комплекс, подбуден от срама, че не сме се оказали задоволително бунтовни и е трябвало извън да ни оказват помощ. И колкото повече се разгаря благодарността, толкоз повече се задълбочава комплексът на съмнение в личните ни сили.
Помислете единствено: има ли друга страна по света, избрала за собствен народен празник събитие, в което даже не е взела участие? Нито един българин не е участвал при подписването на Санстефанския кротичък контракт, уреждащ съветската окупация на европейска Турция, с заричане за основаване на българска страна - нещо, което се случва чак по-късно, на напълно друга дата.
Нека създадем бърза разходка из света на националните празници. Франция чества щурма на Бастилията - пандиза, станал знак на феодалното подтисничество. Германия отбелязва съединението си - обединяването на Германия на 3 октомври 1990, станало знак на завършека на Студената война. В Индия Денят на републиката бележи провъзгласяването на новата конституция през 1950 - завършек на колониалното владичество. В Гърция народен празник е 25 март, когато през 1821 митрополит Герман развява знамето със наследник кръст и по този начин дава начало на кръвопролитното въстание под девиза "Свобода или гибел ".
На този декор българският народен празник е мъчно разбираем отвън сферата на логиката на психиката. През първите десетина години на тази дата (по остарял стил) се чества възкачването на престола на съветския император Александър Втори, чиято скулптура е и първата сериозна монументална пластика в новата столица. Представяте ли си поляците, чиято страна (за кратко) е възобновена от Наполеон, да изберат за собствен народен празник коронясването на този "цар избавител "? Аз не.
След десетилетия на монархически празници идват комунистите, които афишират за народен празник второто "освобождение " - упоменатия 9 септември. Именно него компромисно ще размени новата власт с избора на 3 март. Ако помня вярно, предлагането идва от Петър Младенов. Значи хайде - ще се откажем от второто "освобождение ", но се връщаме към първото.
По времето на соца градовете ни се покриха със скулптури на новите освободители. Така столицата ни доби напълно колониален тип. Тръгваш от бул. "Ленин " около Братската могила, след това идва благодарственият Паметник на руската войска, пресичаш бул. "Толбухин ", вървиш по бул. "Руски ", преминаваш около "Царю Освободителю " на Цоки, с цел да стигнеш до монументалния Ленин, възторжено втренчен в тортата жанр сталински барок на Партийния дом.
Опитите паметникът с вдигнатия шмайзер да се прати в един прекрасен музей или най-малко да се реалокира от центъра срещат гневен отпор от страна на левите, а и на самите руснаци, които ще ви обвинят, че харесвате фашизма. По същия метод се възприемат като русофобство апелите на хора като мен да сменим настоящия неуместен народен празник с нещо, което сами сме създали - Съединението, Независимостта, приемането на Търновската конституция. Как смеем да настояваме за национално достолепие? С една хитра идеологическа хватка неблагодарността към съветския цар ловко се прекатурва в обвинявания за непатриотичност и отцеругателство, които самата роднинска метафора на Дядо Иван като че ли улеснява.
Разбира се, че благодарим. Но не на бруталната азиатска империя.
В Русия живее един популярен народ, с чиято литература, музика и просвета е възпитано нашето потомство. Там е работата, че цялата тази велика просвета е противостояла и на самодържавието, и на тоталитаризма, и на путинизма през днешния ден. От декабристите, които самоуверено потеглят на каторга, до дисидентите, които скрито пишат стихове в ГУЛАГ; от оркестъра в обградения Ленинград, където музикантите падат от апетит, до тези смели лелки, които през днешния ден въоръжени до зъби служители на реда влачат за косите из улиците. Разбира се, че се прекланяме, несъмнено, че благодарим. Но не на бруталната азиатска империя, която основава или отстранява страни, а на народа, който се бори с нея.
Русия постоянно се е противопоставяла на Запада. Отначало обосновават характерния ѝ път с православието, след това с една странна ленинска редакция на марксизма. Сега на ред пристигна един жесток шовинизъм, напомнящ нацистката измислица за кръвта и расата. Нали не сме не запомнили, че Хитлер стартира Втората международна война, като провежда референдум в обитаемоте с етнически германци Судети, които след това причисли към райха, до момента в който най-после взе цяла Чехословакия. Някакви паралели с Донбас?
Няма причина Русия да бъде абонирана за нашата признателност. Както, прочее, не трябва да е абонирана за солидарността ни и Украйна, към която през днешния ден са ориентирани всичките ни молебствия. Русия има своите страховити пропадания, в които няма за какво да я следваме. Геноцидната политика на сталинизма. Студената война и Желязната завеса, зад която завлече и нас. Ядреният тероризъм, с който в този момент режимът на Путин пробва да направи планетата пленник, с цел да му играе по свирката. Дайте този път ние да им дадем образец за цивилизованост, та някой ден те да са ни признателни. Като стартираме с това да се почитаме като нация, която дължи съществуването си на самата себе си.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ