Писмо за дъщеря ми: 2
Запознах се с Ника на 16 юни 2013 година
Оттогава всеки ден сме дружно.
Толкова доста желая да й кажа, покажа, опиша.
Всяка седмица ще й пиша по едно писмо – някой ден тя ще ги прочете, а аз няма да съм не запомнила думите си за нея.
Миличко мое момиченце,
Обещах да ти опиша отново за дребните усмивки на вселените. И за какво имам вяра, че се засели при нас тъкмо когато е трябвало.
Отидохме във Варна в деня, в който ти стана на един месец. Тогава за първи път хвърча със аероплан – естествено, героично проспа напълно цялата процедура. Имам фотографски материал, държа те пред илюминатора, пръстите ми някак по този начин са застанали, че наподобяват като уши, твои, огрооомни. Особено занимателна снимка е тази, да.
А във Варна отидохме, с цел да прекараме своите морски седмици три генерации, дори три и половина, женски. Майка ми, сестра ми, аз, ти – четири създания, обединени от едно семейство. Нашето. Ужасно имах потребност от това време, близо до майка си. Ние доста дълго бяхме надалеч една от друга.
Спомням си по какъв начин се събуждах всяка заран и бях щастлива, по този начин, по детски, тъй като е нов ден. И отново ще правимнищо, доста обичаме с мама да правимнищо, мастерирали сме го немедленно. Отивахме първо на сергиите насреща за зеленчуци, тя си купуваше баничка за закуска, аз бленувах варен геврек – цяло лято бях прецизно диетична, ужасно изглеждах след бременността, доста ядях, доста – след това се разхождахме по уличките, Морската градина, най-после акостирахме в луксозния плажен Макалали. Вече ставаше някак седем и си пролазвахме постепенно към у дома, тя прави вечеря, баня за теб, храня те, до момента в който те вечерят, след това аз си върша вечеря, филм и... след това беше идващият ден.
Така си живеехме постепенно и лятно в мръсничката Варна. Времето си отлетя, както единствено то умее. И ти към този момент беше на впечатлителната възраст от 40 дни. Плановете повеляваха да се върнем в София за погачата, стремително, за два дни, след това – назад към Морската. Но преди този момент имахме традиция за съблюдаване, чистата молитва. Това е първото влизане на новото бебче в черква, първата му – писано е - публична благословия, първият път, в който то и майка му застават дружно пред Бога.
При една от разходките из кривите варненски улички бях видяла напълно отдалеко църковно дворче, кеото удивително ме притегли. Напомняше ми на една черква, която с татко ти открихме инцидентно при някакво извънсофийско престояване, дребна,с гушена, съвсем кирпичена, с две икони единствено вътре, само че с могъща атмосфера, чиста. Вместо в близката по този начин известна и респективно препълнена черква ние запалихме свещички в тази, дребната. Побра и нас, и любовта ни. Спомням си по какъв начин се събуждах всяка заран и бях щастлива, по този начин, по детски, тъй като е нов ден. Затова, като пристигна денят на чистата молитва, напълно откровено желаех да отидем в тъкмо тази черква. Сега, който не е бил във Варна, няма да разбере. Но улиците там не са проектирани за ориентировка, разклоняват се в разнородни пооски, въобще не са успоредни на каквото и да било и не следват никакъв път, минимум този на логиката. Така че да намерим още веднъж онази небрежно зърната от мен черква с дворчето беше на практика невероятно. Мама настоя да отидем в катедралата, доста държеше. Отидохме, там имаше женитба. Току-що почнала, сподели ни бабата-уредничка, но изчакайте, до половин час ще свършат. Казах, че няма да чакаме и потеглихме в стройна крачка и количка към, изненада, основната. Там мама се сети за черква, носеща името на Св. Николай и взехме решение да го приемем за символно, Ника, Николай, връзва се. Аз чаках пред стълбите, да не те влачим с превоза до самата черква, до момента в който мама влезе да ревизира. Видях я по какъв начин бързо излезе, с тамошната баба-уредничка, която обясняваше, че попът бил в другата черква. Май тогава ми стана ясно, че тази друга черква е нашата, откритата и след това изгубена. Тя предложи да чакаме да го викне, аз обаче настоях да вървим дружно. И, да, заведе ни в тъкмо тази блага обител, която желаех. Попът се споделяше Василий, татко ти е Васил; сподели ми, че има щерка на име Емануела, което, знаем, е и моето име... Прекрасна молитва ти прочете, сгушена в прегръдката ми.
Всичко това, зайче мое слънчево, за нещата, които се случват най-добре, в случай че просто бъдат оставени на случването си. Колкото и да бях възнамерявала и търсила такива блещукащи знаци, че всичко е където и когато би трябвало, нямаше да се подреди по този начин перлено.
Това е началото на твоята история, миличка.
Обичам те.
Оттогава всеки ден сме дружно.
Толкова доста желая да й кажа, покажа, опиша.
Всяка седмица ще й пиша по едно писмо – някой ден тя ще ги прочете, а аз няма да съм не запомнила думите си за нея.
Миличко мое момиченце,
Обещах да ти опиша отново за дребните усмивки на вселените. И за какво имам вяра, че се засели при нас тъкмо когато е трябвало.
Отидохме във Варна в деня, в който ти стана на един месец. Тогава за първи път хвърча със аероплан – естествено, героично проспа напълно цялата процедура. Имам фотографски материал, държа те пред илюминатора, пръстите ми някак по този начин са застанали, че наподобяват като уши, твои, огрооомни. Особено занимателна снимка е тази, да.
А във Варна отидохме, с цел да прекараме своите морски седмици три генерации, дори три и половина, женски. Майка ми, сестра ми, аз, ти – четири създания, обединени от едно семейство. Нашето. Ужасно имах потребност от това време, близо до майка си. Ние доста дълго бяхме надалеч една от друга.
Спомням си по какъв начин се събуждах всяка заран и бях щастлива, по този начин, по детски, тъй като е нов ден. И отново ще правимнищо, доста обичаме с мама да правимнищо, мастерирали сме го немедленно. Отивахме първо на сергиите насреща за зеленчуци, тя си купуваше баничка за закуска, аз бленувах варен геврек – цяло лято бях прецизно диетична, ужасно изглеждах след бременността, доста ядях, доста – след това се разхождахме по уличките, Морската градина, най-после акостирахме в луксозния плажен Макалали. Вече ставаше някак седем и си пролазвахме постепенно към у дома, тя прави вечеря, баня за теб, храня те, до момента в който те вечерят, след това аз си върша вечеря, филм и... след това беше идващият ден.
Така си живеехме постепенно и лятно в мръсничката Варна. Времето си отлетя, както единствено то умее. И ти към този момент беше на впечатлителната възраст от 40 дни. Плановете повеляваха да се върнем в София за погачата, стремително, за два дни, след това – назад към Морската. Но преди този момент имахме традиция за съблюдаване, чистата молитва. Това е първото влизане на новото бебче в черква, първата му – писано е - публична благословия, първият път, в който то и майка му застават дружно пред Бога.
При една от разходките из кривите варненски улички бях видяла напълно отдалеко църковно дворче, кеото удивително ме притегли. Напомняше ми на една черква, която с татко ти открихме инцидентно при някакво извънсофийско престояване, дребна,с гушена, съвсем кирпичена, с две икони единствено вътре, само че с могъща атмосфера, чиста. Вместо в близката по този начин известна и респективно препълнена черква ние запалихме свещички в тази, дребната. Побра и нас, и любовта ни. Спомням си по какъв начин се събуждах всяка заран и бях щастлива, по този начин, по детски, тъй като е нов ден. Затова, като пристигна денят на чистата молитва, напълно откровено желаех да отидем в тъкмо тази черква. Сега, който не е бил във Варна, няма да разбере. Но улиците там не са проектирани за ориентировка, разклоняват се в разнородни пооски, въобще не са успоредни на каквото и да било и не следват никакъв път, минимум този на логиката. Така че да намерим още веднъж онази небрежно зърната от мен черква с дворчето беше на практика невероятно. Мама настоя да отидем в катедралата, доста държеше. Отидохме, там имаше женитба. Току-що почнала, сподели ни бабата-уредничка, но изчакайте, до половин час ще свършат. Казах, че няма да чакаме и потеглихме в стройна крачка и количка към, изненада, основната. Там мама се сети за черква, носеща името на Св. Николай и взехме решение да го приемем за символно, Ника, Николай, връзва се. Аз чаках пред стълбите, да не те влачим с превоза до самата черква, до момента в който мама влезе да ревизира. Видях я по какъв начин бързо излезе, с тамошната баба-уредничка, която обясняваше, че попът бил в другата черква. Май тогава ми стана ясно, че тази друга черква е нашата, откритата и след това изгубена. Тя предложи да чакаме да го викне, аз обаче настоях да вървим дружно. И, да, заведе ни в тъкмо тази блага обител, която желаех. Попът се споделяше Василий, татко ти е Васил; сподели ми, че има щерка на име Емануела, което, знаем, е и моето име... Прекрасна молитва ти прочете, сгушена в прегръдката ми.
Всичко това, зайче мое слънчево, за нещата, които се случват най-добре, в случай че просто бъдат оставени на случването си. Колкото и да бях възнамерявала и търсила такива блещукащи знаци, че всичко е където и когато би трябвало, нямаше да се подреди по този начин перлено.
Това е началото на твоята история, миличка.
Обичам те.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ