Българската корона и бъдещето на България
Заглавието евентуално поражда неразбиране. Все отново от 1946 година България е република. Независимо, че за прочут интервал след 1989 година някогашният български цар Симеон II се ползваше с особена известност, неговото ръководство като министър председател през 2001 – 2005 година и присъединяване му в партийните боричкания нанесе мощен удар по монархическата концепция. Днес в обществото ни към този момент я няма онази сила, която да застане зад идеята на Симеон Сакскобургготски.
Въпреки тези обстоятелства, Симеон Сакскобургготски не е просто една от личностите на прехода. Той е и последният държател на Третото българско царство. В епохата на последвалия тоталитаризъм споменаването на неговото име в излъчванията на Би Би Си или Гласът на Америка даваше известна вяра на българския народ.
Изминалият интервал е задоволително дълъг, с цел да се опитаме да си създадем равносметка освен на случилото се дотук, само че вероятно и на бъдещето. Факт е, че прогоненият в миналото цар се завърна в България и бе посрещнат възторжено. Той завоюва демократичните избори и стана първият монарх, заел поста министър-председател. При неговото ръководство България влезе в НАТО и Европейския съюз. Независимо, че ролята на Симеон Сакскобургготски, като началник на държавното управление, среща разнообразни и спорни оценки, не може да се отхвърли неговата морална и стабилизираща задача. Макар че не бе успокоена историческа памет и не бе реализирано по този начин нужното на българите национално помиряване, и двете тематики стават все по-актуални предвид на бъдещето ни като страна и нация.
От тази позиция заслужава да се запитаме има ли и каква вероятно би могла да бъде ролята на Цар Симеон II в публичния живот на страната? След залезът на Национална движение „Симеон Втори" от политическата сцена, някои анализатори пророкуваха и минаване на царя в сянка. Вероятно този развой трябваше да бъде подкрепят от проточилата се сага с царските парцели и продължаващото им изземане от страна на страната, макар признанията, че тя не е добър собственик. Тези прогнози обаче не се сбъднаха. Царят поддържа собствен уебсайт, появява се на публични места, открива събития с национално значение, приема непознати делегации, задгранични вложители, духовни водачи и доста посетители. Изяви се и като добър публицист. Въпреки, че от дълго време не е министър председател, на Симеон Сакскобургготски бяха предоставени няколко задачи, което на процедура го трансформира в специфичен делегат на България. На няколко пъти бе включван и като част от държавни делегации при визитата на страни с монархическо ръководство.
Този на пръв взор политически абсурд демонстрира, че една част от предишното ни не е намерила своето разумно пояснение и надлежно позволение. Няма спор, че открилият се в България режим през септември 1944 година е недемократичен и че надлежно прословутият референдум от 1946 година, довел до установяването на националната република, е бил подправен. Въпреки всичко животът си има своята логичност и републиканското устройство на България бе затвърдено с новата конституция от 1991 година Този факт бе признат и от самия цар Симеон II. Тук алтернативи няма. Въпреки това, някогашният министър председател през днешния ден продължава да бъде възприеман като цар Симеон II освен в България, само че и по света.
Как да се примирят тези два обстоятелството? Решение на казуса може да бъде потърсено в процесите от недалечното минало. През тази прословута 1946 година България стана освен република, а и друго събитие се отрази трайно на нейния актуален образ – по същото време Българската православна черква бе отделена от страната. Църквата не престана да съществува, единствено бе отделена от държавния организъм и стартира да действа като независима институция.
Премахването на монархията и отделянето на Българската православна черква от страната са в известна степен идентични процеси. Царското семейство бе изгонено от страната, само че Българската корона като институция продължи да съществува, въпреки и зад граница. И в Египет, и в Испания, малолетният цар е одобряван не просто като български жител в заточение, а като цар, притежател на българската корона. Нещо повече, царската корона е дадена от църквата и до момента няма акт на БПЦ, с който да е отнета. Няма и формален акт на абдикация, макар, че България е република. Предаването на Българската корона по завещание се е регулирало от Търновската конституция. Днес неин притежател е цар Симеон II, само че преди този момент е била носена от други. В други европейски страни, като Унгария да вземем за пример, след Първата международна война има Унгарска корона, макар обстоятелството, че няма неин притежател.
Ако българите желаеме да бъдем прагматични и да впечатлим света с приемливост и последователност, би трябвало да приемем обстоятелството, че Българската корона през 1946 година е отделена от страната, само че продължава да съществува. Изхождайки от сходно схващане, институцията Българска корона като наследена от предишното би трябвало да откри своето място в модерна България с изработването и приемането на подобаващ закон. Царят като притежател на Българската корона може да откри място в държавния протокол, сходно на това на Българския патриарх. Като характерна активност на царя може да бъде отредено поддържането на контакти с кралските семейства в Европа и по света, подкрепяне на българските дипломати, упълномощени в страни с монархическо ръководство, изпълняването на ролята на специфичен делегат на България, медиатор в интернационалните спорове и други действия.
В парцелите може да се развива активност
Имотите на Българската корона също би следвало да бъдат освободени от налози и даже да бъде разрешено да развива избрана активност в региона на образованието и културата, да вземем за пример поддържането на музей, отдаден на държавността по време на Третото българско царство. Това би дало и избран интернационален статут на българския цар, изключително пред другите монархии. От сходен метод страната ни може единствено да извлече изгода през идните сложни времена на интернационална неустойчивост.
Въпреки тези обстоятелства, Симеон Сакскобургготски не е просто една от личностите на прехода. Той е и последният държател на Третото българско царство. В епохата на последвалия тоталитаризъм споменаването на неговото име в излъчванията на Би Би Си или Гласът на Америка даваше известна вяра на българския народ.
Изминалият интервал е задоволително дълъг, с цел да се опитаме да си създадем равносметка освен на случилото се дотук, само че вероятно и на бъдещето. Факт е, че прогоненият в миналото цар се завърна в България и бе посрещнат възторжено. Той завоюва демократичните избори и стана първият монарх, заел поста министър-председател. При неговото ръководство България влезе в НАТО и Европейския съюз. Независимо, че ролята на Симеон Сакскобургготски, като началник на държавното управление, среща разнообразни и спорни оценки, не може да се отхвърли неговата морална и стабилизираща задача. Макар че не бе успокоена историческа памет и не бе реализирано по този начин нужното на българите национално помиряване, и двете тематики стават все по-актуални предвид на бъдещето ни като страна и нация.
От тази позиция заслужава да се запитаме има ли и каква вероятно би могла да бъде ролята на Цар Симеон II в публичния живот на страната? След залезът на Национална движение „Симеон Втори" от политическата сцена, някои анализатори пророкуваха и минаване на царя в сянка. Вероятно този развой трябваше да бъде подкрепят от проточилата се сага с царските парцели и продължаващото им изземане от страна на страната, макар признанията, че тя не е добър собственик. Тези прогнози обаче не се сбъднаха. Царят поддържа собствен уебсайт, появява се на публични места, открива събития с национално значение, приема непознати делегации, задгранични вложители, духовни водачи и доста посетители. Изяви се и като добър публицист. Въпреки, че от дълго време не е министър председател, на Симеон Сакскобургготски бяха предоставени няколко задачи, което на процедура го трансформира в специфичен делегат на България. На няколко пъти бе включван и като част от държавни делегации при визитата на страни с монархическо ръководство.
Този на пръв взор политически абсурд демонстрира, че една част от предишното ни не е намерила своето разумно пояснение и надлежно позволение. Няма спор, че открилият се в България режим през септември 1944 година е недемократичен и че надлежно прословутият референдум от 1946 година, довел до установяването на националната република, е бил подправен. Въпреки всичко животът си има своята логичност и републиканското устройство на България бе затвърдено с новата конституция от 1991 година Този факт бе признат и от самия цар Симеон II. Тук алтернативи няма. Въпреки това, някогашният министър председател през днешния ден продължава да бъде възприеман като цар Симеон II освен в България, само че и по света.
Как да се примирят тези два обстоятелството? Решение на казуса може да бъде потърсено в процесите от недалечното минало. През тази прословута 1946 година България стана освен република, а и друго събитие се отрази трайно на нейния актуален образ – по същото време Българската православна черква бе отделена от страната. Църквата не престана да съществува, единствено бе отделена от държавния организъм и стартира да действа като независима институция.
Премахването на монархията и отделянето на Българската православна черква от страната са в известна степен идентични процеси. Царското семейство бе изгонено от страната, само че Българската корона като институция продължи да съществува, въпреки и зад граница. И в Египет, и в Испания, малолетният цар е одобряван не просто като български жител в заточение, а като цар, притежател на българската корона. Нещо повече, царската корона е дадена от църквата и до момента няма акт на БПЦ, с който да е отнета. Няма и формален акт на абдикация, макар, че България е република. Предаването на Българската корона по завещание се е регулирало от Търновската конституция. Днес неин притежател е цар Симеон II, само че преди този момент е била носена от други. В други европейски страни, като Унгария да вземем за пример, след Първата международна война има Унгарска корона, макар обстоятелството, че няма неин притежател.
Ако българите желаеме да бъдем прагматични и да впечатлим света с приемливост и последователност, би трябвало да приемем обстоятелството, че Българската корона през 1946 година е отделена от страната, само че продължава да съществува. Изхождайки от сходно схващане, институцията Българска корона като наследена от предишното би трябвало да откри своето място в модерна България с изработването и приемането на подобаващ закон. Царят като притежател на Българската корона може да откри място в държавния протокол, сходно на това на Българския патриарх. Като характерна активност на царя може да бъде отредено поддържането на контакти с кралските семейства в Европа и по света, подкрепяне на българските дипломати, упълномощени в страни с монархическо ръководство, изпълняването на ролята на специфичен делегат на България, медиатор в интернационалните спорове и други действия.
В парцелите може да се развива активност
Имотите на Българската корона също би следвало да бъдат освободени от налози и даже да бъде разрешено да развива избрана активност в региона на образованието и културата, да вземем за пример поддържането на музей, отдаден на държавността по време на Третото българско царство. Това би дало и избран интернационален статут на българския цар, изключително пред другите монархии. От сходен метод страната ни може единствено да извлече изгода през идните сложни времена на интернационална неустойчивост.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ