Living in oblivion
Заемам заглавието от “Живот в давност ” – един ослепителен филм (на тъкмо 20 години) на “свръхнезависимия ” Том ди Чило с присъединяване на Стив Бушеми...
Неотдавна доста непосредствен човек умря (не умря, умря) след дълго боледуване (на моменти с сполучливо лечение). Не си говорехме от десетина години (само хладни поздрави, куртоазни тематики и безсмислено бърборене, когато инцидентно се засечем), заболяването не промени нещата. И без значение кой е отговорен за отчуждението, хладината и завинаги пропуснатата непосредственост, възприятието остава – изначало се залъгваш, че си претръпнал (оказвал си се в сходна обстановка и различен път), че знаеш по какъв начин да отблъснеш тъгата и скръбта и да овладяваш ситуацията, само че не е по този начин. Дори и гледал доста филми и прочел доста книги да си мислиш, че при първата среща с " огромната досада " (Богомил Райнов, надарен подлец) ще се държиш съответно, няма да правиш глупави неточности и ще си умен, доблестен, милосърден и всеопрощаващ, тъй като животът е къс, се оказваш слаб, суетлив, слабохарактерен и тъй като " налят ум в глава не стои ", учиш се от личните си нелепости (и то за кратко).
Нарочно не използвах една превъзходна фраза от " Ритъмът под краката ми " в поста, резервирах си я за в този момент: " Когато се сещам за тези моменти, се ненавиждам, и тъй като не желая да се ненавиждам, не се връщам обратно и виждам напред. " Така съм решил и за този уикенд (трезвата среща с действителността може да ме води до непринуден летален изход) – ще се боря " като транспортен съд против течението, което го отнася обратно в предишното " (Франсис Скот).
Графикът е явен (виж " Един ден на Боян Афанасиевич " ): виждам два кино лентата – " Ръкописите не горят " на Мохамад Расулоф (шедьовър, ще пиша) и американския " Good Kill " на Андрю Никъл (малко обикновено пацифистки, злото няма да си отиде, тъй като не искаш да му се опълчиш, само че пък и методите са доста важни), чета " Джейн Еър "... Тръгвам! Градинката е претъпкана (времето е чудесно), по този начин обичам – " единствено в огромните празненства има радушност " (пак брачният партньор на Зелда).Кафето е изпито и се стартира с водката. Отначало всеки има огромни условия, които с последователното затъмнение (блажено) на съзнанието внезапно понижават като тичането на български футболист след 60-тата минута. Черпят ме профилактично " лек против глаукома " и обстановката напълно излиза от надзор (за добро), макар че в такава вечер стимулантите (и хиперактивността, съчетана обаче с дарбата да изслушваш дамите, която не се учи) са за предпочитане пред транквилантите. Аспирантките и докторантките ги оставяме за по-нататък; както се споделя в " Игра на тронове ", всеки приказва за " good girl ", само че търси " bad pussy ". Мярвам една позната, много дебела (с подобаващи по мярка млечни жлези), само че облечена с усет (дълга бяла рокля и цвете в косите), пластична и обезоръжаващо наивна, постоянно в положително въодушевление и с хубавко румено лице, която " хванах " да чете Айзък Азимов на кашпа на многолюден столичен бул., само че някой ми е " хвърлил взор " (буквално), чувствам очи, залепнали за мен като диод на електрически револвер ( " тийзър " ), които са огнени, зачервени, в действителност сини и са прикрепени към забавно одухотворено лице и стройна, гъвкава, елегантно облечена фигура. Проводниците на електрошоковото оръжие, завършващи със зрителен орган, са като на пружина и придърпват все по-силно моето олюляващо се и омаломощено тяло... В нашето семейство (както споделяше майка ми във връзка на вуйчо ми – прочут разсипник, хаймана и женкар) " мъжете не смъкват, тях ги смъкват ". Най-вероятно от леност, мързел и безволие.
На сутринта нищо не се е трансформирало, самоомразата и отчаянието са единствено леко приглушени. Но пък (това е в действителност, което към момента ме крепи, с изключение на себичния нарцисизъм и жаждата за живот и удоволствия) и аз като Гетсби (за трети път изтъквам обичаната – с изключение на Достоевски – книга на майка ми) имам " несъкрушима и невероятна заложба да се надявам "!
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме с неговото единодушие.
Неотдавна доста непосредствен човек умря (не умря, умря) след дълго боледуване (на моменти с сполучливо лечение). Не си говорехме от десетина години (само хладни поздрави, куртоазни тематики и безсмислено бърборене, когато инцидентно се засечем), заболяването не промени нещата. И без значение кой е отговорен за отчуждението, хладината и завинаги пропуснатата непосредственост, възприятието остава – изначало се залъгваш, че си претръпнал (оказвал си се в сходна обстановка и различен път), че знаеш по какъв начин да отблъснеш тъгата и скръбта и да овладяваш ситуацията, само че не е по този начин. Дори и гледал доста филми и прочел доста книги да си мислиш, че при първата среща с " огромната досада " (Богомил Райнов, надарен подлец) ще се държиш съответно, няма да правиш глупави неточности и ще си умен, доблестен, милосърден и всеопрощаващ, тъй като животът е къс, се оказваш слаб, суетлив, слабохарактерен и тъй като " налят ум в глава не стои ", учиш се от личните си нелепости (и то за кратко).
Нарочно не използвах една превъзходна фраза от " Ритъмът под краката ми " в поста, резервирах си я за в този момент: " Когато се сещам за тези моменти, се ненавиждам, и тъй като не желая да се ненавиждам, не се връщам обратно и виждам напред. " Така съм решил и за този уикенд (трезвата среща с действителността може да ме води до непринуден летален изход) – ще се боря " като транспортен съд против течението, което го отнася обратно в предишното " (Франсис Скот).
Графикът е явен (виж " Един ден на Боян Афанасиевич " ): виждам два кино лентата – " Ръкописите не горят " на Мохамад Расулоф (шедьовър, ще пиша) и американския " Good Kill " на Андрю Никъл (малко обикновено пацифистки, злото няма да си отиде, тъй като не искаш да му се опълчиш, само че пък и методите са доста важни), чета " Джейн Еър "... Тръгвам! Градинката е претъпкана (времето е чудесно), по този начин обичам – " единствено в огромните празненства има радушност " (пак брачният партньор на Зелда).Кафето е изпито и се стартира с водката. Отначало всеки има огромни условия, които с последователното затъмнение (блажено) на съзнанието внезапно понижават като тичането на български футболист след 60-тата минута. Черпят ме профилактично " лек против глаукома " и обстановката напълно излиза от надзор (за добро), макар че в такава вечер стимулантите (и хиперактивността, съчетана обаче с дарбата да изслушваш дамите, която не се учи) са за предпочитане пред транквилантите. Аспирантките и докторантките ги оставяме за по-нататък; както се споделя в " Игра на тронове ", всеки приказва за " good girl ", само че търси " bad pussy ". Мярвам една позната, много дебела (с подобаващи по мярка млечни жлези), само че облечена с усет (дълга бяла рокля и цвете в косите), пластична и обезоръжаващо наивна, постоянно в положително въодушевление и с хубавко румено лице, която " хванах " да чете Айзък Азимов на кашпа на многолюден столичен бул., само че някой ми е " хвърлил взор " (буквално), чувствам очи, залепнали за мен като диод на електрически револвер ( " тийзър " ), които са огнени, зачервени, в действителност сини и са прикрепени към забавно одухотворено лице и стройна, гъвкава, елегантно облечена фигура. Проводниците на електрошоковото оръжие, завършващи със зрителен орган, са като на пружина и придърпват все по-силно моето олюляващо се и омаломощено тяло... В нашето семейство (както споделяше майка ми във връзка на вуйчо ми – прочут разсипник, хаймана и женкар) " мъжете не смъкват, тях ги смъкват ". Най-вероятно от леност, мързел и безволие.
На сутринта нищо не се е трансформирало, самоомразата и отчаянието са единствено леко приглушени. Но пък (това е в действителност, което към момента ме крепи, с изключение на себичния нарцисизъм и жаждата за живот и удоволствия) и аз като Гетсби (за трети път изтъквам обичаната – с изключение на Достоевски – книга на майка ми) имам " несъкрушима и невероятна заложба да се надявам "!
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме с неговото единодушие.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ