За здравословните граници в отношенията между родители и деца, споделено

За здравословните граници в връзките сред родители и деца, споделено от датския семеен психотерапевт, възпитател, преподавател и писател Йеспер Юл.

Да беседваме и да преговаряме

Когато има спор сред желанията и потребностите на децата и възрастните, би трябвало да има договаряния и разговор, с цел да намерим по-добро позволение. Най-важно е качеството на процеса - то е от главно значение за щастието и благополучието на фамилията. Постигането на качество постоянно изисква по-сериозно обсъждане и по-дълго време, само че като предписание персоналният диалог е доста по-кратък от неличния. Качеството на диалога е по-важно за благополучието на фамилията, в сравнение с възможните изводи.

За този диалог няма съответен „ способ “ с авансово предначертана поредност от дейности, както е при демократичния развой. За персоналните диалози има някои упътвания и правила (например заложените в актуалната книга), по които човек може да вземе отношение и вероятно да се опита да следва, само че няма класифициран „ способ “. Липсата на способ е присъща за тези човешки връзки, които се основават на първо място на взаимна обич. Можем да се научим по какъв начин да се държим с сътрудниците, шефа, съседите и така нататък - просто би трябвало да усвоим избрани ритуали. Можем да се научим по какъв начин да възпитаваме кучета и по какъв начин да дресираме коне. За всичко това си има способи. Но не и за общуването ни с хората, с които сме в непосредствен и непрестанен контакт. Методите отстраняват разликите, а с тях изчезва и равнопоставеността. Трябва да понасяме несигурността всеки ден и да опитвам с нови неща. Това, което е работило през вчерашния ден, може и да не работи през днешния ден, тъй като непрекъснато се променяме в персонален проект. При служебните взаимоотношения е друго - там имаме роля, която е относително константна. А в случай че се промени, бързо ще научим разпоредбите за новата си роля.

В фамилията имаме напълно друга задача - да одобряваме потребностите и желанията на другите също толкоз съществено, колкото и своите лични. Или личните си потребности и стремежи също толкоз съществено, колкото и тези на другите - според от гледната точка. Възрастните и децата си приличаме по това, че когато усещаме, че другите одобряват съществено нашите потребности и стремежи, към този момент не ни е чак толкоз значимо да сме безусловно прави и да реализираме своето. Доста възрастни мъчно одобряват самите себе си насериозно, тъй като прекомерно малко хора са ги взимали насериозно като деца. Това им пречи да одобряват своите деца насериозно, само че тази спънка не е непреодолима, в случай че до себе си имат зрял сътрудник, който да ги поддържа и предизвиква. Тази помощ им е нужна, с цел да не бъдат сюрпризирани в засада от децата си и да не изпаднат в непрестанна и изтощителна битка за власт с тях.

Родителите са виновни за качеството на общуването и взаимоотношението, тяхна задача е да поемат самодейността и да предизвикват децата си да описват по-подробно за своите стремежи и потребности. Иначе децата няма да се научат да приказват за себе си, а единствено ще употребяват причини срещу родителите си. Това води само до задълбочаване на взаимното непознаване на двете страни и в последна сметка се стига до неправилното заключение, че думите не оказват помощ в споровете с други хора.

 „ Можеш ли да ми кажеш, за какво това е значимо за теб?... “

„ Трудно ми е да си показва, че някой би.. „ по тази причина ми е любопитно да схвана, какво те кара да... “

„ Не зная, какво да ти отговоря. Трябва да ми окажеш помощ. Разкажи ми, за какво би желал да... “

Подобни изявления са образци за това по какъв начин родителите могат да подканят децата си да споделят повече и по-ползотворна информация в процеса на преговаряне, с цел да се стигне до добре обосновано решение.

Най-вече дребните деца (в предучилищна и по-ранна възраст) са тези, които спомагат на родителите си от самото начало. На пръв взор не всеки път видимо, те се стараят старателно „ зад кулисите “ да схванат що за хора са родителите им и по какъв начин се отнасят с другите - тъй като децата желаят да бъдат като мама и тате. Начинът, по който се държим ние, когато сме в спор с децата, рано или късно се трансформира в метода, по който те се държат с нас. Децата ни одобряват толкоз съществено, колкото ние тях. Детето постоянно избира един от двамата родители за главен модел за подражателство. В множеството фамилии това се знае, само че се формулира по различен метод: „ Момчето е одрало кожата на татко си, само че по темперамент наподобява на майка си “, казвахме единствено допреди няколко години.

Децата се привързват изключително мощно към единия родител и тук не става въпрос за усеща. Причината не е, че обичат единия родител повече от другия, че единият родител обича детето повече от другия. Не може да се каже каква е точната причина за сходно развиване на връзките, само че е ясно, че детето го претърпява тежко, в случай че се наложи родителят, към който е най-силно привързани да престане да бъде част от неговото всекидневие. На родителя, който остава с детето, също не му е елементарно. Колкото и да се пробва да компенсира това, което липсва на детето, няма по какъв начин да успее до дъно.

Тъй че децата се учат да се оправят с споровете — както с вътрешните си спорове, по този начин и с тези с близките — най-много от единия от двамата родители. Това е значимо в сегашния подтекст, тъй като точно родителят, с който детето най-вече си наподобява, изживява споровете със сина или щерка си най-драматично и ги намира за изключително провокативни. Не постоянно е занимателно да видиш огледалния си облик, само че пък тъкмо по тази причина е още по-важно родителите да поемат отговорността за споровете върху себе си, вместо да трансферират виновността на децата. Децата одобряват желанията и потребностите на родителите си толкоз съществено, колкото родителите — техните. Инициативата е у родителите - те би трябвало да стартират първи.

Поколения наред родителите споделяха: „ Децата би трябвало да се научат да одобряват, че съществува отговор „ Не “. Дойде време самите родители да научат този урок. Според мен множеството хора са в сантиментална илюзия, когато си мислят, че щом в фамилията царува естетика, значи са се справили добре. Причината е елементарна: избираме отговора „ да “ пред отговора „ не “. Това, че „ да “ се приема за по-сърдечен и изпълнен с обич отговор, е обвързвано с условията и упованията в патриархалното семейство, само че аз мисля, че аргументите са още по-дълбоки. Всяка изпълнена с обич връзка стартира с „ да “! Казваме си взаимно „ да “ с колегата си и също по този начин абсолютно „ да “ на децата, които имаме. Да си споделяме „ да “ един на различен всякога, когато можем, а от време на време и когато не можем, е заложено в естеството на влюбването. Ние не сме влюбени просто един в различен, а в сходството, единомислието, единството и разбирателството посред ни.

Минават към пет-десет години, до момента в който не си дадем сметка за този дисбаланс. Не толкоз, че сме казвали прекомерно постоянно „ да “ на другия и на фамилията, колкото че не сме казвали задоволително постоянно „ да “ на себе си. При децата рецесията настава много по-бързо. Обикновено след две-три години, когато детето стартира да споделя доста интензивно „ не “ на родителите и „ да “ на себе си. Когато изведнъж желае да се откъсне от тяхната всепоглъщаща грижа и към този момент „ желае самичък “! Паралелно с това се вижда какъв брой самостоятелно и друго е детето от своите родители и техните очаквания; то към този момент може да показва словесно своята характерност и различност.

Детското „ не “ по отношение на родителите е отговор, изпълнен с обич, а не отричане на тях самите. То е себеутвърдителното „ да “ на детето като персона и неговият метод да се разграничи от родителите си. Но защото едно двегодишно дете доста рядко може да разсъждава и да се показва нереално, то има потребност да споделя „ да “ на съответни неща: единствено да си обуе обувките, единствено да си измие зъбите, единствено да си облече зимното яке, да върви по улицата без да държи мама за ръка и така нататък Детето ще продължи да желае да спомага - да споделя „ да “ на родителите си. И в случай че те зачитат неговите „ не “-та, то ще продължи да споделя „ да “ през по-голямата част от времето. (Да зачиташ детското „ не “ значи да уважаваш детето и да го взимаш насериозно - не наложително да му се подчиняваш).

Същото важи и за родителите, както във връзка с колегата, по този начин и във връзка с детето. Те избират да споделят „ да “ и са склонни да го споделят прекомерно постоянно, даже в неправилните случаи. Някои го вършат, тъй като го смятат за собствен дълг или отговорност; други тъй като се опасяват от последствията от вероятно „ не “; трети, тъй като от самото начало са несигурни в себе си; а има и такива, които толкоз мощно обичат другия, че не помнят за себе си.

Всъщност за доста от нас е толкоз значимо да споделяме „ да “ на най-близките си и толкоз мъчно да им кажем „ не “, че когато в последна сметка го кажем то или звучи нападателно, или пък се постанова да се обясняваме с часове. Трудно е с чиста съвест да кажеш „ не “ на хората, които обичаш.

Когато непрестанно споделяме „ да “, в нас се поражда упованието, че и другите ще ни отговорят със същото. Това е проблем, тъй като в дълготраен проект фамилният живот се трансформира от нещо хубаво в едно обвързване, чието осъществяване се реализира благодарение на комплицирани изчисления. (Днес към този момент пет пъти ти споделих „ да “, когато в действителност желаех да ти кажа „ не “. Сега ти ми дължиш пет пъти!) За няколко години това се трансформира в конкуренция за събиране на „ точки за отстъпка “ за живота на другия, които в никакъв случай няма да можем да осребрим. Наградата по този начин и няма да пристигна. Вместо това ще си получим заслуженото наказване.

За да е крепко фамилията, би трябвало да можем с чиста съвест да споделяме „ не “ един на различен и да си оказваме помощ взаимно да научим този значим урок.

Не е толкоз мъчно. Трябва единствено да следим за издайнически изражения по лицето на колегата, когато се кани да каже „ да “, а в действителност би желал да каже „ не “. Обикновено не е мъчно да разчетеш реакцията на човек, който обичаш. Можем просто да кажем: „ Казваш „ да “, само че ми се коства, че би предпочел да кажеш „ не “. “ „ Спокойно можеш да кажеш „ не “, в случай че по този начин се чувстваш! “

Повечето от нас са се научили да вършат тъкмо противоположното: когато усетим, че отговорът ще е „ не “, се впускаме да разубеждаваме и да увещаваме. В кратковременен проект може и да има резултат, само че в малко по-дългосрочен ще ни излезе прескъпо, тъй като това понижава близостта и усилва споровете. Обяснението е едно и също за всички хора от всяка възраст: Само когато усещаме, че можем да кажем „ не “ и че нашето „ не “ се зачита, сме в положение да кажем „ да! “ един на различен с цялото си сърце. Иначе отговорът е неоснователен и в последна сметка приключва с едно огромно „ не! “.

Някои родители имат вяра, че би настъпил цялостен безпорядък, в случай че вкарат този принцип в своето семейство. След десетина години взаимен живот те може и да са усетили неговите преимущества във връзката с колегата си, само че в този момент пък и децата! Как въобще в миналото ще можем да свършим „ всичко, което би трябвало да се свърши “, в случай че всеки прави каквото си желае? На процедура се оказва, че в фамилиите, които легализират „ не “-то, след известно време „ не “ стартира да се чува по-рядко отпреди - изключително в случай че броим и всичките предходни неизказани „ не “-та.

Това „ не “ за което приказваме, не е „ не “ във връзка с фамилията, а „ да “ във връзка с себе си в фамилията. Предимството е, че по този начин всички членове на фамилията се научават да поемат отговорност за себе си. А хората, които могат да поемат отговорност за себе си, стават по-отговорни и по отношение на другите. Тук не приказваме за обстановка, в която всеки когато и да е да може да прави каквото пожелае. Принципът на желанието не е главният житейски принцип. Той е заблуда на детството и на консуматорското общество. Тук приказваме за свободата да изразиш характерността си, тъй че всички в фамилията дружно да преценяват по какъв начин тази характерност си взаимодейства с групата, и вероятно по какъв начин групата да се разгърне, тъй че да обезпечи пространство за всички. Родителите въпреки всичко са тези, които водят и които взимат решенията, въпреки че би трябвало да се задоволят с по-малко власт от предшествениците си. Родителите би трябвало да се сбогуват с положителното остаряло: „ Ще правиш, каквото ти кажем! И ще го направиш ВЕДНАГА! “ - или пък да си останат с него, според от това в коя посока желаят да вървят.

Правото да кажеш „ не “ и „ дотук! “ е обвързвано и с правото на родителите да слагат личните си граници. Да се разграничат от децата. Ако тяхното „ не “ във връзка с децата значи „ да “ във връзка с личните им съществени персонални потребности, то това „ не “ е отговор, изпълнен с обич. За сметка на това едно „ не “, пристигнало при самозащита, откакто прекомерно дълго време сме го потискали, не прави работа. То прави от възрастните жертви, а виновността за това се трансферира на децата.

Една от главните аргументи, която постанова родителите да маркират персоналния си периметър, да слагат граници и да употребяват властта си е, че децата не знаят от какво имат потребност. Те знаят единствено какво желаят и какво желаят. Разбира се, това е опростено пояснение. Истината е, че децата са задоволително наясно от какво имат потребност. Просто не умеят да го изразят красноречиво с думи. В множеството случаи те не могат да формулират главните си потребности, само че в случай че главните им потребности не бъдат уместно задоволени, те могат да алармират на близките за това. И не го вършат посредством думи, а посредством смяна в държанието. Децата не могат да кажат: „ Вижте какво, желая да ме виждате такава, каквато съм “. Вместо това или ще се затворят в себе си, или ще се опитат да привлекат още повече внимание. Ако децата към момента имат вяра, че родителите им ще реагират положително, тази тяхна реакция ще си остане в границите на дома; само че доста постоянно тя се придвижва и в детската градина, учебното заведение или на улицата.

Родителите би трябвало да слушат деликатно, когато децата споделят какво желаят и какво не желаят. Не е нужно да си психолог, с цел да схванеш по кое време детето ти желае сладолед и по кое време кукла Барби. Точно по този начин би трябвало и да бъде. Но в случай че детето стартира да ни тормози и от самото начало основава спорове, то това, от което има потребност, не е нито сладолед, нито кукла. Тогава отговорност на родителите е да схванат тъкмо от какво има потребност детето. Не бива да оставяме желанието на децата да ръководи живота на фамилията. Ако децата получават всичко, което желаят, най-вероятно няма да получат това, от което най-вече имат потребност: непосредствен контакт с виновни възрастни хора.

Няма нищо неправилно в това да попитаме другите какво желаят за вечеря. Но не е редно да се усещаме задължени да им дадем това, което желаят, единствено тъй като сме ги попитали. Когато обмисляме менюто, би трябвало да се съобразим с три съществени фактора: какво желаят децата, какво желаят възрастните и по какъв начин да осигурим на фамилията здравословно и уравновесено хранене. Последното е задача на родителите - те би трябвало да намерят салдото сред удоволствието, естетиката и качеството на храната (вместо да измислят ограничавания и правила - като да вземем за пример какъв брой постоянно може да се яде пица).

Така е във всичко. Важно е всички в фамилията да се усещат свободни да кажат какво желаят. Това е началото на диалога, а не краят му. Децата стават самотни и нещастни, в случай че техните стремежи дефинират решенията на родителите им. Това няма нищо общо с едновремешното разбиране „ разглезеност “. Разглезено е не дете, което получава прекалено много от това, което желае. Разглезено е дете, което не получава задоволително от това, от което се нуждае.

От: „ Това съм аз! А ти кой си? “, Йеспер Юл, изд. „ Жанет-45 “, 2012 година
Снимка: Jesper Juul - commons.wikimedia.org