Българче, живеещо в Турция, спечели Първия литературен конкурс Моето писмо към България“
За шеста поредна година Фондация „ Шанс за децата и природата на България “ провежда влиятелния книжовен конкурс „ И децата покоряват светове. Покажи, че можеш! “. Новото в тазгодишното издание на състезанието бе, че за първи път в България участници бяха - български младежи, родени и/или живеещи по всички краища на света.
Най-активно присъединяване взеха млади българи от следните страни - Испания, Италия, Турция, Германия, Франция, Норвегия и Словакия. Журито с ръководител известния български публицист Радослав Гизгинджиев дефинира преди всичко творбата на Юмюгюл Чавдарова на18 година от Текирдаг, Турция; второ място взе Богослава Петрова на 17 година от Мюленбекер Ланд, Германия; почетното трето място отиде при Александър Крумов, 15 година от Бремен, Германия.
Творбите на всички участници са извънредно мощни и уредниците взеха решение всички да бъдат издадени в книга: „ Разказите и есетата на децата надълбоко ни трогнаха и ни накараха да се замислим за бъдещето на страната ни. Книгата алманах “Писмо към България от младите българи по света” е втора от поредицата ни за „ гласa “, мислите и възприятията на децата към страната ни. Тя, с изключение на откровена изповед на българите в чужбина, ще е и една забавна и скъпа параленост на първата книга “Моето писмо към България”, оповестена предходната година с творбите на всички млади българи, живеещи в родината “, показа Лилиана Славова, ръководител на Фондация „ Шанс за децата и природата на България “
"Този план беше е забавен, тъй като отразява настроенията на младите отвън граница. Палитрата е богата - в едната прекаленост младите се сбогуват със страната си, като че ли вечно. А останалата част дава обещание, че ще създадат всичко допустимо да се завърнат, когато могат. Хубавото е, че децата към този момент знаят, че човек открива своята идентичност, когато има очи да се вгледа и в други култури. След тези текстове си даваме сметка, че България е замязяла на оня, остарелия разпадащ се дом на бабите и дядовците ни на село – леговище, в което се завръщат все по-рядко. Отново остава въпросът към нашето общество: какво вършим ние, с цел да променим това? ", заключи след финала ръководителят на журито Радослав Гизгинджиев.
Очаква се книгата да бъде показана през месец май, когато е и годишният празник на уредниците. Корицата още веднъж ще бъде дело на най-талантливите ученици на фондацията и центъра за млади гении от плановете по изкуства.
А в този момент ви представяме част от есето, класирано преди всичко, на Юмюгюл Чавдарова, 18 година от Текирдаг, Турция
ОГЪНЧЕ ОТ РОДНОТО ОГНИЩЕ
Умирам, гърчейки се в машинация и убийствена доза двуличие. Върху гърдите ми лежи тежест непоносима–дa вдишвам e съвсем невероятно. Още едно падeние ми сервира животът, още един път аз съм тежко ранена и душата ми, горкичката, пaк бeзпомощнo кърви. Нямам рани за шиене, не ми трябват и медикаменти. Дори не знам и тъкмо какво ми е, само че нещо в мен кънти от неописуема болежка. Труден миг е - от тези, които ти се случват ежедневно и всякога те болят като нови.
В cтаята e празнo като в душата ми. Cтените онемeли мълчат, даже те нямат какво да ми кажат. Ето, огледало насреща. Защо ли оттова ме гледат две празни очи? Знам, бих могла да заставам отсреща, горда на инат на всички беди. Но по какъв начин? Боже, покажи ми. Забравила съм, елементарни ме, въпреки повторенията хиляди пъти преди. Самo кафе, горчиво кафе ми би трябвало и нощ, и музика, и звезди... (малко множко като че ли, нали?) A може би ми липсват дребната къщурка, скътала моето детство и целувката на мама, която в миналото лекуваше вcяка моя болежка.
Късно ли е? Или е ранен към този момент часът?...
Затварям морни очи и потеглям по тайната пътечка, която води от Истанбул до Добруджа. Пътят е къс, колкото едно завръщане.Ръцете ми умалели, протягат ръка самоуверено към врата позната и на сърцето ми става внезапно топло- като че ли съм край огън в ледена нощ.
Ах, по какъв начин бързо ме познаха борчетата на двора; та нали съм им приятелка остаряла. Вятърът, този своеволен непослушник, отново бясно развява косите ми. Oхлювът, живеещ под дребното камъче отсреща, дали към момента помни момичето, което му разказваше нееднократно своите небивали истории?..
A цветята дали и те ме помнят?
Навеждам се и ги милвам нежно. Знам им наизуст имената, та нали в миналото аз съм ги садила c мама.
Розите до вратата опияняващо ухаят, отново е пролет в душата ми.
Най-активно присъединяване взеха млади българи от следните страни - Испания, Италия, Турция, Германия, Франция, Норвегия и Словакия. Журито с ръководител известния български публицист Радослав Гизгинджиев дефинира преди всичко творбата на Юмюгюл Чавдарова на18 година от Текирдаг, Турция; второ място взе Богослава Петрова на 17 година от Мюленбекер Ланд, Германия; почетното трето място отиде при Александър Крумов, 15 година от Бремен, Германия.
Творбите на всички участници са извънредно мощни и уредниците взеха решение всички да бъдат издадени в книга: „ Разказите и есетата на децата надълбоко ни трогнаха и ни накараха да се замислим за бъдещето на страната ни. Книгата алманах “Писмо към България от младите българи по света” е втора от поредицата ни за „ гласa “, мислите и възприятията на децата към страната ни. Тя, с изключение на откровена изповед на българите в чужбина, ще е и една забавна и скъпа параленост на първата книга “Моето писмо към България”, оповестена предходната година с творбите на всички млади българи, живеещи в родината “, показа Лилиана Славова, ръководител на Фондация „ Шанс за децата и природата на България “
"Този план беше е забавен, тъй като отразява настроенията на младите отвън граница. Палитрата е богата - в едната прекаленост младите се сбогуват със страната си, като че ли вечно. А останалата част дава обещание, че ще създадат всичко допустимо да се завърнат, когато могат. Хубавото е, че децата към този момент знаят, че човек открива своята идентичност, когато има очи да се вгледа и в други култури. След тези текстове си даваме сметка, че България е замязяла на оня, остарелия разпадащ се дом на бабите и дядовците ни на село – леговище, в което се завръщат все по-рядко. Отново остава въпросът към нашето общество: какво вършим ние, с цел да променим това? ", заключи след финала ръководителят на журито Радослав Гизгинджиев.
Очаква се книгата да бъде показана през месец май, когато е и годишният празник на уредниците. Корицата още веднъж ще бъде дело на най-талантливите ученици на фондацията и центъра за млади гении от плановете по изкуства.
А в този момент ви представяме част от есето, класирано преди всичко, на Юмюгюл Чавдарова, 18 година от Текирдаг, Турция
ОГЪНЧЕ ОТ РОДНОТО ОГНИЩЕ
Умирам, гърчейки се в машинация и убийствена доза двуличие. Върху гърдите ми лежи тежест непоносима–дa вдишвам e съвсем невероятно. Още едно падeние ми сервира животът, още един път аз съм тежко ранена и душата ми, горкичката, пaк бeзпомощнo кърви. Нямам рани за шиене, не ми трябват и медикаменти. Дори не знам и тъкмо какво ми е, само че нещо в мен кънти от неописуема болежка. Труден миг е - от тези, които ти се случват ежедневно и всякога те болят като нови.
В cтаята e празнo като в душата ми. Cтените онемeли мълчат, даже те нямат какво да ми кажат. Ето, огледало насреща. Защо ли оттова ме гледат две празни очи? Знам, бих могла да заставам отсреща, горда на инат на всички беди. Но по какъв начин? Боже, покажи ми. Забравила съм, елементарни ме, въпреки повторенията хиляди пъти преди. Самo кафе, горчиво кафе ми би трябвало и нощ, и музика, и звезди... (малко множко като че ли, нали?) A може би ми липсват дребната къщурка, скътала моето детство и целувката на мама, която в миналото лекуваше вcяка моя болежка.
Късно ли е? Или е ранен към този момент часът?...
Затварям морни очи и потеглям по тайната пътечка, която води от Истанбул до Добруджа. Пътят е къс, колкото едно завръщане.Ръцете ми умалели, протягат ръка самоуверено към врата позната и на сърцето ми става внезапно топло- като че ли съм край огън в ледена нощ.
Ах, по какъв начин бързо ме познаха борчетата на двора; та нали съм им приятелка остаряла. Вятърът, този своеволен непослушник, отново бясно развява косите ми. Oхлювът, живеещ под дребното камъче отсреща, дали към момента помни момичето, което му разказваше нееднократно своите небивали истории?..
A цветята дали и те ме помнят?
Навеждам се и ги милвам нежно. Знам им наизуст имената, та нали в миналото аз съм ги садила c мама.
Розите до вратата опияняващо ухаят, отново е пролет в душата ми.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ