За себе си Димитър Васин казва: Роден съм през февруари

За себе си Димитър Васин споделя:
Роден съм през февруари на високосната 1944 година Вече означавам двадесетата си високосна годишнина. Узряващ младеж, а?! Следва мъжкото ми съзряване. Да е!!! Затова следващата ми книга определена поезия е със стихове за огъня - " Разжарено "...
Член съм на Съюза на българските писатели. " Разжарено " е тридесетата издадена книга с моето име. Печатал съм в доста литературни издания. Превеждан съм на непознати езици. Награждаван съм. Дано продължението е за още огнища с живи въглени... />
Прероден

Стореното - сторено. Но дума не минава
без диря в душата и сърцето; без диря
преродена в ария, предходна даже в жарава,
само че преди измисления свят да преродя.
И да преродя душата и сърцето болно,
само че преди нататък дните си да посетя.
И преди от идващия момент да се измоля
за усмивка и за дума светла пред света.
Че светът със истината постепенно се осмисля,
постепенно се трансформира в ария от пожар в сълза.
И сълзата го трансформира в нещо доста бистро,
а пък аз не желая към този момент да се накъся...
Сторих и положително, и зло вероятно сторих през вчерашния ден,
само че света да прекатурна и го трансформира.
И по този начин положителният със добър да си вечеря,
влюбеният да се среща с влюбен денем.
Дума с думата групирам да се заобичат
и да се римуват единствено с моето сърце;
да събират в себе си нататък момент и всичко,
от което всеки ария да си отнесе...

* * *

Минало време - отминало -
място до гроб спретнат:
всеки го има вечно свое...
Волният с воля идва
при обичта си да се приземи.
Бързо вземи и ръката ми хладна.
Равно по равно разделях на земята.
Падах и ставах по-бавно и постепенно
пред замразените усеща
и замразените стъпки до Ада.
Малкото на следващия ден е празник за доста
трупано минало - място до гроба.
Думата дума настига и влюбена
подвига ръката ми да те изпрати
в лятото, в Рая и Ада, където ме няма...

Продължено

Здрава семка здрави плодове отглежда.
Чувствата ни раждат свои имена.
Но животът следи отдолу под вежда
със безчувствие кои ще променят.
И кои ще месят самун от здрави усеща.
И животът по какъв начин за мен ще продължи.
Кой какво отсреща ядно ще прошушне
и за истините с дребните неистини.
Плакал съм от думи. И от любов плакал.
Здрава семка дава здрави плодове.
И надникнал в мамината остаряла ракла
към този момент знам какво е да се овдовей.
Своето е пазила и за завещание -
никой на рода й да не промени.
Тъй в живота си и аз кръвта последвах.
И даже се сблъсках крепко във стени.
Право справедливост из възприятията ви диря.
За изкуството да се живей с положително
от живота си разбрах и нося кръста
на рода си и на всичко в мен било...

* * *

Угар без семе
гърбаво ще извървя -
семе да хвърля
и да дочакам узряването.
Крачка настрана наорах
равнищата да оплодя -
плод да извърши очите,
търча и залеза да насладя.
Зрее лъжата преди да съм
в залеза.
Истината е поникнала в угар
сята - посята
злато да ражда;
истината е в сърцето ми
лято - полято за жаждата му.
Свети животът ми -
плод си отглежда замислено...

Заедно

Трижди проклета е сянката моя и отново ми
е вярна по пътя.
Пъстра е сянката, пъстра, а бялото единствено се вижда.
Пътят се вижда надалеч нататък, където да бъда
сянката хвърлил още веднъж, само че без да чакам там
нищо.
Грижа за хляба в душата ми никне и грижа ме пази
плод да откъсна и с плод да населя най-своята есен.
Имам света си със сянка без дума за гибел
и ненавист,
който и думи неказани нейде под сгряха отнесе -
дето съм още и дето е сянка крилото на птица;
дето от бялото в пътя узряват за други следите
правилни за любов и непосредственост, които в живот
не хартисват
и от които в забравата никой със плам не отлита...

* * *

Хапа - захапва
с дума отровна и мене.
Ласка не ти ли остана
моите дни да признаеш?
И не остави ли знаме
в дните си да размотая?
Питам те, брате.
Хапка за утолен не задавя.
Злато за гладен е нищо.
Виждаш ли пътя на хляба?
Думата, думата хапе.
Страшна е, брате, когато
самун със отрова замесиш.
Лесно се ария допява,
щом е от любов родена...

Подарено

Жадно е утрото - жад утолява,
усеща разсънва и моли деня
пътят нататък да мине напряко
без да му с възприятията аз променя.

Аз ли съм утрото, то ли е в мене?
Пътят на двамата да извървя.
Път да остане - положително да я вземе
жадната, лудата моя глава.

Лустро безцветно в деня ми навлиза
с блясъка, паднал от жива звезда.
И се развява най-бялата риза -
за свободата през вятър викам.

Свято е мъжкото име и свято
утрото пламнало ще утоли -
така обичта ще възкръсне изпята,
жив и животът ще си е даже...

Сила

Нощ не остана за дума последна и нощ не ми би трябвало
уязвимост да върне ръката ми от острието на ножа.
Пълна софра да сложа, по равно разчупил и хляба -
своите усеща пред всеки среднощник положил...
Леко край ъглите утрото стигам и подвигам пердето
да падам на колене под стряха на Бога и да се изправя
в тези очи, от които светът се изцежда и свети
със светлината, избрала да мине без ключ и през
ключалка.
И през сърцето горещо да мине, кръвта ми да
плисне
по острието на ножа и по мисълта. И през усеща
да извървя и последните буйни сезони по риза -
след това умерено и голо живота без апетит да напусна.
По издълбан от сълза коловоз да дойде
до ножа
нощ да остане за дума последна и нощ да потрябва
своите усеща пред всеки среднощник да сложа -
цялостна софра да сложа, по равно да срежа и хляба...