Емоционално здравите родители не са светци ♥ Хаим ГИНЪТ
За родителския яд - препоръките на клиничния психолог и психотерапевт доктор Хаим Гинът (1922-1973), създател на поредност от книги, трансформирали метода, по който възрастните поддържат връзка с децата.
(A Family Dinner at the Ritz, New York, 1920, by Paul Cesar Helleu)
Мощта на думите
♥ Да се оправяме със личния си яд
В нашето лично детство никой не ни е учил по какъв начин да се оправяме с гнева като част от всекидневието. Трябвало е да се усещаме отговорни, че изпитваме яд, грешници, че сме го изразили. Убеждавали са ни да имаме вяра, че да се ядосаш, значи да бъдеш неприятен. Гневът не беше просто тежка вина. Той беше углавно закононарушение. А с децата си ние се опитваме да бъдем търпеливи - в действителност толкоз търпеливи, че рано или късно се постанова да избухнем. Боим се, че гневът ни може да нездравословен за децата, по тази причина го сдържаме, както гмуркачът сдържа дъха си. И в единия, и в другия случай способността да се сдържаме е прекомерно лимитирана.
Гневът, сходно на постоянно срещаната простуда, е продължителен проблем. Може да не ни харесва, само че не можем да пренебрегваме появяването му. Можем да познаваме неговата природа, само че не можем да предотвратим появяването му. Гневът поражда закономерно в избрани обстановки, само че въпреки всичко постоянно наподобява неочакван и непредвиден. И макар че може да не трае дълго, до момента в който трае, наподобява безконечен.
Когато загубим хладнокръвие, ние се държим по този начин, като че ли сме изгубили здравия си разсъдък. Говорим и постъпваме с децата си по този начин, както бихме се поколебали да се отнесем даже с врага си. Крещим, наскърбяваме и ги атакуваме. А щом фойерверките приключат, се усещаме отговорни и се заричаме в никакъв случай повече да не позволим представлението да се повтори. Но гневът неизбежно се появява още веднъж, като прави на пух и прахуляк положителните ни планове. И ние още веднъж се нахвърляме върху тези, за положителното на които сме подготвени да посветим живота си. Решението да не се поддаваме повече на гнева си е още по-опасно. То единствено налива масло в огъня. Гневът, както и ураганът, е част от живота, която би трябвало да познаваме и по тази причина би трябвало да сме готови. Спокойния звук, както и мечтания кротичък свят, не зависят от неочакваното снизхождение на човешката природа да се промени. Той зависи от умишлено извършените процедури, които методично разреждат напрежението, преди да е довело до детонация.
Емоционално здравите родители не са светци. Наясно са с възприятието на яд и се отнасят с почитание към него. Те употребяват гнева си като източник на информация, нещо като знак за степента на своята угриженост. Думите им са в сходство с възприятията им. Те не крият своите усеща. Следният епизод ще ви илюстрира по какъв начин една майка насочва щерка си към вярно държание, като й демонстрира своя яд, без да я унижава и наскърбява. Единайсетгодишната Джейн се прибрала в къщи с крясъци: „ Не мога да играя бейзбол. Нямам тениска! “ Майката Можела да даде на щерка си задоволително позволение: „ Играй с блузата си “ или в желанието си да бъде потребна можела да помогне на Джейн да си откри тениска. Вместо това обаче тя решила да изрази същинските си усеща: „ Ядосана съм ти. Направо съм гневна. Купих ти шест бейзболни тениски и всичките или са забутани някъде, или са изгубени. Мястото на тениските е в дрешника. Така че в случай че ти трябват, знаеш къде да ги търсиш “.
Майката на Джейн изразила своя яд, без да наскърбява щерка си. По-късно тя изяснява: „ Нито един път не й подсетих остарели неточности, нито й натяквах за минали разправии, нито я назовах с обидни имена. Не й споделих, че е разсеяна и безотговорна. Аз просто й описах по какъв начин се усещам и какво би трябвало да се направи за в бъдеще, с цел да си спестим неприятните усеща “.
Думите на майка й помогнали на Джейн да се оправи сама. Тя се втурнала да търси изгубените тениски в къщата на приятелката си и в съблекалнята на гимнастическия салон.
Родителския яд има роля във възпитанието на детето. Всъщност в случай че в избран миг родителите не се ядосат, децата ще останат с усещане, че те са безразлични към тях, а не че демонстрират добрина. Ако сме същински загрижени, ние не можем да сдържим гнева си изцяло. Това не значи, че децата могат да понасят реки от яд и принуждение. Това значи единствено, че те могат да понесат и схванат гнева, който им споделя „ търпението ми има граници “.
За родителите гневът е страст, която скъпо се заплаща. За да си коства тази цена да бъде платена, гневът не би трябвало да се изразходва неефикасно. Не бива да го оставим да се демонстрира по този начин, че проявлението му да усилва неговата мощ. Лекарството не би трябвало да бъде по-опасно от заболяването. Гневът би трябвало да се показва по метод, който носи известно облекчение за родителя, известна информация за детето и никакви нездравословни странични резултати за двете страни. Затова не би трябвало да се караме на децата си пред техните другари - това ги кара да упорстват още повече в грешките си, което на собствен ред ни гневи в допълнение.
Ние нямаме интерес да сътворяваме и да подхранваме прииждащи една след друга талази от яд, непокорство, опозиция и възмездие. Точно противоположното, бихме желали да изясним казуса, който ни е довел дотук, и да оставим буреносните облаци да се разпилян.
Избрано от: „ Детето и ние “, Хаим Гинът, превод Весела Василева, изд. „ Изток-Запад “
Картина: A Family Dinner at the Ritz, New York, 1920, by Paul Cesar Helleu; chinaoilpaintinggallery
