Откъс от Будният ум
За разлика от множеството си сътрудници аз не съм желал да ставам доктор от дете, още по-малко – мозъчен хирург. Най-ранният ми ентусиазъм беше да стана публицист евентуално поради момчешкото ми въодушевление по учителката по британски в отделенията. Избрах медицината, когато бях на тринайсет и дядо получи инсулт. Двамата бяхме доста близки, по тази причина бях надълбоко покъртен от светкавичното утежняване на мозъчните му функционалности. Най-неочаквано той към този момент не можеше да написа и да приказва, само че разбираше какво му споделяме и четеше без усложнения. С други думи, възприемаше с лекост устните и писмените известия, само че не можеше да отговори по същия метод. Бях изумен от комплицирания и мистериозен метод, по който действа мозъкът. Прекарвах доста време в болничното заведение, бях досадното хлапе, което обстрелва лекарите с безчет въпроси. Чувствах се възрастен, до момента в който те търпеливо ми обясняваха тъкмо какво се е случило. Пред очите ми тези лекари съумяха да върнат положителното здраве на дядо, откакто отвориха каротидната му артерия, с цел да възстановят притока на кръв към мозъка и да предотвратят нови инсулти. За пръв път прекарвах толкоз доста време в компанията на хирурзи и се влюбих в тази специалност. Започнах да чета каквото ми попаднеше за медицината и за човешкото тяло. Не след дълго ползата ми се концентрира върху мозъка, и по-конкретно – върху паметта. Все още ме удивява фактът, че нашите мемоари – самата тъкан на нашата същина – се свеждат до невидими с просто око неврохимични сигнали сред дребни сектори в мозъка. За мен тези ранни нападения в света на мозъчната биология бяха по едно и също време вълшебни и просветляващи.
Години по-късно, когато следвах медицина при започване на 90-те години на ХХ в., общоприетото схващане беше, че мозъчни кафези като невроните да вземем за пример не се възвръщат. Че се раждаме с избран брой нервни кафези, и толкоз, че през живота си последователно изчерпваме своите ресурси (ускорявайки процеса с неприятни привички като прекомерната консумация на алкохол или пушенето на марихуана – истината за това ще споделя по-нататък). Наречете ме безвъзвратен оптимист, само че в никакъв случай не повярвах, че мозъчните ни кафези просто престават да порастват и да се възвръщат. Та нали непрестанно ни хрумват нови мисли, имаме мощни прекарвания и ярки мемоари, добиваме нови знания цялостен живот! Струваше ми се, че мозъкът няма да залинее просто ей по този начин, в случай че не престанем да го използваме. Когато приключих образованието си по неврохирургия през 2000 година, към този момент разполагахме с богати данни за действителната опция да бъде подтиквано раждането на нови мозъчни кафези (т.нар. неврогенеза) и даже да бъде увеличена размера на човешкия мозък. Настъпила беше шеметно оптимистична смяна в представата ни за основната ръководеща система на тялото. Всъщност във всеки един ден от живота си ние бихме могли да вършим мозъка си по-съвършен, по-бърз, по-пригоден и, да – по-буден. Твърдо съм уверен. (По-нататък ще приказвам за неприятните привички – те не всеки път убиват мозъчни кафези, само че в случай че се прекали, може да провокират промени в мозъка, изключително в паметовите качества.)
Нека заявя още през цялото време: аз съм хладнокръвен последовател на академичното обучение, само че книгата „ Будният разум “ не е просто учебник. В нея става въпрос не толкоз за рационализиране на интелекта или за повишение на коефициента на просветеност, що се касае за основаването на нови мозъчни кафези и по-ефективната функционалност на тези, които към този момент имате. Не приказвам толкоз за способността за запаметяване на всякакви описи, за положителното показване на изпити или за умелото осъществяване на задания (макар че такива цели са по-лесно постижими от по-буден разум.) Тази книга ще ви покаже по какъв начин да приучите мозъка си да прави връзки, които други хора евентуално ще пропуснат, и ще ви помогне да управлявате живота си по-добре. Ще подготвите мозъка си да превключва бързо сред краткосрочни и дълготрайни показа за света и – може би най-важното – ще го извършите доста резистентен на тествания, които биха извадили от строя някой различен. В тази книга ще дам точна формулировка на устойчивостта и на методите да я изградите. Именно тя беше основният детайл за моето персонално израстване.
Контекстът има значение, когато приказваме за нещо толкоз значимо като функционалността или дисфункцията на нашия мозък. Разбиранията ни по отношение на когнитивните нарушавания се трансформират радикално с течение на времето. Деменцията е документирана още през 1550 година пр.н.е., когато египетски лекари за пръв път я разказват в папируса „ Еберс “ – ръкопис от 110 страници, който съдържа същината на древноегипетската медицина. Заболяването получава име едвам през 1797 година – деменция, което на латински безусловно значи „ без разум “. Терминът е основан от френския психиатър Филип Пинел, уважаван като татко на актуалната психиатрия поради напъните си в интерес на по-хуманен метод към психичноболните. Първоначално като деменция се дефинира положението на хора с интелектуален недостиг („ унищожаване на мисленето “) от всички възрасти. Едва в края на ХХ в. смисъла на термина се лимитира до хора със характерна загуба на познавателни качества. През същия век английският доктор доктор Джеймс Каулс Причард вкарва и термина сенилна деменция в книгата си „ Трактат върху лудостта “. Думата „ изкуфял “, която безусловно значи „ остарял “, се отнася за всеки вид умствено разстройство при хората в преклонна възраст, само че защото загубата наизуст е основният признак за деменция, терминът се свързва най-вече със старостта.
Дълго време възрастните хора с деменция са считани за прокълнати или за заболели от заразна болест като сифилис (защото признаците на сифилис от време на време са сходни). Затова думата „ деменция “ в предишното е възприемана като оскърбителна. Всъщност, когато споделих на децата си, че пиша тази книга, те ме попитаха дали е за дименторите – тези тъмни същества от книгите за Хари Потър, които изсмукват душата. Деменцията, която не е съответно заболяване, а група от признаци, свързани със загуба наизуст и неприятна преценка, нерядко се възприема в толкоз отрицателна светлина, че си коства да отделим известно внимание на тази настройка.
Вярно е, че учените и лекарите употребяват думата в медицински смисъл, правилно е също, че пациентите и техните близки не всеки път са наясно по какъв начин да я схващат, изключително директно след слагането на диагнозата. Първо, терминът по никакъв начин не е акуратен. Деменцията обгръща цялостен набор от леки до крайнотежки положения, също така от време на време аргументите за нея са изцяло обратими. Вниманието съвсем напълно е ориентирано към заболяването на Алцхаймер, каквито са повече от половината случаи на деменция, вследствие на което термините „ деменция “ и „ алцхаймер “ се употребяват взаимозаменяемо. А не трябва. Само че думата „ деменция “ се е настанила трайно в разговорния език, асоциирането ѝ с заболяването на Алцхаймер – също. В тази книга употребявам и двата термина с вярата езиковата процедура и названията, с които описваме най-общо когнитивните нарушавания, в бъдеще да се трансформират.
Убеден съм, че се слага прекомерно мощен акцент върху заболяването на Алцхаймер като метод да се приказва най-общо за деменцията, само че методът още повече задълбочава публикувания боязън, че загубата наизуст е неизбежна част от остаряването. Напълно здрави хора на трийсет и четиресет години се тревожат какво вещаят незначителни случаи, в които паметта им изневерява, да вземем за пример когато не си спомнят къде са оставили ключовете си или са не запомнили нечие име. Ще научите, че този боязън е неудобен и че загубата на паметта не е неизбежна част от остаряването.
Когато започнах да пътувам по света и да беседвам с разнообразни хора по отношение на тази книга, си дадох сметка за още един необикновен факт. Според изследване на AARP съвсем всички американци на възраст сред трийсет и четири и седемдесет и пет години (93 процента) схващат голямото значение на това мозъкът да бъде здрав, само че същите тези хора нормално нямат визия по какъв начин да подобрят менталното си здраве и дали въобще е допустимо постигането на такава цел. Повечето са уверени, че този мистериозен орган в своята празнина от кост е самобитна черна кутия, недосегаема и неподлежаща на рационализиране. Не е правилно. Мозъкът може да бъде непрестанно и поредно обогатяван през целия ви живот без значение от възрастта и от достъпа до средства. Аз съм отварял тази черна кутия и съм докосвал човешкия мозък, и в книгата си ще ви опиша невероятните си усещания. В резултат от образованието си и спомагателните знания, трупани с десетилетия, съм уверен повече от всеки път във опцията мозъкът да бъде градивно изменен – модернизиран и надъхан по-прецизно. Само си представете. Сигурно по този начин мислите за мускулите си – даже за сърцето си, то също е мускул. Ако четете тази книга, евентуално сте човек, който към този момент интензивно се грижи за своето здраве. Време е да проумеете, че същото е допустимо и във връзка с мозъка ви. Способни сте да повлияете на мисловните и на паметовите качества на мозъка си в доста по-голяма степен, в сравнение с съзнавате. А множеството хора даже не се пробват. Тази книга ще ви помогне да създадете своя лична стратегия за „ безсънен разум “, която елементарно да се трансформира в част от всекидневието ви. Аз съм построил такава стратегия за себе си и с наслада ще науча и вас.
В качеството ми на учител по неврохирургия и кореспондент огромна част от моята работа е да възпитавам и да изяснявам. Разбрал съм, че с цел да влияе моето обръщение, е значимо да обясня освен какво и по какъв начин, само че и за какво. Затова в цялата книга изяснявам за какво мозъкът работи по този начин, както работи, и за какво от време на време не съумява да се оправи по този начин, както сте се надявали. След като вникнете в тези вътрешни механизми, съответните привички, които ви предизвиквам да добиете, ще се изпълнят със смисъл и най-вероятно с лекост ще ги включите в всекидневието си.
По отношение на общото ни физическо здраве на хората не се оферират съществени пояснения по какъв начин в действителност действат телата ни и какво ги кара да работят по-добре. Още по-лошо е, че даже измежду медиците не съществува единодушие кои храни са най-полезни, към кои занимания и действия би трябвало да се насочим и от какъв брой сън се нуждаем в действителност. Донякъде това е повода да битуват толкоз доста спорни послания. Днес кафето е суперхрана, а на идващия ден е евентуално канцерогенно. Глутенът непрестанно е обект на яростни разногласия. Куркуминът, съдържащ се в куркумата, се популяризира като чудодейна храна за мозъка, само че какво значи това в реалност? Статините имат като че ли раздвоена идентичност най-малко в изследователските среди: някои проучвания сочат, че те снижават риска от деменция и усъвършенстват когнитивните функционалности, а съгласно други проучвания е тъкмо противоположното. Под непрестанен обстрел е и спомагателният банкет на витамин D – някои са изрично уверени в изгодата, само че многочислени проучвания демонстрират, че такава няма.
Как да се ориентира средностатистическият човек в тези спорни послания? Цари съвсем цялостно единодушие, че токсините и патогените – от живака до плесента – са нездравословни, само че какво да кажем за някои изкуствени съставки или даже за чешмяната вода? Ново канадско изследване демонстрира, че при банкет от бременни майки флуоридът в чешмяната вода може да провокира леко намаляване на коефициента на просветеност на техните деца на по-късен стадий от живота.1 Само че обогатената с флуор вода е потвърдено потребна за зъбите и водещи медицински организации не престават да я предлагат. Понякога е объркващо. И от горната страна на всичко съвсем всеки обзор при доктор приключва с дежурната и най-обща рекомендация: „ Да си почивате доста, да се храните вярно и да вършиме физически извършения “. Звучи ли ви познато? Ами да, съветът е прекрасен, само че казусът е съвсем цялостната липса на консенсус какво значи той от позиция на действителния живот. Кой е идеалният хранителен режим и до каква степен е друг при другите хора? А физическата интензивност? Интензивна или мудна и уравновесена? Наистина ли всеки се нуждае от седем-осем часа сън нощем, или някои хора са добре и с доста по-малко? Защо? Какви медикаменти и хранителни добавки да приема човек предвид на самостоятелните рискови фактори? Конкретно във връзка с здравето на мозъка се следи още по-голяма липса на схващане и от страна на пациентите, и от страна на здравната общественост. Случвало ли се е доктор да ви посъветва да се грижите добре за мозъка си по различен метод, с изключение на просто да ви подсети, че е значимо да носите каска, когато карате велосипед или мотор? Вероятно не.
Е, аз като доктор ще ви кажа това, което би трябвало да знаете, и ще ви науча по какъв начин да го постигнете. Ако ви звучи комплицирано, не се тревожете. Ще ви преведа малко по малко. Ще разберете повече неща за мозъка си, в сравнение с сте знаели в миналото, а в края на книгата ще бъдете напълно наясно по какъв начин да поддържате менталното си здраве. Представете си прочита на книгата като майсторски клас по рационализиране на мозъчните функционалности, който ще ви отвори вратата към това, което желаете да получите от живота – в това число по какъв начин да станете по-добър татко или наследник, по-добра майка или щерка. Възможно е да бъдете по-продуктивни и ведри, както и да присъствате по-пълноценно в живота на хората, с които поддържате връзка. Ще развиете доста значимо качество на мозъка – резистентност, с цел да го извършите устойчив на ежедневните тествания. Тези цели са взаимосвързани в огромна степен.
Вярата, че утрешният ден ще е по-добър, приказва за едно смело отношение към света, само че точно тя ми е помогнала да моделирам личния си живот. Още от младеж се грижа старателно за физическото си здраве – постаравам се да направя тялото си по-силно, по-бързо и по-устойчиво към заболявания и контузии. Мисля, че всеки има разнообразни претекстове да се грижи за здравето си. Мнозина желаят да се усещат по-добре, с цел да бъдат по-продуктивни и да могат да поддържат децата си. За други задачата е постигането на избран външен тип.
С напредването на годините вдъхновението за сходни старания нерядко се дължи на мимолетна среща със личната ни тленност и непосреден контакт с крехкостта на живота. При мен се случи тъкмо по този начин. Когато татко ми беше на четиресет и седем години, по време на разходка ненадейно изпита болежка в гърдите. Помня суматохата на майка ми, когато ми се обади, и гласа на телефонния диспечер, с който разговарях броени секунди по-късно. След няколко часа направиха на татко ми незабавна сърдечна интервенция с байпас на четири кръвоносни съда. Беше извънредно тестване за фамилията ни, тревожехме се, че татко ми може и да не издържи интервенцията. Тогава още бях студент по медицина и имах вяра, че имам виновност за случилото се. Трябваше да виждам предупредителните признаци, да го съветвам да се погрижи за здравето си и да му оказа помощ да избегне сърдечното заболяване. За благополучие, татко ми оцеля и тази близка среща със гибелта промени живота му радикално. Той отслабна с петнайсет кг, стартира да сортира грижливо хранителния си режим и трансформира в приоритет постоянната физическа интензивност.
Вече съм надхвърлил неговата възраст в оня сложен миг, имам свои деца и приоритет за мен е освен да се науча да възпрепятствам заболявания, само че и непрестанно да проследявам здравословното си положение, с цел да съм сигурен, че ще мога да осъществявам цялостния капацитет на качествата си. През последните няколко десетилетия проучвам и дълбоката връзка сред сърцето и мозъка. Вярно е, че каквото е потребно за едното, е потребно и за другото, само че към този момент съм уверен каква е тайната: всичко стартира от мозъка. Предстои да научите, че когато мозъкът ви работи безпрепятствено и ефикасно, всичко останало действа по същия метод. Ще вземате по-добри решения, ще станете по-издръжливи и ще имате по-оптимистична настройка, тялото ви ще се усъвършенства и във физическо отношение. Проучвания сочат, че се усилва и търпимостта към болежка, понижава потребността от медикаменти и се форсира процесът на лекуване. Почти всеки доктор, с който съм разговарял по отношение на тази книга, показа с мен нещо в следния дух: с цел да се погрижите за тялото си по най-хубавия вероятен метод, на първо време би трябвало да се погрижите за мозъка си. Вярно е, а най-хубавото е, че не е толкоз мъчно. Представете си го като дребно контролиране и конфигуриране понякога, а не като съществени житейски промени.
![Будният разум: Как да развиваме мозъка си на всяка възраст]( "Будният разум: Как да развиваме мозъка си на всяка възраст")
Будният разум: Как да развиваме мозъка си на всяка възраст
Всички се стремим да поддържаме телата си здрави и в добра форма, само че вършим ли същото и за мозъка? Притесняваме се, че все по-често заб...
Преди да обясня какво контролиране имам поради и за какво то прави работа, ще ви срещна със своето схващане за духа на тази книга. През годините съм работил в разнообразни публични сфери: заемал съм университетски академични постове по неврохирургия, бил съм на държавна работа към Белия дом, работил съм като публицист в разнообразни медии, женен съм и съм татко на три мощни, здрави и красиви девойки. Неизменно съм се придържал към принцип, който усвоих още като млад: не използвай страха, с цел да подтикнеш хората към нещо. Не се получава и не трае дълго. Уплашиш ли някого, активираш неговата амигдала – прочувствения център на мозъка. Когато човек е под опасност, реагира бързо и бурно. Проблемът е, че реакция, която потегля от прочувствените центрове на мозъка, заобикаля центровете за преценка и за осъществяване. Понякога това води до мощна и незабавна реакция, нерядко преходна и некоординирана. Ето за какво опасността към някого, че ще получи инфаркт, в случай че не отслабне, може да тласне съответния човек към едноседмична последна диета и физически извършения, последвани от внезапно връщане към неприятните привички. Посланията, учредени на боязън, не пораждат дълготрайна ефикасна тактика, тъй като ние, хората, не сме устроени по този начин. Това е от голямо значение, когато съобщаваш на някого, че има възможност да развива алцхаймер.
Статистиката сочи, че хората се опасяват доста повече да не изгубят мозъка си, в сравнение с от нещо друго, даже от гибелта. За мнозина това положение е най-големият камшик на старостта. В един интервал от живота си и аз се тревожех да не получа когнитивни нарушавания и деменция, до момента в който пред очите ми другият ми дядо навлизаше в напредналите стадии на алцхаймер. Отначало вмяташе някакви глупости в диалога, само че защото беше майтапчия, ние мислехме, че се майтапи по неясен за нас метод. Накрая го издаде празният взор, който преминаваше в удивление, а след това и в суматоха, когато си даваше сметка, че не е в положение да се оправи с съществени действия и да извършва начертан проект. Никога няма да не помни този взор – най-малко се надявам да не го не помни.
Мотивът ви да прочетете тази книга обаче не би трябвало да бъде страхът от деменция, а знанието, че на всяка възраст можете да усъвършенствате мозъка си. Ще ви науча по какъв начин да го постигнете и ще обясня за какво тези тактики работят. Не бих желал, до момента в който четете книгата, да бягате от нещо. Иска ми се да бягате към нещо – към разум във върхова форма, кадърен да издържи тестването на времето, отредено ви на тази планета.
Когато започнах да работя като неврохирург преди повече от двайсет и пет години, концепцията за „ усъвършенстването “ на личния разум ми приличаше на подведен посетител. Та нали бях подготвен да премахвам тумори, да клипсирам аневризми, да улеснявам напрежението тук-там, където има събиране на кръв или на течност, и така нататък! Дори през днешния ден не е допустимо неврохирург да проникне в човешкия мозък и да настройки към стоте милиарда неврона, с цел да направи този орган по-интелигентен и по-защитен от утежняване на функционалностите. Сърдечният хирург може да в профил насъбрани в сърцето плаки, само че аз не мога да отстраня неврофибриларни възли, които постоянно се свързват с заболяването на Алцхаймер. Няма интервенция или лекарство, които да лекуват деменция или да трансфорат някого в по-умен или по-самобитен създател, по-паметлив или по-подготвен да направи идващото огромно международно откритие.
Мозъкът не наподобява на различен орган. Не е допустимо да се трансплантира мозък, както се трансплантира сърце (или черен дроб, бъбрек, даже лице). Нашите познания за мозъка са още в ранен стадий, не престават да се развиват и уголемяват. Неотдавна в Американската академия за неврологична хирургия бях модератор на група международни експерти по мозъчното разтърсване и си дадох сметка за нещо изумително. Участниците бяха лекари, чиновници в Министерството на защитата или хора от света на техниката. Всички говореха за солидния прогрес, който сме постигнали в познанията си, само че забелязах озадачаваща липса на ясно единодушие кой е най-хубавият метод за лекуване на мозъчното разтърсване – диагноза, която се слага милиони пъти годишно в Съединените щати. Пред Академията не бяха показани и съвсем никакви изявления по отношение на ефикасните способи за лекуване. Много от настоящите сега рекомендации се основават на инцидентни наблюдения и индикатори.2 Обсъждахме даже тематики като почивката – от какъв брой дълъг и деен отдих се нуждае мозъкът, претърпял разтърсване. Например би трябвало ли по време на възобновяване да бъдат сведени до най-малко дейностите, изискващи централизация и внимание, или следва да бъдат увеличени? В кои случаи лекото физическо натоварване – като бързото вървене на бягаща пътека – по-скоро оказва помощ, в сравнение с попречва възстановителния развой? Чух най-различни отзиви, само че малко от тях се основаваха на действителни данни. Напомням, че групата се състоеше от световноизвестни експерти по мозъчни контузии.
Години по-късно, когато следвах медицина при започване на 90-те години на ХХ в., общоприетото схващане беше, че мозъчни кафези като невроните да вземем за пример не се възвръщат. Че се раждаме с избран брой нервни кафези, и толкоз, че през живота си последователно изчерпваме своите ресурси (ускорявайки процеса с неприятни привички като прекомерната консумация на алкохол или пушенето на марихуана – истината за това ще споделя по-нататък). Наречете ме безвъзвратен оптимист, само че в никакъв случай не повярвах, че мозъчните ни кафези просто престават да порастват и да се възвръщат. Та нали непрестанно ни хрумват нови мисли, имаме мощни прекарвания и ярки мемоари, добиваме нови знания цялостен живот! Струваше ми се, че мозъкът няма да залинее просто ей по този начин, в случай че не престанем да го използваме. Когато приключих образованието си по неврохирургия през 2000 година, към този момент разполагахме с богати данни за действителната опция да бъде подтиквано раждането на нови мозъчни кафези (т.нар. неврогенеза) и даже да бъде увеличена размера на човешкия мозък. Настъпила беше шеметно оптимистична смяна в представата ни за основната ръководеща система на тялото. Всъщност във всеки един ден от живота си ние бихме могли да вършим мозъка си по-съвършен, по-бърз, по-пригоден и, да – по-буден. Твърдо съм уверен. (По-нататък ще приказвам за неприятните привички – те не всеки път убиват мозъчни кафези, само че в случай че се прекали, може да провокират промени в мозъка, изключително в паметовите качества.)
Нека заявя още през цялото време: аз съм хладнокръвен последовател на академичното обучение, само че книгата „ Будният разум “ не е просто учебник. В нея става въпрос не толкоз за рационализиране на интелекта или за повишение на коефициента на просветеност, що се касае за основаването на нови мозъчни кафези и по-ефективната функционалност на тези, които към този момент имате. Не приказвам толкоз за способността за запаметяване на всякакви описи, за положителното показване на изпити или за умелото осъществяване на задания (макар че такива цели са по-лесно постижими от по-буден разум.) Тази книга ще ви покаже по какъв начин да приучите мозъка си да прави връзки, които други хора евентуално ще пропуснат, и ще ви помогне да управлявате живота си по-добре. Ще подготвите мозъка си да превключва бързо сред краткосрочни и дълготрайни показа за света и – може би най-важното – ще го извършите доста резистентен на тествания, които биха извадили от строя някой различен. В тази книга ще дам точна формулировка на устойчивостта и на методите да я изградите. Именно тя беше основният детайл за моето персонално израстване.
Контекстът има значение, когато приказваме за нещо толкоз значимо като функционалността или дисфункцията на нашия мозък. Разбиранията ни по отношение на когнитивните нарушавания се трансформират радикално с течение на времето. Деменцията е документирана още през 1550 година пр.н.е., когато египетски лекари за пръв път я разказват в папируса „ Еберс “ – ръкопис от 110 страници, който съдържа същината на древноегипетската медицина. Заболяването получава име едвам през 1797 година – деменция, което на латински безусловно значи „ без разум “. Терминът е основан от френския психиатър Филип Пинел, уважаван като татко на актуалната психиатрия поради напъните си в интерес на по-хуманен метод към психичноболните. Първоначално като деменция се дефинира положението на хора с интелектуален недостиг („ унищожаване на мисленето “) от всички възрасти. Едва в края на ХХ в. смисъла на термина се лимитира до хора със характерна загуба на познавателни качества. През същия век английският доктор доктор Джеймс Каулс Причард вкарва и термина сенилна деменция в книгата си „ Трактат върху лудостта “. Думата „ изкуфял “, която безусловно значи „ остарял “, се отнася за всеки вид умствено разстройство при хората в преклонна възраст, само че защото загубата наизуст е основният признак за деменция, терминът се свързва най-вече със старостта.
Дълго време възрастните хора с деменция са считани за прокълнати или за заболели от заразна болест като сифилис (защото признаците на сифилис от време на време са сходни). Затова думата „ деменция “ в предишното е възприемана като оскърбителна. Всъщност, когато споделих на децата си, че пиша тази книга, те ме попитаха дали е за дименторите – тези тъмни същества от книгите за Хари Потър, които изсмукват душата. Деменцията, която не е съответно заболяване, а група от признаци, свързани със загуба наизуст и неприятна преценка, нерядко се възприема в толкоз отрицателна светлина, че си коства да отделим известно внимание на тази настройка.
Вярно е, че учените и лекарите употребяват думата в медицински смисъл, правилно е също, че пациентите и техните близки не всеки път са наясно по какъв начин да я схващат, изключително директно след слагането на диагнозата. Първо, терминът по никакъв начин не е акуратен. Деменцията обгръща цялостен набор от леки до крайнотежки положения, също така от време на време аргументите за нея са изцяло обратими. Вниманието съвсем напълно е ориентирано към заболяването на Алцхаймер, каквито са повече от половината случаи на деменция, вследствие на което термините „ деменция “ и „ алцхаймер “ се употребяват взаимозаменяемо. А не трябва. Само че думата „ деменция “ се е настанила трайно в разговорния език, асоциирането ѝ с заболяването на Алцхаймер – също. В тази книга употребявам и двата термина с вярата езиковата процедура и названията, с които описваме най-общо когнитивните нарушавания, в бъдеще да се трансформират.
Убеден съм, че се слага прекомерно мощен акцент върху заболяването на Алцхаймер като метод да се приказва най-общо за деменцията, само че методът още повече задълбочава публикувания боязън, че загубата наизуст е неизбежна част от остаряването. Напълно здрави хора на трийсет и четиресет години се тревожат какво вещаят незначителни случаи, в които паметта им изневерява, да вземем за пример когато не си спомнят къде са оставили ключовете си или са не запомнили нечие име. Ще научите, че този боязън е неудобен и че загубата на паметта не е неизбежна част от остаряването.
Когато започнах да пътувам по света и да беседвам с разнообразни хора по отношение на тази книга, си дадох сметка за още един необикновен факт. Според изследване на AARP съвсем всички американци на възраст сред трийсет и четири и седемдесет и пет години (93 процента) схващат голямото значение на това мозъкът да бъде здрав, само че същите тези хора нормално нямат визия по какъв начин да подобрят менталното си здраве и дали въобще е допустимо постигането на такава цел. Повечето са уверени, че този мистериозен орган в своята празнина от кост е самобитна черна кутия, недосегаема и неподлежаща на рационализиране. Не е правилно. Мозъкът може да бъде непрестанно и поредно обогатяван през целия ви живот без значение от възрастта и от достъпа до средства. Аз съм отварял тази черна кутия и съм докосвал човешкия мозък, и в книгата си ще ви опиша невероятните си усещания. В резултат от образованието си и спомагателните знания, трупани с десетилетия, съм уверен повече от всеки път във опцията мозъкът да бъде градивно изменен – модернизиран и надъхан по-прецизно. Само си представете. Сигурно по този начин мислите за мускулите си – даже за сърцето си, то също е мускул. Ако четете тази книга, евентуално сте човек, който към този момент интензивно се грижи за своето здраве. Време е да проумеете, че същото е допустимо и във връзка с мозъка ви. Способни сте да повлияете на мисловните и на паметовите качества на мозъка си в доста по-голяма степен, в сравнение с съзнавате. А множеството хора даже не се пробват. Тази книга ще ви помогне да създадете своя лична стратегия за „ безсънен разум “, която елементарно да се трансформира в част от всекидневието ви. Аз съм построил такава стратегия за себе си и с наслада ще науча и вас.
В качеството ми на учител по неврохирургия и кореспондент огромна част от моята работа е да възпитавам и да изяснявам. Разбрал съм, че с цел да влияе моето обръщение, е значимо да обясня освен какво и по какъв начин, само че и за какво. Затова в цялата книга изяснявам за какво мозъкът работи по този начин, както работи, и за какво от време на време не съумява да се оправи по този начин, както сте се надявали. След като вникнете в тези вътрешни механизми, съответните привички, които ви предизвиквам да добиете, ще се изпълнят със смисъл и най-вероятно с лекост ще ги включите в всекидневието си.
По отношение на общото ни физическо здраве на хората не се оферират съществени пояснения по какъв начин в действителност действат телата ни и какво ги кара да работят по-добре. Още по-лошо е, че даже измежду медиците не съществува единодушие кои храни са най-полезни, към кои занимания и действия би трябвало да се насочим и от какъв брой сън се нуждаем в действителност. Донякъде това е повода да битуват толкоз доста спорни послания. Днес кафето е суперхрана, а на идващия ден е евентуално канцерогенно. Глутенът непрестанно е обект на яростни разногласия. Куркуминът, съдържащ се в куркумата, се популяризира като чудодейна храна за мозъка, само че какво значи това в реалност? Статините имат като че ли раздвоена идентичност най-малко в изследователските среди: някои проучвания сочат, че те снижават риска от деменция и усъвършенстват когнитивните функционалности, а съгласно други проучвания е тъкмо противоположното. Под непрестанен обстрел е и спомагателният банкет на витамин D – някои са изрично уверени в изгодата, само че многочислени проучвания демонстрират, че такава няма.
Как да се ориентира средностатистическият човек в тези спорни послания? Цари съвсем цялостно единодушие, че токсините и патогените – от живака до плесента – са нездравословни, само че какво да кажем за някои изкуствени съставки или даже за чешмяната вода? Ново канадско изследване демонстрира, че при банкет от бременни майки флуоридът в чешмяната вода може да провокира леко намаляване на коефициента на просветеност на техните деца на по-късен стадий от живота.1 Само че обогатената с флуор вода е потвърдено потребна за зъбите и водещи медицински организации не престават да я предлагат. Понякога е объркващо. И от горната страна на всичко съвсем всеки обзор при доктор приключва с дежурната и най-обща рекомендация: „ Да си почивате доста, да се храните вярно и да вършиме физически извършения “. Звучи ли ви познато? Ами да, съветът е прекрасен, само че казусът е съвсем цялостната липса на консенсус какво значи той от позиция на действителния живот. Кой е идеалният хранителен режим и до каква степен е друг при другите хора? А физическата интензивност? Интензивна или мудна и уравновесена? Наистина ли всеки се нуждае от седем-осем часа сън нощем, или някои хора са добре и с доста по-малко? Защо? Какви медикаменти и хранителни добавки да приема човек предвид на самостоятелните рискови фактори? Конкретно във връзка с здравето на мозъка се следи още по-голяма липса на схващане и от страна на пациентите, и от страна на здравната общественост. Случвало ли се е доктор да ви посъветва да се грижите добре за мозъка си по различен метод, с изключение на просто да ви подсети, че е значимо да носите каска, когато карате велосипед или мотор? Вероятно не.
Е, аз като доктор ще ви кажа това, което би трябвало да знаете, и ще ви науча по какъв начин да го постигнете. Ако ви звучи комплицирано, не се тревожете. Ще ви преведа малко по малко. Ще разберете повече неща за мозъка си, в сравнение с сте знаели в миналото, а в края на книгата ще бъдете напълно наясно по какъв начин да поддържате менталното си здраве. Представете си прочита на книгата като майсторски клас по рационализиране на мозъчните функционалности, който ще ви отвори вратата към това, което желаете да получите от живота – в това число по какъв начин да станете по-добър татко или наследник, по-добра майка или щерка. Възможно е да бъдете по-продуктивни и ведри, както и да присъствате по-пълноценно в живота на хората, с които поддържате връзка. Ще развиете доста значимо качество на мозъка – резистентност, с цел да го извършите устойчив на ежедневните тествания. Тези цели са взаимосвързани в огромна степен.
Вярата, че утрешният ден ще е по-добър, приказва за едно смело отношение към света, само че точно тя ми е помогнала да моделирам личния си живот. Още от младеж се грижа старателно за физическото си здраве – постаравам се да направя тялото си по-силно, по-бързо и по-устойчиво към заболявания и контузии. Мисля, че всеки има разнообразни претекстове да се грижи за здравето си. Мнозина желаят да се усещат по-добре, с цел да бъдат по-продуктивни и да могат да поддържат децата си. За други задачата е постигането на избран външен тип.
С напредването на годините вдъхновението за сходни старания нерядко се дължи на мимолетна среща със личната ни тленност и непосреден контакт с крехкостта на живота. При мен се случи тъкмо по този начин. Когато татко ми беше на четиресет и седем години, по време на разходка ненадейно изпита болежка в гърдите. Помня суматохата на майка ми, когато ми се обади, и гласа на телефонния диспечер, с който разговарях броени секунди по-късно. След няколко часа направиха на татко ми незабавна сърдечна интервенция с байпас на четири кръвоносни съда. Беше извънредно тестване за фамилията ни, тревожехме се, че татко ми може и да не издържи интервенцията. Тогава още бях студент по медицина и имах вяра, че имам виновност за случилото се. Трябваше да виждам предупредителните признаци, да го съветвам да се погрижи за здравето си и да му оказа помощ да избегне сърдечното заболяване. За благополучие, татко ми оцеля и тази близка среща със гибелта промени живота му радикално. Той отслабна с петнайсет кг, стартира да сортира грижливо хранителния си режим и трансформира в приоритет постоянната физическа интензивност.
Вече съм надхвърлил неговата възраст в оня сложен миг, имам свои деца и приоритет за мен е освен да се науча да възпрепятствам заболявания, само че и непрестанно да проследявам здравословното си положение, с цел да съм сигурен, че ще мога да осъществявам цялостния капацитет на качествата си. През последните няколко десетилетия проучвам и дълбоката връзка сред сърцето и мозъка. Вярно е, че каквото е потребно за едното, е потребно и за другото, само че към този момент съм уверен каква е тайната: всичко стартира от мозъка. Предстои да научите, че когато мозъкът ви работи безпрепятствено и ефикасно, всичко останало действа по същия метод. Ще вземате по-добри решения, ще станете по-издръжливи и ще имате по-оптимистична настройка, тялото ви ще се усъвършенства и във физическо отношение. Проучвания сочат, че се усилва и търпимостта към болежка, понижава потребността от медикаменти и се форсира процесът на лекуване. Почти всеки доктор, с който съм разговарял по отношение на тази книга, показа с мен нещо в следния дух: с цел да се погрижите за тялото си по най-хубавия вероятен метод, на първо време би трябвало да се погрижите за мозъка си. Вярно е, а най-хубавото е, че не е толкоз мъчно. Представете си го като дребно контролиране и конфигуриране понякога, а не като съществени житейски промени.
Всички се стремим да поддържаме телата си здрави и в добра форма, само че вършим ли същото и за мозъка? Притесняваме се, че все по-често заб...
Преди да обясня какво контролиране имам поради и за какво то прави работа, ще ви срещна със своето схващане за духа на тази книга. През годините съм работил в разнообразни публични сфери: заемал съм университетски академични постове по неврохирургия, бил съм на държавна работа към Белия дом, работил съм като публицист в разнообразни медии, женен съм и съм татко на три мощни, здрави и красиви девойки. Неизменно съм се придържал към принцип, който усвоих още като млад: не използвай страха, с цел да подтикнеш хората към нещо. Не се получава и не трае дълго. Уплашиш ли някого, активираш неговата амигдала – прочувствения център на мозъка. Когато човек е под опасност, реагира бързо и бурно. Проблемът е, че реакция, която потегля от прочувствените центрове на мозъка, заобикаля центровете за преценка и за осъществяване. Понякога това води до мощна и незабавна реакция, нерядко преходна и некоординирана. Ето за какво опасността към някого, че ще получи инфаркт, в случай че не отслабне, може да тласне съответния човек към едноседмична последна диета и физически извършения, последвани от внезапно връщане към неприятните привички. Посланията, учредени на боязън, не пораждат дълготрайна ефикасна тактика, тъй като ние, хората, не сме устроени по този начин. Това е от голямо значение, когато съобщаваш на някого, че има възможност да развива алцхаймер.
Статистиката сочи, че хората се опасяват доста повече да не изгубят мозъка си, в сравнение с от нещо друго, даже от гибелта. За мнозина това положение е най-големият камшик на старостта. В един интервал от живота си и аз се тревожех да не получа когнитивни нарушавания и деменция, до момента в който пред очите ми другият ми дядо навлизаше в напредналите стадии на алцхаймер. Отначало вмяташе някакви глупости в диалога, само че защото беше майтапчия, ние мислехме, че се майтапи по неясен за нас метод. Накрая го издаде празният взор, който преминаваше в удивление, а след това и в суматоха, когато си даваше сметка, че не е в положение да се оправи с съществени действия и да извършва начертан проект. Никога няма да не помни този взор – най-малко се надявам да не го не помни.
Мотивът ви да прочетете тази книга обаче не би трябвало да бъде страхът от деменция, а знанието, че на всяка възраст можете да усъвършенствате мозъка си. Ще ви науча по какъв начин да го постигнете и ще обясня за какво тези тактики работят. Не бих желал, до момента в който четете книгата, да бягате от нещо. Иска ми се да бягате към нещо – към разум във върхова форма, кадърен да издържи тестването на времето, отредено ви на тази планета.
Когато започнах да работя като неврохирург преди повече от двайсет и пет години, концепцията за „ усъвършенстването “ на личния разум ми приличаше на подведен посетител. Та нали бях подготвен да премахвам тумори, да клипсирам аневризми, да улеснявам напрежението тук-там, където има събиране на кръв или на течност, и така нататък! Дори през днешния ден не е допустимо неврохирург да проникне в човешкия мозък и да настройки към стоте милиарда неврона, с цел да направи този орган по-интелигентен и по-защитен от утежняване на функционалностите. Сърдечният хирург може да в профил насъбрани в сърцето плаки, само че аз не мога да отстраня неврофибриларни възли, които постоянно се свързват с заболяването на Алцхаймер. Няма интервенция или лекарство, които да лекуват деменция или да трансфорат някого в по-умен или по-самобитен създател, по-паметлив или по-подготвен да направи идващото огромно международно откритие.
Мозъкът не наподобява на различен орган. Не е допустимо да се трансплантира мозък, както се трансплантира сърце (или черен дроб, бъбрек, даже лице). Нашите познания за мозъка са още в ранен стадий, не престават да се развиват и уголемяват. Неотдавна в Американската академия за неврологична хирургия бях модератор на група международни експерти по мозъчното разтърсване и си дадох сметка за нещо изумително. Участниците бяха лекари, чиновници в Министерството на защитата или хора от света на техниката. Всички говореха за солидния прогрес, който сме постигнали в познанията си, само че забелязах озадачаваща липса на ясно единодушие кой е най-хубавият метод за лекуване на мозъчното разтърсване – диагноза, която се слага милиони пъти годишно в Съединените щати. Пред Академията не бяха показани и съвсем никакви изявления по отношение на ефикасните способи за лекуване. Много от настоящите сега рекомендации се основават на инцидентни наблюдения и индикатори.2 Обсъждахме даже тематики като почивката – от какъв брой дълъг и деен отдих се нуждае мозъкът, претърпял разтърсване. Например би трябвало ли по време на възобновяване да бъдат сведени до най-малко дейностите, изискващи централизация и внимание, или следва да бъдат увеличени? В кои случаи лекото физическо натоварване – като бързото вървене на бягаща пътека – по-скоро оказва помощ, в сравнение с попречва възстановителния развой? Чух най-различни отзиви, само че малко от тях се основаваха на действителни данни. Напомням, че групата се състоеше от световноизвестни експерти по мозъчни контузии.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ