Дора Прангаджийска: За осиновения пътят от гнева до прошката е дълъг
За първи път български психотерапевт написа за осиновяването не просто като експерт, а като персонално изживял процеса… Дора Прангаджийска схваща, че е осиновена, по изключително мъчителен метод единствено дни откакто е умряла майка й. Пътят й от гнева и обидата до прошката и благодарността е дълъг, само че точно той я води към нейното предопределение – да стане неорайхиански изчерпателен психотерапевт и да насочва и други по техния път. Днес тя е част от екипа на Българска асоциация " Осиновени и осиновители ", която работи за смяна на публичните настройки към осиновяването. Първата й книга, " Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката " , е ловко комбиниране от професионални препоръки и прочувствени истории на осиновени, осиновители и биологични родители. Премиерата й е на 9 октомври от 18:30 ч. в Литературен клуб " Перото " в НДК.
Как се зароди у Вас желанието за тази книга?
Осиновяването не е просто нещо, която ме вълнува. Аз съм трансформирала в своя персонална идея говоренето за осиновяването ( защото това беше тематика табу през последните 65 години ), работата в посока промяна на публичните настройки към него и към участниците в осиновителния триъгълник (осиновени, осиновители, биологични родители). Книгата е единствено част от тази идея. В нея съчетах знанията и наблюденията си като психотерапевт, илюстрирани с доста персонални истории – както моята лична, по този начин и на осиновени, осиновители и биологични родители, които подариха откровенията си. В този смисъл книгата не е единствено моя, а на още доста хора, които под една или друга форма са част от тематиката осиновяване. Написването й не беше мъчно, тъй като всичко, което изяснявам и описвам, съм го претърпяла персонално. Познавам и съпреживявам болките на хората, с които работя, допирам се до страховете им и всичко това пресъздадох по собствен метод. Оставих се на страстта да ме води и считам че се получи един добър артикул.
Тя за кого е – за осиновените или за осиновителите?
Би могла да е за всеки, тъй като в нея преглеждам особеностите на вътреутробното развиване и първите седем години, в които се образува характерът на човек. В този смисъл книгата би могла да даде отговори на доста хора за аргументите, водещи до метода им на живот, взаимоотношенията с другите, както и за изборите, които вършат. Би могла да е потребна на майките в развъждането на децата им, тъй като всички родители, под една или друга форма бъркаме, даже и да сме водени от най-хубави планове .
Център въпреки всичко са участниците в осиновителната триада. Книгата е и за трите страни (осиновен, осиновител, биологичен родител), тъй като те са взаимосвързани. В нея, като се изключи че обяснявам особеностите на осиновените хора, давам и препоръки към родителите по какъв начин най-пълноценно да поддържат връзка с детето, както и към самите пораснали осиновени по какъв начин да се оправят с контузията, произлизаща от ранната и неочаквана разлъка с майката. Давам и друга позиция към една фигура, за която съвсем не се приказва, и това е биологичната майка. А тя има своето място и значение както за осиновения човек, по този начин и за неговите взаимоотношения с другите.
Труден ли е пътят от гнева до прошката? Необходим ли е?
Пътят от гнева до прошката е нескончаем. Той не е просто от точка А до точка Б, а е развой, в който човек проучва, стига до осъзнавания, минава през разнообразни катарзисни прекарвания и прочувствени положения, които да доведат до амнистия. Понякога е обвързван с болежка, с горест, с крачки напред, а нерядко по-късно със застой или крачки обратно. Но в последна сметка се стига до узряване и духовно израстване. За мен персонално прошката е нужна. А това дали за различен е, е въпрос на персонален избор.
Конфликтът с биологичната майка произтича от спора с нас самите – с онази час от нас, която е към момента детска и незряла. Която е била засегната в предишното, само че тук и в този момент още веднъж реагира като непораснало дете. Гневът и обидата лишават голямо количество сила и са съпроводени с отделянето на хормони, които ни разболяват. В този смисъл прошката е акт, ориентиран освен към другия, а и към себе си. Прошката и смирението носят покой и естетика в нас самите. А с цел да бъдем в естетика с другите и света, е належащо да сме на първо място неподвижен със себе си.
Как се зароди у Вас желанието за тази книга?
Осиновяването не е просто нещо, която ме вълнува. Аз съм трансформирала в своя персонална идея говоренето за осиновяването ( защото това беше тематика табу през последните 65 години ), работата в посока промяна на публичните настройки към него и към участниците в осиновителния триъгълник (осиновени, осиновители, биологични родители). Книгата е единствено част от тази идея. В нея съчетах знанията и наблюденията си като психотерапевт, илюстрирани с доста персонални истории – както моята лична, по този начин и на осиновени, осиновители и биологични родители, които подариха откровенията си. В този смисъл книгата не е единствено моя, а на още доста хора, които под една или друга форма са част от тематиката осиновяване. Написването й не беше мъчно, тъй като всичко, което изяснявам и описвам, съм го претърпяла персонално. Познавам и съпреживявам болките на хората, с които работя, допирам се до страховете им и всичко това пресъздадох по собствен метод. Оставих се на страстта да ме води и считам че се получи един добър артикул.
Тя за кого е – за осиновените или за осиновителите?
Би могла да е за всеки, тъй като в нея преглеждам особеностите на вътреутробното развиване и първите седем години, в които се образува характерът на човек. В този смисъл книгата би могла да даде отговори на доста хора за аргументите, водещи до метода им на живот, взаимоотношенията с другите, както и за изборите, които вършат. Би могла да е потребна на майките в развъждането на децата им, тъй като всички родители, под една или друга форма бъркаме, даже и да сме водени от най-хубави планове .
Център въпреки всичко са участниците в осиновителната триада. Книгата е и за трите страни (осиновен, осиновител, биологичен родител), тъй като те са взаимосвързани. В нея, като се изключи че обяснявам особеностите на осиновените хора, давам и препоръки към родителите по какъв начин най-пълноценно да поддържат връзка с детето, както и към самите пораснали осиновени по какъв начин да се оправят с контузията, произлизаща от ранната и неочаквана разлъка с майката. Давам и друга позиция към една фигура, за която съвсем не се приказва, и това е биологичната майка. А тя има своето място и значение както за осиновения човек, по този начин и за неговите взаимоотношения с другите.
Труден ли е пътят от гнева до прошката? Необходим ли е?
Пътят от гнева до прошката е нескончаем. Той не е просто от точка А до точка Б, а е развой, в който човек проучва, стига до осъзнавания, минава през разнообразни катарзисни прекарвания и прочувствени положения, които да доведат до амнистия. Понякога е обвързван с болежка, с горест, с крачки напред, а нерядко по-късно със застой или крачки обратно. Но в последна сметка се стига до узряване и духовно израстване. За мен персонално прошката е нужна. А това дали за различен е, е въпрос на персонален избор.
Конфликтът с биологичната майка произтича от спора с нас самите – с онази час от нас, която е към момента детска и незряла. Която е била засегната в предишното, само че тук и в този момент още веднъж реагира като непораснало дете. Гневът и обидата лишават голямо количество сила и са съпроводени с отделянето на хормони, които ни разболяват. В този смисъл прошката е акт, ориентиран освен към другия, а и към себе си. Прошката и смирението носят покой и естетика в нас самите. А с цел да бъдем в естетика с другите и света, е належащо да сме на първо място неподвижен със себе си.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ