За него казват, че е най-смелият учител на света. Джон

За него споделят, че е „ най-смелият преподавател на света ". Джон Гатоу не се опасява да назовава обстоятелствата с същинските им имена. Ето част от неговата тирада, произнесена на 31 януари 1990 година във връзка награждаването му като „ Учител на годината на Ню Йорк " – чест от сената на щата Ню Йорк (включена в книгата му „ Затъпяване – скритата цел на държавното обучение " ).

Приемам тази премия от името на всички прелестни учители, които познавам. Без да се оплакват, те настойчиво търсят способи да са честни с децата и неуморно се трудят да дадат ново определение на думата „ обучение ". Учителят на годината не е най-хубавият преподавател, (те са прекомерно тихи, с цел да бъдат видяни лесно) само че е индивидът, който носи знамето. Той е представител на всички безименни учители, които прекарват живота си в радостна работа на децата без каквато и да било показност. Тази премия е що се касае за мен, толкоз и за тях.

Свидетели сме на тежка рецесия в учебното заведение, обвързвана с още по-тежка рецесия в обществото. Нацията ни се подрежда на последно място по четене, писане и математика измежду деветнайсет индустриални страни. На последно място! Ненаситната международна стопанска система зависи от потреблението на тази стока; в случай че не купувахме толкоз доста напудрени фантазии, търговията щеше се срине, а учебните заведения са значими пазари. Процентът на самоубийства измежду младежите у нас е най-голям в света, в случай, че става въпрос основно за богати, не за небогати деца. Седемдесет % от браковете в Манхатън траят по-малко от пет години. Така че несъмнено има нещо, което не е наред.

Тежката рецесия в нашите учебни заведения е преплетена с още по-тежка рецесия в обществото. Изглежда сме изгубили идентичността си. Децата и възрастните са затворени сходно на добитък и изолирани от делата на света до невиждана степен. Днес никой не беседва с тях. Пътищата на децата и възрастните не се пресичат в всекидневието, а в такова общество няма нито бъдеще, нито минало, единствено безконечно настояще.

През трийсетте години, прекарани в преподавателска активност, съм забелязал един феномен: учебните заведения и учебното обучение са все по-неадекватни във връзка с сериозните аспекти на човешката активност. Днес надали някой има вяра, че се става академик в часовете по просвета, политик в часовете по гражданска просвета и стихотворец в часовете по британски. Истината е, че учебните заведения не преподават нищо друго, с изключение на по какъв начин да се подчиняваш на заповеди. Не мога да си обясня за какво се получава по този начин в случай, че там като учители, помощници и админи работят хиляди човечни, деликатни, грижовни хора. Въпреки това нереалната логичност на институцията обезврежда персоналния им принос. Макар че учителите не са безразлични и поставят огромни, в действителност огромни старания, институцията е душевно болна – тя няма съвест. Тя бие звънеца и юношата, потопен в писането на поема, би трябвало да скочи, да затвори тетрадката и да се придвижи към друга килия, където да зазубри, че хората и маймуните имат общ предходник.

Не мисля, че ще се отървем от учебните заведения скоро; най-малко не до момента в който съм жив. Ако желаеме да се оправим с незнанието, което придобива темперамент на злополучие, би трябвало да осъзнаем, че учебната институция „ школува " децата доста добре, само че не ги „ образова " – системата е основана точно с тази цел. Проблемът не е в неприятните учители или неналичието на средства. Просто школуването и образованието са несъвместими.
Идеята за основаване на учебни заведения принадлежи на Хорас Ман, Сиърс и Харпър от Чикагския университет, Торндайк от Колумбийския педагогичен лицей и още няколко индивида. Те са замислени като инструмент за ръководство на огромни маси хора посредством научни способи. Предназначението на учебните заведения е да създават по образец човешки същества с предсказуемо държание, които са податливи на надзор.
Доскоро учебните заведения правеха това с огромен триумф. Днес обаче се следи все по-голямо разпокъсване на връзките в обществото. Единствените „ съумели " хора в него са тези, които разчитат на себе си и са самостоятелни, уверени и индивидуалисти (защото общностите, които пазят подвластните и слабите, са отмрели и хората са свързани единствено в мрежи). В сходно общество продуктът на учебното заведение – добре школуваните хора – са несъответстващи. Те могат единствено да продават ножчета за бръснене, да зареждат принтера с хартия и да приказват по телефона или пък да се взират с празен взор в мигащи монитори. В качеството си на човешки същества те са изцяло безполезни както за близките, по този начин и за себе си.

Според мен мизерията, която се шири през днешния ден, се дължи значително на това, че – по думите на Пол Гудман отпреди трийсет години – насилваме децата да израснат по неуместен метод. Реформата на учебното заведение би трябвало да се занимае точно с неговите парадокси.
Абсурдно и обратно на живота е да си част от система, която те задължава да седиш на стол, затворен само с хора на същата възраст и от същата обществена класа. Тази система ограбва децата от невероятното многообразие в живота и синергията в него. Тя ги откъсва от личното им минало и бъдеще, застопорявайки ги в безконечното настояще, тъкмо както прави и малкия екран.
Абсурдно и изцяло обратно на живота е да се придвижваш от килия в килия по подаден с гонг сигнал; да правиш това всеки ден от буйната си витална младост в институция, която не ти дава право на персонален живот и те следва даже в храма на дома ти, изисквайки да вършиш нейното „ домашно ".

Понастоящем има две институции, които управляват живота на децата ни: малкия екран и учебното заведение, и то точно в този ред. С дружни старания те принизяват същинския живот, изпълнен с мъдрост, мощ на духа, самоограничение и правдивост, свеждайки го до една безкрайна, непресекваща абстракция. През отминалите епохи детството и юношеството са прекосявали в същинска работа, същинска щедрост, същински завършения и същинско търсене на ментори, способни да те научат на това, което мечтаеш. Голяма част от времето на децата е била отдадена на социална активност, демонстриране на обич на процедура, запознаване с всички пластове на общността, учене по какъв начин се основава дом и други сходни занимания, нужни, с цел да израснеш като пълностоен човек.

Ето обаче по какъв начин прекарват времето си децата, на които преподавам, съгласно моите калкулации:
Учениците ми спят 56 часа от общо 168-те часа през седмицата. Това значи, че им остават 112 часа седмично, в които да се образуват като персони.
Последните проучвания демонстрират, че децата гледат телевизия 55 часа седмично. Това им оставя 57 часа, през които да пораснат.
Моите възпитаници са на учебно заведение 30 часа седмично, прекарват към 8 часа в подготвяне и пътешестване към и от учебно заведение и отделят 7 часа за домашните си – общо 45 часа. През това време те са под непрекъснато наблюдаване. Те не разполагат нито с време, нито с място за персонален живот и биват наказвани, в случай че се опитат да проявят характерност в метода, по който провеждат времето и пространството си. Това значи, че им остават 12 часа на седмица, в които да изградят своята характерност. Естествено, с изключение на всичко друго, моите възпитаници се хранят, а това също лишава време, въпреки и не толкоз доста, защото обичайното фамилно хранене е бледен спомен от предишното. Ако отделим три часа седмично за вечеря, на детето му остават девет часа персонално време за цяла седмица.
Изобщо не е задоволително, нали? Естествено, колкото по-богато е детето, толкоз по-малко телевизия гледа. Времето на богатото дете обаче е не по-малко гъсто програмирано. То просто е разпределено сред малко по-разнообразни комерсиални занимания и неизбежните частни уроци по предмети, които рядко е избирало.
Всички тези действия обаче не са нищо друго, с изключение на по-завоалиран метод за основаване на подвластни човешки същества, неспособни да запълнят сами времето си и да предизвикват значими занимания, които да създадат съществуването им свястно и прелестно. Тази взаимозависимост и напразно лутане са придобили размерите на национална зараза и аз считам, че за това значително са виновни учебното заведение, малкия екран и уроците.

Искам да ви кажа по какъв начин се отразява на децата ни фактът, че лишаваме цялото им време (а то им е належащо, с цел да пораснат) и ги принуждаваме да го прекарват, ангажирани с абстракции. Трябва да чуете това, тъй като всяка промяна, която не се занимава с изложената по-долу патология, е бутафорна.

• Децата, на които преподавам, не демонстрират никакъв интерес към света на възрастните. Това влиза в невиждан прорез с хилядолетния човешки опит. Младите постоянно са се вълнували мощно от това, което вършат огромните. Днес обаче никой не желае децата да порастват, още по-малко самите деца; кой би могъл да ги вини за това? Играчките – това сме ние *.

• Децата, на които преподавам, не демонстрират любознание към съвсем нищо, а когато проявят, то е кратковременно и преходно. Те не могат да се съсредоточат за дълго даже и в неща, които сами са избрали. Забелязвате ли връзката сред непрекъснатото пердашене на звънеца за промяна на класната стая и това събитие – вечното губене на централизация?

• Децата, на които преподавам, имат доста неразбираемо възприятие за бъдещето, за неразривната връзка сред на следващия ден и през днешния ден. Както към този момент споделих, те живеят в едно непрестанно настояще: и съзнанието им не излиза отвън рамките на настоящия миг.

• Децата, на които преподавам, нямат отношение към историята: те ни минимум не си дават сметка по какъв начин предишното дефинира днешния им ден, лимитира избора им, образува полезностите и живота им.

• Децата, на които преподавам, са жестоки едно към друго; те не изпитват никакво състрадание към изпадналия в нещастие; те се надсмиват над слабостта; те презират хората, чиято потребност от помощ е прекомерно очевидна.

• Децата, на които преподавам, не реагират добре на непосредственост или искреност. Те не могат да понесат същинската фамилиарност, тъй като цялостен живот са градили табиет да се крият в себе си. Те пазят в загадка същинската си персона, а пред външния свят показват персоналност, взета назаем от малкия екран или добита, за да манипулират учителите. Тъй като на процедура не са хората, за които се показват, тяхната маскировка бива сложена на тестване от прекомерна близост; ето за какво тези деца гледат да заобикалят интимни взаимоотношения.

• Децата, на които преподавам, са материалисти и следват образеца на своите учители, които подхождат към всичко материалистично, като от край до край го „ правят оценка ", и на телевизионните си ментори, които се пробват да продават де що може, без значение дали е стока, или не.

• Децата, на които преподавам, са подвластни, пасивни и плахи, когато са изправени пред непознато предизвикателство. Тази плашливост постоянно се прикрива с демонстративно пъчене, яд или експанзия, зад които има единствено въздух под налягане и не са подплатени, с каквато и да е вътрешна мощ и убеденост.

Бих могъл да приказвам и за още неща, с които ще би трябвало да се занимае учебната промяна, в случай че желаеме да спрем упадъка в нацията. Смятам обаче, че казаното дотук е било задоволително, с цел да схванете мисълта ми, без значение дали я приемате, или не. Изброените патологични положения би трябвало да се дължат или на учебното заведение, или на малкия екран, или и на двете. Става въпрос за обикновена аритметика: цялото време на децата е завзето от тези две неща: учебното заведение и малкия екран. Извън тях не им остава време да преживеят нищо друго, което да успее да окаже значимо въздействие в живота им.

***
Бележки
* Toys Are Us – наименованието на една от най-големите вериги за продажба на играчки в САЩ; главният магазин на веригата на „ Таймс Скуеър " в Ню Йорк е най-големият по рода си в света.

Избрано от „ Затъпяване - скритата цел на държавното обучение ", Джон Гатоу, изд. Изток-Запад, превод от британски Гаяне Минасян
Снимка: johntaylorgatto.com